Глава 11

            Отдалечих се максимално от хотела, ходейки пеша – по улиците се разминавах с  онези войници с белите ленти на челата, но никой от тях не ми обърна внимание. Ходеха по двама-трима, и те бяха единствените хора, виждащи се навън. От време на време по булеварда минаваше по една бронирана кола. София ми се виждаше нереално празна, въпреки че почти не успявах да фокусирам нищо, тъй като мислите ми бяха в хаос.

Пълен и неконтролируем хаос. Нямаше да мога да се справя. Никак нямаше да видя края на тази мисия.

            Извадих телефона от Теодор и за момент ми мина през главата да извадя онази игла с приспивателно и да приспя себе си, но в секундата, в която ми хрумна, тръснах стреснат глава. Какви си ги мислех?!

            Никакви обаждания, бе казал хакерът. Добре, щях да им напиша съобщение, в което казвах, че се отказвам и смятам да избягам за Бахамите. Поколебах се малко, след това започнах да пиша.

            „Казаха ми да дойда утре. Някой може ли да ме вземе от Сердика?”.

            Е, не написах точно това, което ми се искаше. Наистина исках да им напиша, че няма да участвам повече. Но не можех да се откажа, казах си. Не и сега, когато бях толкова близо до онзи Лидер, неговата злоба бях усетил в сърцето си, в мислите си.

            Съобщението изчезна от екрана на телефона, сякаш никога не бе било там.

            „Ще те взема” – проблесна отговор и след това се изтри. Седнах на една студена каменна пейка до ЦУМ и затворих очи. Дали трябваше да чакам да дойдат цели два часа или пък Теодор не се беше върнал в базата и все още беше някъде близо до София?

            Измина известно време, в което стоях със затворени очи и слушах тишината на столицата. Никога не е било толкова тихо тук. Никога през живота ми – дори на сутринта на Нова година.

            -Станимире – прошепна ми глас тихо зад мен. Отворих стреснат очи и се извърнах бързо. Зад пейката ми стоеше Теодор, с черна шапка с козирка и слънчеви очила. Както винаги, бе облечен в неизменната черна кожа, а дългата му кестенява коса бе на ниска опашка – явно това беше обичайният му вид.

            Изправих се от пейката и се огледах тревожно.

            -Спокойно, няма никого – каза той.

            -Няма никого никъде – отвърнах му настръхнал – освен разни хора от войската на Лидера.         

            -Привлякох ги на едно друго място, затова тук няма ги видиш веднага – отвърна ми хакерът и ми се усмихна, показвайки ми дребните си криви зъби.

            -Нямаш представа... колко страшно беше – изплъзна се от устата ми, преди да успея да се спра. Теодор спря да се усмихва и мълчаливо ми кимна.

            -Да се разкараме от тук.

            Той се завъртя и тръгна покрай сянката на сградата на ЦУМ. Последвах го, изключително напрегнат, оглеждайки се на всички страни. Хакерът вървеше доста бързо и стегнато, затова трябваше да се съобразя с крачката му, въпреки че не се чувствах въобще толкова енергичен. Отидохме до входа за метростанцията.

            -Няма да пътуваме с метрото, нали? – попитах тихо, напълно изплашен. Теодор ми хвърли един поглед над рамото си.

            -Защо не? Твърде под "критериите за превозно средство на богашчето" ли е?

            -Не, Теодоре, не ставай глупав – срязах го, тъй като не ми беше до шеги и подигравки – мислиш ли, че не контролират метрото?    

            -Напълно го контролират. Но там все още пътуват хора и така ще се слеем с тях.

            -Пътуват хора...? – стъписах се аз – накъде?

            -За работа, може би. Все пак животът им продължава, въпреки че най-вероятно се чувстват като малки мишки в двор пълен с котки.

            Последвах хакера надолу по стълбите. Той ми даде шапката си, без да ми казва нищо, и аз я нахлупих към очите си. Минахме покрай руините и влязохме в метростанцията. Сърцето ми трещеше все повече и повече, но в метростанцията наистина имаше хора. Всички изглеждаха много по-уплашени от мен, но отиваха нанякъде. Пълна тишина на станцията. Пет минути до метрото.

            Навсякъде се разхождаха охранители с белите ленти през главите. По дяволите, бяха толкова плашещи, въоръжени с калашници и гледащи навсякъде без да им мигне окото. Един от тях ме погледна и засече очите си с мен, при което един удар на сърцето ми бе изгубен.

            Той ме разпозна. Ужасен наведох глава, позволявайки на козирката на шапката на Теодор да скрие очите ми, но някак имах чувството, че е твърде късно. Видях, че охранителят тръгва към мен.

            -О, господи – прошепнах ужасен и хвърлих страничен поглед на хакера.

            Той никъде го нямаше. Изтръпнах, но нямаше какво да направя, освен да си поема дъх и да посрещна мъжа, приближаващ се към мен.

            Вдигнах глава и срещнах очите му. Бяха кафяви, скрити зад рунтави черни вежди.

            -Господин Петров – каза той – моля, последвайте ме.

            Сърцето ми се разтуптя още повече, изпълнено с паника. Не исках никъде да го следвам, не и сега.

            Той ме гледаше върло и имаше наглостта да ме хване над китката.

            -Последвайте ме.

            Оставаше една проклета минута до метрото. Може би щях да се опитам да го забавя и после да скоча във влака, но знаех, че не съм никакъв Джеймс Бонд и бе почти невъзможно да му се измъкна по такъв начин.

            -Вижте, не знам какво искате от мен, но аз вече говорих с... – започнах аз, но мъжът ме изгледа много настръхнало. Пръстите му стиснаха ръката ми, при което аз я издърпах рязко и го дарих с най-злобния си поглед. Той, за моя изненада, ме пусна, и втори негов колега тръгна към нас.

            -Какво става, колега Димов? – попита той – извинете ни, господин Петров. Искаме само да ви зададем няколко въпроса.

            В този момент големите телевизори, закачени нависоко над станцията, които по принцип показваха прогнозата за времето, блеснаха в ярко червено. Сетне екранът стана напълно черен, със заплашителна червена кобра в центъра.

            -Жив е той, жив е! – проехтя глас от колоните, доста по-силно, отколкото обикновено. Всички на станцията притихнаха. – Там на Балкана!

            Взрях се в екрана, но сетне се извърнах на всичко посоки. Къде беше Теодор?

            -Потънал в кърви, лежи и пъшка! – продължи гласът, който вече добре познавах – юнак във младост и сила мъжка…

            Хората бяха шашнати, оглеждаха се навсякъде, а охранителите се събраха и хукнаха нагоре по стълбите. Мъжът, който първи се беше приближил към мен, ме погледна и срещна погледа си с моя. Виждах в тъмните му очи гняв.

            -Присъединете се към нас! Ние няма да бъдем глас във пустиня!

            -Спрете това! – чух един от охранителите, докато всички се стичаха към стълбището. Чувах в далечината идващото метро, но никъде не успявах да видя Теодор.    За моя изненада след гласа в метростанцията проехтя добре позната, стара бунтовническа песен. Всички наоколо гледаха смаяни, докато песента от времето на Турското робство попиваше във въздуха – песента за Райна Попгеоргиева. Стиснах юмруци. Трябваше да се борим.

            Метрото пристигаше, но хората се колебаеха да се насочат към него, уплашени да се качват. Нечия ръка рязко ме грабна и ме дръпна към метрото. Влязохме вътре, и видях Теодор и широката му усмивка.

            Аз можех само да клатя глава и да се взирам в него. Краткото му слово по високоговорителите все още ехтеше в ума ми.

            -Хаджи Димитър? – попитах аз, още смаян. Теодор се усмихна и сви рамене.

            -Мога да го рецитирам и на сън. А пък и... не сме ли на път да бъдем поробени?

            Нахлупих шапката по ниско над очите си, докато сърцето ми все още препускаше и цялото ми тяло беше стегнато. Но... роби. Нямах представа дали въобще щяхме да имаме шанс да се борим срещу Лидера.

            Теодор притисна към ухото си онова устройство, чрез което комуникираха с Виктория.

            -Да, разбрах – той ми хвърли поглед – ще слезем на летището.

            -До тогава ли ще се возим? – изнервих се аз. Имаше повече от половин час дотам.

            -Ще се оправим – каза ми той – уверявам те, че в момента на всички метростанции имат с какво да се занимават.

            -Няма ли да накарат метрото да спре?

            Теодор се усмихна мистериозно.

            -Не, няма.

            -Защо? – настоях аз – има нещо, което не ми казваш!

            -Не видя ли ватмана? – попита ме той и тогава метрото забави ход, сетне излезе на станцията на Софийския университет. И не спря, мина покрай стъписаните хора, като покрай празна гара. Виждах, че и на онази станция има паникьосани хора, а пътуващите с нас добиха ужасени изражения.

            -Господи – каза едно младо момиче.

            Теодор я погледна.

            -Всичко ще е наред – каза й той и тя се взря в него, както и всички присъстващи в нашия вагон – Червената змия ще ни защити.

            Аз нахлупих още по-ниско шапката си. Не трябваше никой да ме свързва с Червената змия, за да не разбие на пух и прах прикритието ми. Вече обаче не бях сигурен, че онези двамата нямаше да докладват на началниците си и оттам да ме свържат с прокламациите на Червената змия в софийското метро.

            Слязохме на метростанцията на летището необезпокоявани, както и всички, които се бяха возили с нас във влака. Беше се разразил върл спор за това дали шайка престъпници като Червената змия биха могли да защитят всички, а Теодор не беше показал с нищо, че има нещо общо с организацията. Беше се намесил в един спор на двама по-възрастни мъже и не след дълго говореха за турското робство, настръхнали в дебат. Аз през цялото време се опитвах да остана незабелязан, но много от думите на хакера ми се бяха забили в главата.

            Както и на много от присъстващите на спора, помислих си. За моменти Теодор ми беше звучал като Васил Левски, което по никакъв начин не бях очаквал от него. От човек, който твърдеше, че се е включил в Червената змия за да прави престъпления и който поддържаше непукистичния си вид във всяка ситуация. Явно, в почти всяка.

            Чакаше ни онази обикновена кола, с която бяхме дошли в София – черният шевролет, хубав, но без да привлича вниманието. На шофьорското място бе този път Ясен, но той се отмести от него, когато Теодор дойде. Певецът се премести отзад, а аз седнах до Теодор, който подкара невъзмутимо колата. Наоколо имаше охранители с бели ленти, но никой не ни обърна внимание, защото изглеждаха доста заети. Чудех се с какво друго ги беше разсеял хакерът, че да можем да се измъкнем.

            -Яка идея, Теди – каза Ясен, изкарвайки ме от унеса – да ни направиш революционери.

            -А не сме ли? – отвърна му хакерът и запали една цигара. Аз затворих клепачи и облегнах глава назад.

            Жив е той, жив е.

            Щяхме ли да останем живи след всичко това?

            -Не знаех, че толкова те бива в речите – обадих се по някое време, когато вече бяхме излезли от София и се движехме необезпокоявани по магистралата. Взрях се в хакера, който се усмихваше леко, докато шофираше.

            -Не ме бива, аз само повтарях неща, които съм чел – каза ми той.

            -Но ги каза много... интересно – контрирах го аз, замислен. Двамата дядовци, влезли в спор с него първоначално, после се бяха съгласили. Той беше изтъкнал, че нас трябва да ни настъпят силно, за да ухапем, но че иначе сме кротки и не лаем много. Можехме две неща – да ръмжим, без да хапем, ако не ни докосваха пряко, и настъпеха ли ни, хапехме и не пускахме. Или поне това беше мнението на хакера. Аз не бях сигурен дали съм напълно съгласен, но начинът, по който той го казваше с такава убеденост, ме караше да ми се иска да е прав.

            И да можехме да ухапем, вместо да се окажем с обратна захапка.

            Теодор обаче отново се съсредоточи и спря да се усмихва.

            -Какво? – беше реакцията му.

            Явно Виктория говореше в предавателя. Аз се взрях, настръхнал, в профила на хакера. Очите му се присвиха, подчертавайки незабелязани досега от мен бръчки в ъгълчетата им. Всъщност, този хакер не ми се виждаше особено млад, дадох си сметка. Въпреки че досега го възприемах за млад, сега изведнъж осъзнах, че въобще не е това случаят.

            Как бе успял да ме заблуди с детинското си държание?

            -Да, богаташчето е до мен – каза Теодор – искаш ли да говорите?... окей, веднага.

            Той извади малката слушалка и ми я подаде.

            -Вики е – каза ми той сериозен. Взех я и я пъхнах в ухото си.

            -Да?

            -Имал ли си наскоро някакви сънища или видения? – попита тя с властната си интонация. Усещах обаче, че имаше да казва нещо лошо.

            Поколебах се.

            -Н-не... – успях да кажа, докато се разкъсвах между спомена за мислите на Лидера, Ангел, желанието ми да разкажа за тях и срамът, че въобще са ми повлияли така, както ми бяха повлияли.

            -Защото се опасявам, че Лидерът ще атакува отново – каза тя.

            -З-защо? – нямах представа защо гласът ми трепереше толкова.

            -Защото обяви по телевизията, че няма да ни остави безнаказани. И че знае... че знае кой стои зад Червената змия.

            Спомних си мислите му, злобата, която изпитваше към Виктория, насладата, произлизаща от идеята как да я убие.

            -Да, знае – потвърдих – но... това какво общо има с атаката му?

            -Той смята да атакува моя град – гласът й прозвуча пагубно – според мен той смята да изравни Варна със земята.

            Тръпки плъзнаха по гръбнака ми.

            -Но... как разбра? Защо мислиш така?

            -Нямаш ли начин да разбереш плановете му? – настоятелно и стегнато каза жената – да... някак сам да си предизвикаш видение? Моля те, опитай се поне, преди да ми казваш, че няма да стане.

            Е, вече определено чувах лоши неща. Без да казвам нищо, просто свалих слушалката от ухото си и я дадох на Теодор, след което бавно затворих клепачи и издишаш. Видения, сънища. Тези неща винаги ме спохождаха като гръм от ясно небе.

            А можех ли, наистина, сам да предизвикам буря? Припомних си усещането за чуждите мисли в главата ми и от чувството ми се повдигна отново. Мигновено главата ми започна да пулсира с болка, но нямах избор, освен да се насиля да изпитам онова чувство отново. Имаше нещо в онзи случай, в онези мисли, в....

            Тогава черната завеса падна пред очите ми и аз се пренесох на друго място.