Ранният следобед в града е напрегнато тих. Вървя по улицата сякаш на никъде, но всъщност се прибирам вкъщи. Започва леко да вали и веднага се сещам за чадъра в раницата и си мисля колко предвидливо го взех сутринта. Все още не мисля да го отварям. Нека няколко капки дъжд да се посипят върху мен – лято е, юнски дъжд. Какво по хубаво от това?!
Дъждецът постепенно се усилва. Тротоарът и улиците вече са доста мокри, хората са отворили чадъри или се крият някъде на сухо. Бъркам и аз в раницата да извадя чадъра си, но... него го няма. Усмихвам се на себе си. Явно съм го забравил вкъщи, а цял ден бях спокоен, че имам чадър. Какво пък? Мятам отново раницата на гърба и продължавам. Ходя си бавно, без да бързам. Няма смисъл от бързане. Спирката на рейса е достатъчно далече, така че дори и да бързам, пак ще се намокря. Обикновено в такива случаи се скривам някъде и изчаквам дъжда да спре, но този път не ми се ще да правя това. Не ми се ще да губя време, гледайки как дъждът вали и се стича по улиц ...