Ранният следобед в града е напрегнато тих. Вървя по улицата сякаш на никъде, но всъщност се прибирам вкъщи. Започва леко да вали и веднага се сещам за чадъра в раницата и си мисля колко предвидливо го взех сутринта. Все още не мисля да го отварям. Нека няколко капки дъжд да се посипят върху мен – лято е, юнски дъжд. Какво по хубаво от това?!

Дъждецът постепенно се усилва. Тротоарът и улиците вече са доста мокри, хората са отворили чадъри или се крият някъде на сухо. Бъркам и аз в раницата да извадя чадъра си, но... него го няма. Усмихвам се на себе си. Явно съм го забравил вкъщи, а цял ден бях спокоен, че имам чадър. Какво пък? Мятам отново раницата на гърба и продължавам. Ходя си бавно, без да бързам. Няма смисъл от бързане. Спирката на рейса е достатъчно далече, така че дори и да бързам, пак ще се намокря. Обикновено в такива случаи се скривам някъде и изчаквам дъжда да спре, но този път не ми се ще да правя това. Не ми се ще да губя време, гледайки как дъждът вали и се стича по улиците. Та нали животът изтича по същия начин? Продължавам да вървя. Няма да се скрия от дъжда, от улицата, от този свят. Няма да се напъхам на сухо, но неуютно и чуждо местенце. Не и този път.

Няма за къде да бързам. Няма смисъл. Капките падат върху мен и ме мокрят, стичат се по лицето ми. Дъждът се усилва още. Ускорявам и аз крачка, но не за да избягам, а сякаш да се сблъскам още по-силно с него, да усетя ударите на капките по тялото и лицето си. Затичвам се и светът започва да се движи стремително покрай мен. Заобикалям хора и дървета, пресичам улици, внимавам да не се блъсна в кофите за боклук. Ловко подбирам пътя си и правя бързи движения наляво-надясно, за да избегна разхлабените плочки на тротоара. Сега те са като водни мини. А съм стъпил на тях, а е плиснала вода.

Концентрацията ми е пълна и гласът на валящия дъжд сякаш идва от много далеч и ме достига на бавни вълни. Чувам го как пада по земята, по ламарините на колите, по сградите, по листата на дърветата... Вече всичко е много далеч. Всичко около мен се движи с голяма скорост, но ме достига твърде бавно. Толкова бавно, че когато най-после дойде, аз вече съм отминал нататък.

Навлизам в парка. Тук дъждът пада върху дърветата и свири на листата им като на ударни. Шумът е поглъщащ. От време на време от някое листо се отронва тежка капка и пада към земята, но не я достига, а се среща с лицето ми. Прескачам локви и кални участъци, разминавам се и задминавам хора. Прасците вече ме болят от сложните изпълнения из кварталните улици, но не спирам да тичам. Дъждът също не спира да вали.

Вали, вали...

Тичам, тичам...

Кой ще издържи повече? Кой ще се откаже първи?

Прасците вече ме болят жестоко. Дишам тежко, не ми достига въздух. От усилието цялото ми тяло изтръпва, но не спирам. Появява се болка в гръдния кош и раменните ми стави. Няма значение. Напротив. Започвам да тичам още по-бързо. Напрягам всички сили. Вече не ме интересува нищо. Не искам нищо, не очаквам, не отивам никъде. Само аз и болката. Една мисъл проблясва в ума ми: “Болката е само навик. Тя не е истинска.” Напрягам още повече сили и тогава изведнъж болката в тялото ми и умората изчезват сякаш изведнъж изпадат от мен като зле закрепен товар и остават да си лежат на алеята. Тялото ми вече е свободно и леко. Тичам без проблем и разпервам ръце, сякаш  да полетя над земята.

Последни метри и вече съм на спирката. Разбирам, че дъждът е спрял. Изведнъж ме връхлита умората, като че ли и тя е бягала след мен и сега, когато спрях, най-после ме настига. Сърцето ми блъска лудо в гърдите, а ударите му отекват в цялата ми глава. Дишам тежко та чак дробовете ми ще се пръснат и целият треперя от усилието. Отново се сещам – това е само навик. Знам и техника – няколко кратки коремни вдишвания и няма и помен от умората. Мисля си как никак не е трудно човек да се надмогне, когато рейсът идва и се качвам. Обзела ме е някаква много изпълваща тишина. Хората ме гледат странно, но не ми пука.

Обичам хората да ме гледат странно...