Отмора

Улицата от лек, бързо премина в стръмен наклон, по който летях с байка в нощта. От време на време се обръщах да видя дали не ме следят полицаите. Не ги виждах, но това не ме успокояваше особено. Оглеждах се и за някое закътано местенце. А скоро и не бях ял. Сега от тревата щях да огладнея още повече. Проблема с храната си оставаше. Постоянно трябваше да търся какво да ям. За човек като мене, който до скоро си е купувал нещо за ядене или просто се е прибирал вкъщи за да се нахрани, това представляваше доста неприятно усещане и то постоянно. И макар да знаех преди да избягам, че ще се озова в такава ситуация, то сега, лице в лице с нея, чувството мачкаше психиката ми непрекъснато. И тъй като това което не те убива те прави по-силен, по пътя на логиката тя по този начин се каляваше и ставаше по-издръжлива. Тогава не го осъзнавах. Тогава не мислех. Не и за такива философски неща. Мисловният ми процес представляваше поредица от многобройни, но мънички задачи, с помощта на които да се добера до финала на основната такава. В момента мини ребуса целеше да открия някое местенце, където да си почина и да изкарам до сутринта.

Продължавах да се спускам по улицата. В ляво, за мое щастие, наистина се появиха някакви заведения работещи въпреки късния час. Вече умирах от глад. Приближих се до едно от тях. Слязох от колелото и се огледах по-обстойно. Наистина се мъдреха големи черни торби за боклук, но едва ли в тях се намираха годни за ядене парчета пица. Не знам дали някой си е измислил историята с пиците, но като гледах тези чували реших че ще е по-добре да гладувам. Да почна да ровя из отпадъците до кофите ми се видя някак си прекалено. Дори и без храна пак щях да вървя към морето. Все щях да намеря отново плодова градинка или поредния добър самарянин щеше да се смили над мен и да ми направи сандвич. След срещата ми със закона, на големите градове започнах да гледам като на места пълни с опасности, в които си губех времето. Тактиката занапред щеше да претърпи сигурни промени. В крайна сметка най-важното нещо за мен си оставаше достигането до крайната цел.

От другата страна на уличката, срещу заведенията имаше градинка, която се спускаше леко чак до езерото. Сега се намирах от другата му страна. Тук нямаше пейки с палми около тях. Нямаше и плочки. Стоях върху добре поддържаната трева и около мен се извисяваха прекрасни широколистни дървета. На малки групички, хора бяха седнали директно на нея и си говореха. В единият й край, зад нещо като здание, намерих закътано местенце и се излегнах под красивите раззеленили се клони. Сложих колелото да легне на тревата близо до мен. Обикновено си слагах главата на него или го гушках с ръка за да не ми го вземе някой докато спя. То за какво да се тревожи някой задигнал колело?

Чуваха се леки отдалечени разговори и спорадичен смях. Като цяло цареше спокойствие. Тревата още ме държеше и не можех да заспя. Леко захладня. Отново започнах да си припомням неудобствата на нощта. Облякох всичките си налични дрехи и се опитах да се отпусна. Рядко, но все пак мятах по някой поглед към улицата. Не ми се искаше пак да се виждам с куките. Параноята работеше на пълни обороти и през главата мислите ми се прескачаха една с друга, натъртвайки възможните неблагоприятни ситуации, в които можех да се озова.

Въпреки неудобствата успявах за кратко да се отнеса от бруталната реалност в която бях попаднал. Въртях се от едната на другата страна, но все ме хващаше секлета, особено в областта на краката. Преживяването в тази градина нямаше как да пиша в графата с приятните. Него го сложих в графа – необходими. Добре или зле, в случая отстъпваше пред по-лошия вариант, с който вече се бях сблъскал. Да пътуваш през нощта не е много приятно. Особено както ми вървеше на мен. Първите три нощи изкарах сред гористи планински масиви. От както взех колелото почти не бях слизал от него. Тук близо до езерото под красивите дървета, напушен с хашиш, след известен период на отпускане намерих нужния ми покой. Размина ми се с полицаите, с колелото и с другите дребни неща. Бях изминал доста път и тогава не знаех колко още ми остава, но мисията вървеше добре. Бавно но славно, както са казали хората. Бавно но славно.

Да се наспиш като хората на оживено място като това си е трудна работа. Затова успях само да задремя на няколко пъти. Накрая взе да ми става студено и реших да тръгвам. С излизането ми от града слънцето взе да се показва. Намерих някакъв път по който карайки, оставих Мерида в дясно от мен. Той ме изведе до друг, може би същия по който бях дошъл предната вечер. Двата се сливаха и продължаваха през поле завършващо в далечината с малък хълм. Едни от последните сгради преди пустошта се намираха в дясно от асфалта и приличаха на халета. Пред едно от тях имаше кола. Прозорците й бяха отворени. Влязох в предверието на едно от халетата. Не видях никой и се върнах до колата. 

Поех отново по пътя. Скоро стигнах до възвишението. Около него земята пустееше суха, кафява и само с някакви ниски храсти тук таме. В дясно протичаха ремонтни дейности. Като че ли се правеше магистрала. На места колите бяха отклонени. Шосето с лек завой минаваше от дясната страна на хълма. Не след дълго започнах леко да се спускам. Първото населено място след Мерида се разкри плавно пред мен. Разположено и от двете страни на шосето ме очакваше. Малки асфалтирани улички разделяха парцелите с къщи и кооперации. Кои по-големи, кои по-малки с една основна прилика – нови. Улиците изведнъж свършваха в полето което обграждаше селцето. Свих в ляво по първата започвайки обиколката си. Тя все още нямаше положен асфалт. Заобиколих първия парцел с къщи и тръгнах по следващата улица да се връщам пак към пътя. Тук вече стъпих на асфалтова настилка. Както си карах небрежно, подминавайки една кола забелязах че ключовете й стояха на таблото. Направих обратен завой и отново се озовах на изходна позиция зад нея. Оставих колелото на земята и започнах да се приближавам гледайки по дворовете на къщите. Приближавах се бавно от към вратата на шофьора, вперил поглед право в малките парчета метал забити в стартера. Започвах да си представям как сядам зад волана и ги завъртам натискайки яко газта. Картината от въображението се изпари светкавично в мига в който сетивата ми засякоха движение напред и в дясно. Към желязната ограда на една от къщите се приближи човек. Предугадил намеренията ми просто ме гледаше. Върнах се до байка, взех го и го забутах спокойно право към него. Поисках си вода, донякъде за да разсея подозренията, но ударих на камък.

Обиколих още няколко улички. Те не бяха много от тази страна на пътя. От другата му такава имаше повече за обикаляне, но вече нямах никакво желание. За сметка на това там открих малък оазис близо до самото шосе. Страхотно оформена градина с множество тревни площи и различни видове дървета и храсти, както и пейки. Точно от това имах нужда. За капак повечето от дърветата бяха ядливи. За нещастие пък все още бяха зелени. От известно време насам ми вървеше на такъв тип градинки и плодове. Тези тук бяха по-големи по размер, но отново не бях сигурен какво всъщност се опитвам да изям. Бяха ужасно кисели. Добре че имаше и чешмичка за да преглъщам киселажа. Лицето ми направо пламна. Но пък бяха сочни. Портокали или грейпфрути. Едно от двете. Не бях виждал как изглежда такъв тип дърво досега а на външен вид тъй като бяха зелени все още не можех да установя какво точно представляват. Обелвах ги, стисках парченцата със зъби и изпивах сока, а останалото плюех. Правех си поредната цитронада с уста. Колкото и да е, все щеше да ми е от полза всеки витамин усвоен от тях, а те бяха много. Обикалях спокойно от дърво на дърво и отбирах най-зрелите на вид плодове. На бързах за никъде. След тежката нощ в Мерида и силното напушване все още бях зашематен и тази градинка ми идваше като първоначалното дневно бинго. Напоследък спях много малко а се движех почти непрекъснато. Снощи дремнах, но не и достатъчно за да се справя с поредния горещ ден. Сега някой от горе ми смигваше с око и тънко ми намекваше да се възползвам от красотата и спокойствието тук и да си отпочина хубаво. Нямах нищо напротив.

Намерих си слънчева пейка и се излегнах. Имах нужда и от топлина. Нощем се намръзвах доста. Подпрях колелото близо до мен. Не бях сам. Докато си почивах из градинката шетаха работници с оранжеви дрехи. Почистваха и оформяха без много шум и напрягане. Подрязваха храстите, косяха без да развалят спокойната атмосфера на това малко райско кътче. Слънчевите лъчи пробиваха между листата на дърветата и си играеха по лицето и тялото ми. Не знам дали са ме гледали странно и какво са си мислели за мен, а и не ме вълнуваше особено. Както вече казах, аз нямах нищо и колкото и странно да звучи, в този момент имах и всичко. Нямах средства за препитание и задоволяване на основните житейски нужди, както и покрив над главата, но имах свобода, и цел. Сега идваше време да се погрижа за това което нямах. От известно време се вълнувах какво ще ям освен джанки, кисели портокали и неща от земята. И тъй като трудно се почива с празен стомах или още по-зле, със стомах пълен със сок от неузрели цитрусови плодове, след кратката почивка отново бях на крака. Не ми се тръгваше особено много от това красиво място но нямаше как. Пътят ме зовеше, както и празнотата в корема.