Глава 14

            Озовах се отново в леглото, в красивата хотелска стая. Ангел седеше на един дървен стол до леглото и ме гледаше замислен.

            -Ще отиде, сигурен съм – казах му, настръхнал. Наблюдавах на големия плазмен телевизор случващото се пред Варненската община – не може да игнорира техния зов за помощ.

            Разсмях се, въпреки че жегата все още ме мъчеше. Тормозеше ме да излезе, да се излее върху всички хора по света, всичките тези грозни овце. И най-вече, Виктория.

            Ангел се усмихна леко.      

            -Знам, господарю.

            -Сега със сигурност се разкъсва. Кого да спаси по-напред, хората на моста или хората пред общината, които викат името й? – засмях се още един път, докато наблюдавах уплашените хора пред градската община. – аз съм гениален, Ангеле. Гениален.

            -Ще ги избием ли все пак? – попита Ангел с басовия си тембър – обещали сме им, че няма да пострадат, ако ни подкрепят.

            -Да... но те... ха-ха-ха... не ни подкрепят – продължих да се смея аз. Ангел ме загледа сериозно.

            -Вие ги заплашихте, за да го направят, господарю.

            Спрях да се смея и се взрях в Ангел. Жегата изригна в мен, затрудняваше дишането ми. Закашлях се.

            -Кхъ-кхъм – прочистих гърло – моля?

            -Мислех си, че все пак искате да управлявате някого – настоятелно каза съветникът ми. 

            Хвърлих по него един от ножовете до възглавницата ми, който обаче не целеше да го убие. Той се заби в дървената ламперия зад възрастния мъж. Той не трепна, въпреки че със сигурност сърцето му блъскаше. Всеки се плашеше от смъртта, без изключения.

            -Глупак! – изръмжах му – естествено, че няма да ги убия!

            Той кимна и се изправи от стола си. Виждах, че е притеснен. Като малка сладка мишчица. Потиснах един импулс да хвърля втори нож по него, само за да видя отново този миг на безпокойство.

            -Ще ви оставя да си починете, господарю – каза Ангел и изтръгна ножа от дървената ламперия. След това ми го подаде, свел очи надолу. Протегнах ръка към оръжието, но в тялото ми изригна ужасна жега. Поех си рязко дъх от внезапната болка, която бързо бе заменена с гняв и жажда.

            -ДАЙ МИ ВОДА!! – изкрещях му бясно.

            -Станимире? – повика ме Виктория, и аз отворих бавно клепачите си. Бях шокиран от видяното и от лекотата, с която бях проникнал в ума на Лидера. Сърцето ми биеше бързо и усещах остатъчна жега в тялото си – чувство, което не беше мое, защото на мен въобще не ми беше горещо, а прохладният вятър си проправяше път до кожата ми, въпреки коженото яке, което носех разкопчано.

            Изглежда това, което бях видял, се случваше точно в този момент, тъй като митинга по телевизията на Лидера изглеждаше по същия начин като видеото, което Теодор ни беше пуснал на лаптопа в потвърждение на думите си. Хората викаха „Долу, Лидера” и размахваха ръчно направени плакати с една червена кобра на тях.

            -Те са фалшиви! – побързах да кажа, отърсвайки се от шока да се намираш в тялото на такъв ужасяващо бесен през цялото време човек – те не са наши истински  поддръжници. Лидерът ги е накарал да го направят.

            Виктория ме гледаше сякаш й бях зашлевил шамар, но сега не беше момента да наранява чувствата си от факта, че не я подкрепяха искрено.

            -Виктория, чуй ме – казах й сериозно – изглежда...

            Главата ме болеше и ми пречеше да се съсредоточа и да говоря. Може би от прекаленото умствено напрежение имах това главоболие, въпреки че аз бях получил това видение с лекота. Не се бях напрягал въобще.

            Главата ми обаче смяташе другояче.

            -Добре ли си? – попита ме тя.

            Допрях една длан до пулсиращото ми слепоочие.

            -Да, само главоболие. Но... този митинг е лъжлив. Не е истински. Не успях да разбера за експлозивите, но ще е добре да се съсредоточим над тях. Хората, които протестират, са всичките пионки на Лидера.

            Виктория стисна зъби.        

            -Долен изверг – изсъска тя, – искал е да използва гордостта ми, че ме подкрепят. Да си помисля, че обществото би направило такова нещо, при положение, че знам, че всички са твърде изплашени!

            Съсредоточихме се над обезвредяването на експлозивите на моста. Те бяха истинската опасност, а не онзи фарс, който се разиграваше пред общината. Теодор ни беше казал, че охранителите от войската на Лидера се бяха прикрили и само наблюдаваха протеста. Най-вероятно чакаха ние да се появим и нямаше да направят нищо на хората. Те всичките бяха последователи на Лидера. Заплашил ги беше? Страхът им също им позволяваше да бъдат пионки. И сега сам не бях сигурен дали одобрявам или не поведението на тези хора.

            Виктория бе напрегната до крайност, но поне беше повярвала на видението ми и се беше съобразила с него. Сега като наблюдавахме с други очи протестиращите виждахме, че не протестират истински, че няма никаква емоция на лицата им и само викаха, без да казват всъщност нищо.

            Пионки.

            Отказвах да мисля ние какви се явявахме в цялата картинка.

            -Три експлозива са обезвредени! – докладва Георги на линията – колко време имаме, Теди?

            -Остават пет минути – отвърна хакерът – давайте. Последната бомба е на пет метра от вас!

            Те се затичаха по моста. Колите продължаваха да минават покрай тях, без никой да си дава сметка какво правят. Може би хората се плашеха, със сигурност да видят двама мускулести мъже в черна кожа с огромни раници не беше ежедневна гледка.

           Двамата провесиха въжето си покрай парапета на моста. И четирите бомби се намираха под моста.

            -Четири минути, момчета – каза Теодор.

            -По дяволите, по дяволите... – мърмореше си Виктория. Капка пот се стичаше покрай косата й.

            Теодор се беше погрижил никой да не разбере, че нашите са на моста – беше ни казал, че Лидерът разполага с достъп до охранителните камери в началото и края на моста, но няма видимост в средата му. Естествено, нашият хакер бе заменил записите, където Георги и Светлин се виждаха, с други, заснети по-рано през деня. Надявах се никой да не знае, че те все пак са там.

            Георги висна на въжето под Аспаруховия мост – от неговата гледна точка виждах желязната конструкция на моста, виждах устройството, представляващо ужасен експлозив. Мигащата му червена светлинка.

            Светлин бе горе, готов да издърпа Георги отново на моста. От неговата гледна точка виждах студената вода на Варненския канал, тъй като сега Георги се задържаше под моста и Светлин не можеше да го види.

            -Три минути! – обяви Теодор отново – по-бързо!

            -Бързам и без да ми мрънкаш, Теодоре – задъхано отвърна Георги.

            -Не можеш ли някак да хакнеш бомбата и да й смениш часовника? – обадих се аз, загледан в действията на Георги. Той внимателно отвори капака на устройството.

            -Опитах, не може. Тази част поне са я защитили добре. – каза Теодор – имат ротационна система и пет защитни стени. Всяка от които изисква достъп, който за да разбия ще ми трябват десетина часа.

            -Нали си уж хакер? – не се сдържах аз.

            -Хакер съм, не шибано божество! – отвърна ми Теодор хапливо.

            -Млъкнете, тъпаци! – сряза ни Георги и аз стреснато сложих ръка на устата си. Забравях, че ако говоря, всички ме чуват, а Георги нямаше нужда от нас да го разсейваме в момента. Виктория ходеше напред назад покрай хеликоптера, изнервена прекалено много, за да седи и да се взира в екрана на компютъра.

            Виждах таймера на екрана. Показваше една минута и двадесет секунди. Сърцето ми препускаше бясно и не можех да повярвам, че това се случва наистина. Георги работеше прецизно с кабелчетата на бомбата, но не пипаше все още нищо и нищо не беше срязал. Първо винаги се ровеше и накрая режеше един кабел и край.

            54 секунди. 53. 52.

            Времето минаваше прекалено бързо.

            И когато оставаха двадесет секунди до детонирането на бомбата, Георги сряза едно малко кабелче и таймерът се изключи. Лампичката спря да свети.

            -Край! – въздъхнах аз след три мъчителни секунди, в които се взирах в екрана, очаквайки едва ли не бомбата все пак да гръмне.

            -Издърпай ме, Светльо – каза Георги. Аз си отдъхнах, а Теодор започна да се смее.

            Виктория ме гледаше с блестящи очи, слънцето осветяваше лицето й и красивата й кожа. Тя беше пуснала тъмната си коса и сега сивите й очи още повече изпъкваха. Тя ми се усмихна.

            -Изтегляйте се от там веднага. Теди, внимавай за камерите! – каза тя – всеки момент ще очакват експлозии, които няма да се случат. Можеш ли случайно да изпратиш едно съобщение на Лидера?

            Теодор все още се смееше.

            -Разбира се, какво да бъде? Все още съм в системата им.

            -Напиши му „Знам, че протестът е фалшив. И бомбите ти няма да гръмнат. Ще те спра.” – каза тя – и го подпиши с една английска буква V.

            -Казано, сторено. Излизам от системата им вече.

            -Да, разбира се. Нали не са те усетили?

            Той само й се изсмя.

            -Махнахме се от моста – докладва Георги – покри ни с камерите, нали?

            Нова порция смях от Теодор. Явно много го развеселяваше, когато хората се съмняваха в умението му, и явно за екипа на Червената змия, смехът на Теодор означаваше, че всичко е направил както трябва.

            Виктория отново ме погледна, на лицето й разцъфна вече цялостна усмивка и аз не можах да устоя и да не се усмихна в отговор. Една малка победа за нас, но все пак си беше наша. Съзнавах, че Лидерът може да ни превъзхожда по ресурси, но ние имахме представа от бъдещите му ходове и това беше едно от най-силните ни оръжия.

            Болката в главата ми беше нищожна цена за спасените животи днес, въпреки че си беше неудобство. Седнах на камъка отново, тъй като бях станал, когато бомбата бе обезвредена, и докоснах челото си с ръка. Виктория се приближи до мен и сложи ръка на рамото ми.

            -Боли ли те още? – попита.

            -Да.

            -Не знам дали тези видения са добри за теб – каза ми тя, но аз поклатих глава.

            -Няма значение. Не е чак толкова лошо и си струваше...

            -Спасихме ги днес. Днес победихме – каза тя, взираше в мен. Сивите й очи блестяха – и всичко благодарение на теб.           

            -Е, не бях само аз – засмях се неловко.

            Тя ме гледаше съсредоточено.

            -Благодаря ти, Станимире. – тя си пое дълбоко дъх и прекъсна очния контакт с мен – е, ще вляза за малко в хеликоптера. Имам нужда от почивка, преди да трябва да летим.

            И тя се завъртя – дългата й кестенява коса пое от слънчевите лъчи и после се разпиля по гърба й. Жената тръгна с уверената си крачка отново към хеликоптера, а аз останах на камъка, учуден. Сърцето ми биеше бързо, по-бързо от нормалното.

            „...и всичко благодарение на теб”, бе казала тя.

            На мен.

            Изведнъж нещо ме жегна в сърцето – остро чувство за вина. Защо се чувствах по този абсурден начин, горд от постигнатото, щастлив от думите на Виктория за участието ми в мисията? Защо се бях усмихнал като глупак?!

            Усмивката изчезна от лицето ми, когато си спомних защо правих всичко това. Защо бях с тези хора от Червената змия. Ние не бяхме приятели, не бяхме никакви. Имахме обща цел.

            Дарина. Трябваше да отмъстя за Дарина, да излекувам онази ужасна болка в сърцето ми и не можех да губя време да се шегувам с някакви хора или да се чувствам добре, когато тяхната водачка ме беше похвалила. Нито пък да гледам водачката им и сърцето ми да бие бързо.

            Това бяха пълни глупости и нямаха място в живота ми.

            Качих се в хеликоптера твърдо решен моменти като този с Виктория да не се повтарят. Не ме интересуваше нейната похвала, нито погледа й, нито блестящите й очи. Нямах нищо общо нито с нея, нито с Червената змия. Те бяха средството на моето отмъщение, нищо повече.

            Те не ми бяха приятели. Те бяха оръжие. И само това.

            Вечерта пристигнахме необезпокоявани обратно в базата ни в гората край София. Бяхме изчакали известно време, за да не ни забележат да се отдалечаваме с хеликоптер от Варна, но Теодор наблюдаваше все още системата на Лидера и ни беше докладвал, че те не са забелязали хеликоптера, когато накрая решихме да тръгнем. Позволих си да се надявам, че те не знаят за превозното ни средство, защото досега никой не ни беше виждал с него. Надявах се, че първия път, когато се измъкнахме с него, никой не ни беше засякъл. Все пак се бяхме измъкнали с бронираната кола на баща ми и после, на напълно необезпокоявано място бяхме заминали с хеликоптера.

            Давах си сметка, че хеликоптерът не беше особено невидимо превозно средство и най-вероятно рано или късно щяха да разберат за него. Но знаех, че ако Лидерът разбере за него, ще разбера и аз.

            Когато пристигнахме в дървената барака, Стефани, Теодор и Ясен ни посрещнаха, и тримата ухилени до уши. Стефани, която беше фина жена с рижа коса и лунички, прегърна всеки от нас сърдечно. Поколеба се за няколко секунди пред мен, но след това прегърна и мен. Теодор се оказа изненадващо срещу мен с широка усмивка и ми удари един приятелски юмрук в рамото.

            -Браво, богаташче, днес беше мнооого добър – каза ми хакерът. Изгледах го с равно изражение, но това не го впечатли особено – Стефани е сготвила вечеря. Предполагам всичките сме гладни!

            Ясен се засмя. Светлин направи коментар как ако не хапне скоро, ще изяде Стефани и смехът скоро изпълни бараката. Виктория се усмихваше като майка на шайка палави деца.

            Раздразнен се отделих от веселата им групичка и се оттеглих горе при спалните. Седнах на леглото на Теодор и зарових пръсти в косата си. Главата ми все още пулсираше и трябваше да се сдобия с аналгин от някъде, но първоначално исках просто да си легна.

            След известно време приглушен шум от стаята ме събуди – явно бях заспал на леглото на Теодор. Вратата се беше отворила и от коридора навлезе оранжевата светлина на крушката. Примигах и присвих очи.

            -Не си ли гладен? – попита ме Теодор, който беше на прага на стаята. Той влезе вътре, затвори вратата и имаше наглостта да светне лампата.

            Покрих очите си с ръка.

            -Не.

            -Повярвай ми, Стефи е страхотна готвачка – каза ми хакерът.

            -Не ме интересува, казах, че не съм гладен.     

            -Оо, окей, по-кротко, богаташчето – отвърна ми той – иначе ще спиш днеска ти на земята.

            Дръпнах ръка от очите си, ядосан, но видях, че Теодор ми се усмихва и в тъмнокафявите му очи свети весело пламъче. Той седна в центъра на стаята, върху сгънатото си одеяло, и ме загледа замислен.

            -Не съм в настроение за приказки – срязах го аз.

            -Оф, знам. Аз да съм казал нещо? Предложих ти вечеря. – той се излегна на земята – значи утре, а? Утре ще те заведат при Лидера?

            -Не ме ли чу, не ми се приказва.

            -Не приказваме. Говорим по работа.

            Не казах нищо, заслушан в тишината преди Теодор да продължи да говори. Бях дяволски уморен, денят ми се беше видял прекалено дълъг, а утрешният не ми обещаваше нищо по-различно.

            -Занапред ще имаме все по-малко време на спокойствие – каза ми хакерът – все по-малко време да се смеем. Искам да ти кажа нещо, Стан.

            Погледнах го, изненадан от сериозния тон на гласа му.

            -Всяка възможност за лек... – започна той – грабвай я. Не я отхвърляй, вземи я. Имаш нужда от много лекове, но малко по-малко ще стане. Не оставяй да се изплъзне, без да я използваш.

            -Не разбирам.           

            Теодор се вгледа в мен, напълно сериозен и за момент ми заприлича на много по-възрастен, отколкото го смятах. Сепнах се от разликата в настроенията му.

            -Ще разбереш един ден – каза той кротко – само не се обвинявай тогава, че не си се възползвал, когато му е било времето. Не поддържай болката в себе си, за да те води. По-добре да изгубиш сили, отколкото сам да си причиняваш страдание.

            Думите му ме жегнаха и аз рязко се изправих от леглото, изпълнен с необясним гняв.      

            -Ще отида да спя другаде – казах му. Той продължи да ме гледа спокойно и кротко, но на мен не ми се оставаше повече в неговата компания. Изпитвах същински бунт срещу мъгливите му думи в душата си. Бях бесен, че се опитва да ми каже нещо, бях бесен, че се опитва да ме промени.

            Излязох навън от стаята му, но навсякъде също нямаше да има място. Слязох долу в хола, но чувах стария телевизор да работи – и там нямаше да бъда сам. Затова просто се върнах на етажа със спалните и седнах до вратата на Теодоровата стая. Затворих клепачи, опитвайки се да прокудя завинаги думите му от главата ми.

            Ала те се повтаряха, наново и наново, шокираха ме пак и пак. По-добре да изгубя сили, отколкото сам да си причинявам страдание. Каквото и да значеше това, вътре, дълбоко в себе си знаех, че Теодор е прав.

            И това ме правеше много ядосан.