Глава 17

            Виктория ме гледаше дълго време мълчаливо, докато аз я умолявах с очи да ми разкаже. Виждах цялата тежест, което това й причиняваше. И трябваше да знам. Изненадващо, Виктория пристъпи към мен и ме прегърна, отпускайки главата си на рамото ми. Аз застинах, не очаквайки това, неспособен да се отдръпна или пък да я прегърна в отговор.

            Тя ме стисна в прегръдката си, а моите мисли избягаха за момент към Дарина. Очите й, които ме гледаха, сега ми се видяха като вик от Отвъдното. Ръцете ми бавно се вдигнаха и докоснаха гърба на Виктория. Тя се притисна по-силно в мен и аз я обгърнах с ръце.

            После ме пусна, без да ме поглежда в очите. Сърцето ми беше хвърлено в ступор, опитваше се да ме измъчва с вина, която не можех да пренебрегна. Не трябваше да се докосвам до Виктория, никога повече. Тя тръгна напред през полето, явно имаше нужда от няколко мига разходка, за да проясни мислите си. Пуснах алармата на колата и я последвах на около един метър зад нея.

            Тя се спря след малко и се обърна към мен – сивите й очи бяха пълни с едва сдържани сълзи, но само това виждах в тях. Изведнъж имах чувството, че Виктория няма душа и това усещане ме уплаши.

            -Аз му причиних това – каза тихо Виктория и тръгна бавно през полето. Последвах я отново, като лъчите на слънцето и вятърът се състезаваха да си играят с косата й. Тя беше наистина красива, помислих си разсеяно, красива, но имаше нещо, което липсваше. Нещо наистина важно, което липсваше в нея.

            И не можех да разбера какво е това чувство, че Виктория е просто като празна тетрадка.

            Тя седна на земята малко по-нататък и се загледа в небето отново. Седнах до нея и имах желанието да хвана ръката й. Тя обаче ми се виждаше затворена и далечна, затова не се осмелих да се приближа по-близо.

            -Той беше... аз... – тя се задави и прокашля, след това затвори клепачи, като лицето й остана все така вдигнато към слънцето. – аз... аз много го обичах навремето.

            Примигах изненадан, но тя не отваряше очите си, потопена в спомените си.

            -Сестра ми беше с две години по-голяма от мен – каза тя – и тя беше в неговия клас в училище. Все се движеше с него, и аз се мъкнех покрай тях, като по-малка. После, когато пораснах малко, осъзнах, че съм излишна с тях. Двамата се обичаха. Бяха обсебени един от друг, тя непрекъснато ми говореше за него. Аз се опитах да погреба навътре чувствата си, но това не се случи. Продължих да се мъкна с тях, нахална и излишна. Винаги се чувствах излишна.

            Аз я гледах и леко клатех глава. Това чувство също го познавах.

            -Те се ожениха – каза тя тихо – но той още тогава беше болен и казваше непрекъснато, че трябва да имат дете. За да... за да не умре, преди да й остави нещо от себе си. Никога не се знаеше кога всъщност той може да умре. Затова и те опитваха да имат дете.

            Тя се отпусна на земята, все така без да отваря очи. Косата й се разпиля около главата й, поемайки светлината и проблясвайки в медни оттенъци.

            -Но аз не можех да контролирам чувствата си. Знаех, че той е съпругът на сестра ми, но ми беше омръзнало тя винаги да получава всичко. Те не успяваха да имат дете.

            Тя сложи ръка на корема си, може би несъзнателно, и аз усетих студ по цялото си тяло. Може би все пак не исках да чувам тази история.

            -Заех се да го манипулирам. Исках просто да спя с него, да бъде в тайна от сестра ми. Той тогава беше много афектиран, че не се получава с нея и всъщност, страстта се беше загубила между тях. Говореха само за деца, всеки момент, когато бяха заедно. И затова... аз...

            Тя въздъхна.

            -Аз му предложих да пробва с мен. Може би проблемът бил в нея. Не знам защо се съгласи да го направи, но аз бях напълно щастлива. Стигаше ми да съм била само една нощ с него, понеже го обичах от толкова години и винаги го гледах отстрани. Правихме секс само една нощ и смятах да остана настрани.

            -Но не е станало точно така... – прошепнах аз, досещайки се какво беше станало. Виктория беше имала дете от Лидера.

            -Да, Станимире. Не стана така. Оказах се бременна и не знаех какво да правя. Не можех да си позволя да направя аборт, защото знаех колко много той искаше да има дете. Не можех да го причиня на човека, когото обичах. Затова говорих със сестра ми и разказах всичко. Тя... тя беше много добър човек. Прости ми, въпреки че никак не й е било леко. Решихме, да го излъжем... все едно тя е бременна. Аз трябваше да се разкарам по някое време, когато започна да ми личи... а тя се преструваше на бременна за 9 месеца.

            Слушах я и не можех да повярвам на нещата, които чувах.

            -Той нямаше винаги много време. Не успяваха да се видят много... и той не разбра, че е преструвка. Беше много щастлив, поне до момента, в който аз бях там. После, когато се скрих, тя продължи да ме уверява, че всичко е наред и той е щастлив. Родих детето и после... се промъкнах в болницата при нея и й дадох детето си. Обичах и двамата достатъчно, че да им дам детето си, без шанс никога да го нарека мой син. Бях готова да сторя това.

            Усетих, че съм започнал да клатя глава.

            -Отделих се от малкото им щастливо семейство. Чувствах се отритната, сама... животът ми се превърна в ежедневна битка с много тежка депресия. Синът ми стана на една годинка, когато се престраших да го видя за първи път. Дотогава живеех в друг град и само гледах снимките... които те ми изпращаха. Тогава, когато той беше на една годинка, те решиха да отидат да си починат в чужбина и да ми го оставят да го гледам за една седмица. Бях на седмото небе, че ще прекарам време с детето си. Въпреки че цял живот трябваше да ме нарича „лельо”.

            -Една нощ... – продължи тя – моята депресия ме доведе до лошо състояние. Детето все още беше с мен, но не понасях факта, че той е синът ми, а дори не знае за това. Бях много пияна...

            Гласът й прекъсна и аз се намръщих, уплашен.

            -Бях невнимателна, пияна и по глупост... направих пожар вкъщи. Бебето бе в другата стая и го чувах да плаче... не можех да стигна до него... докато се опитвах да премина през пламъците... то изведнъж спря да плаче.

            Тръпки преминаха през цялото ми тяло и аз свих коленете си пред гърдите. Подпрях глава на тях.

            -Скочих през пламъците. Но беше късно... и... после... беше голяма трагедия за мен. Аз загубих сърцето си тогава. Сестра ми беше прекрасна... тя... искаше да ме успокои... да ме увери... но тя трябваше да се занимава с Кристиан. Защото той също беше... Една вечер отидох при него. Не бях на себе си. И му разказах всичко. От този момент... видях как... всичко си отиде от очите му... окончателно... не че смъртта на малкия не беше достатъчно... животът... стана... непоносим...

            Стисках клепачите си, но не можех да си представям ситуацията.

            -Но той изглеждаше странен... сякаш можеше да се справи... на следващият ден се държеше... странно с мен... сякаш искаше да ме подкрепи... каза ми, че... отново ще го направи с мен... ще имаме още едно дете... не разбирах защо говори така. След два дена извика мен и Стела да поговорим... любовта ми към него бе все още силна и аз имах нужда от него. Вкопчих се в мисълта за него... че ще ме задържи далеч от пропастта... в него видях спасение... нов шанс... непростимото ми действие... ако той можеше да ми прости... той ни извика, но искаше да ме убие. Разбрах го още щом пристигнахме. Виждах го в очите му. Знаех, че ще ме убие. Стела се хвърли да ме защитава. Той я застреля. Искаше да застреля и мен... сборих се с него, опитах се да го удавя във водите на морето. Мислех, че мога да го направя... той беше болен и слаб. Можех да го преборя... той беше убил моята сестра... бях дала всичко за тях двамата...

            -Господи, Виктория – не се сдържах аз. Тя все още не отваряше очите си. Очаквах, да плаче, но тя не го направи. Не можех да повярвам, че някой можеше да е все още жив след всичко това.

            -Не знам вече, Станимире. Не знам защо... въобще се опитвам да го спра. Трябва да го оставя да разруши всичко. Той е прав. Той е прав да е зле. Той има правото...

            -Не, няма. Той е луд, Виктория. Ти си направила ужасна грешка... но той е откачил. Не трябва да се обвиняваш.

            Тя отвори очи.

            -Знаеш ли... знаеш ли какво си мисля? – погледна ме тя. Очите й бяха ледено студени – вкопчих се в идеята да спася Кристиан от мъките му. Мисля да го спася, и после да отнема своя живот. И двамата трябва да сме мъртви. Това не може да продължава повече.

            Настръхнах.

            -Затова ми кажи. – каза тя сухо – знаеш ли къде е Кристиан?

            -Не – излъгах я. Беше ме страх от сивите й очи сега, не знаех колко дълбоко се простираше ужасната й мъка. Но не можех да позволя да се самоубие. По дяволите, може би всичко това беше самоубийство, но по дяволите... – моля те, бори се, Виктория. Сигурен съм... че... можеш да...

            -Мога да живея? Мислиш ли, че мога да живея? – попита ме тя – моето дете умря по моя вина. Любовта на живота ми се превърна в чудовище заради това. Няма надежда за мен, нито за него. Ние двамата вече нямаме място на този свят. Но няма да го изоставя. Трябва да измъкна и него от тук, преди да си отида.

            -Виктория, спри... – заклатих глава. Тя продължи да ме гледа празно и очите ми започнаха да парят пред този поглед.

            -Да се връщаме при колата – каза тя ледено и се изправи от земята – не мога повече да стоя тук.

            Тя тръгна обратно, без да се обърне да види дали я следвам. Аз се поколебах дали да я последвам. Изведнъж имах чувството, че нямам място в тази битка. Вече не можех да изпитвам такава омраза към образа на Лидера. Той сега дори имаше и име в ума ми. Беше човек, с минало на ужасна болка. Не можех да го оправдая, но не можех и да го мразя. Почувствах се предаден от себе си заради тези чувства, сякаш така предавах Дарина и баща ми. Но... вече не вярвах толкова в правотата на мисията си.

            Докато наблюдавах Виктория да се отдалечава, си позволих да закрия лицето си с ръце и за момент да почувствам болката. Нямаше какво да направя. Просто трябваше да спрем Лидера... Кристиан... от тази абсурдна мисия да унищожи човечеството. Но нито той, нито Виктория нямаше да имат нормален живот, никога нямаше да са хора.

            Знаех как го мъчи омразата.

            Виждах тя как беше станала само празна черупка, готова на самоубийствена мисия.

            Върнах се при колата и се качих до Виктория на шофьорското място. Тя стоеше с каменно изражение, но аз трябваше да разбера. Трябваше да разбера дали тя все пак беше останала с нещо. Може би не беше, но се вгледах в лицето й. Може би пък... хората бяха... странни същества.

            -Виктория? – повиках я и тя ме погледна. Взрях се в очите й, въпреки че нямах достъп до душата й. Протегнах ръка и я хванах за хладните пръсти и я стиснах леко. Тя примига.

            -Не се опитвай, Станимире. Знаеш, че няма смисъл.

            -Моля те... – прошепнах. Не знаех точно за какво я моля, може би я молех да е останало нещо в душата й. Търсех го в очите й, бях сигурен, че съм го виждал преди, блясъкът. Но сега вече не бях сигурен, че е бил истински блясък към живота, а по-скоро към мисълта, че ще успеем. Да й помогнем да убие себе си и Лидера.

            -Пали колата. Да вървим.

            -Моля те...     

            -Престани. Веднага. Не ме съжалявай, аз вече не изпитвам болка. Просто нямам време.

            Исках да й кажа още нещо, но тогава едно от моите видения ме хвана неподготвен и черната завеса отново ме изтласка от моя свят.

            -Имам чувството, че пощадихте Варна – каза ми Ангел, седнал до леглото ми отново. Машината до мен работеше тихо, звукът й изпълваше въздуха с тихо трептене. Виждах тръбичките, които пречистваха кръвта ми и виждах как тя се движеше в тях. Чувствах се замаян и уморен.

            Варна.

            -Защото не ги взривих ли? – попитах, но ми беше трудно да говоря. Цялото ми тяло бе прекалено отпуснато и клепачите ми едва се държаха отворени.

            -Да. Чудех се. – отвърна ми съветникът ми.

            -Ти ми каза, че трябва да управлявам някого.  

            -Но вие бяхте много ядосан – отбеляза той. Сините му очи бяха единственото, което можех да виждам ясно. Жегата проблесна в мен като светкавица и пръстите ми стиснаха чаршафа конвулсивно. Ангел отново сложи студената си длан на челото ми. – никой не разбра, че се опитахте да ги взривите.

            -Ще ги взривя, евентуално – казах уморено – но първо трябва да я убия. Светът ще е по-добро място без нея. Сега, когато най-сетне я открих.

            -Ще избиете ли всички от Червената змия?

            -Разбира се. Те ще умрат, а главите им ще виснат пред правителството. Никой не може да се бунтува срещу мен. Не и срещу мен.

            -Господарю – Ангел се поколеба – кога смятате да го направим? Кога да изпратим войската в онази барака?

            -Днес ще си почина. Утре. По време на бала. Искам ги мъртви, но Виктория я искам жива, тук пред мен.

            -Така да бъде, господарю.

            Жегата отново изригна в мен и аз блъснах надалеч от челото ми ръката на Ангел. Той застана на почтително разстояние от мен и тревожно ме погледна.

            -Господарю, ще извикам лекарят. Температурата ви е много висока.

            -Ще се оправя – изръмжах му – излез от стаята.

            Изпитах силното желание да хвърля един нож по него, но за съжаление и двете ми ръце бяха свързани със системата за пречистване на кръвта. Съветникът ми усети нещо по погледа ми, затова бързо сведе очи.

            -Ще ви оставя – каза той тихо.

            -Не. Почакай. Искам да стоиш с мен през целият ден и утре – казах му с дрезгавия си глас. Дишането ми отново ме затрудняваше да говоря с всички сили – ти... искам да те наблюдавам. Няма да позволя... ти да си шпионинът.

            Той не трепна от факта, че го подозирам, само седна отново на стола си.

            -Както заповядате.

            -Искам да изгорят в пламъци – казах на Ангел – искам да ги затворите в бараката. Да ги приклещите там. И да я подпалите. Искам да ги подпалите.

            -Да, господарю.

            -Къде е тефтерът? – попитах.

            Ангел ми го подаде. Явно малкият Станимир Петров го беше оставил отново в нашите ръце. Исках най-сетне да го видя, но знаех, че моментът не е подходящ. Ако бях достатъчно добре за утрешния бал с маски, щях да отида и да се забавлявам, докато Червената змия изгаряха в пламъците. Чудех се дали Станимир се беше впечатлил от описаните в тефтера престъпления. Чудех се как ще реагира, когато пусна видеото с горящата барака в балната зала на Гранд Хотел. Исках всички да видят какво се случва с бунтовниците, и най-вече той. Харесваше ми и исках да бъде част от моите нови подчинени.

            Взех тефтера от Ангел и го отворих. Предният път, когато това нещо бе в ръцете, ми, бях твърде бесен, за да го прочета подробно. Но сега го отворих на първата страница и се зачетох.

            Колкото повече го четох обаче, толкова повече ужас започна да се заражда в мен. Убийството на Стела бе описано... сякаш аз съм го описвал. Взрях се в редовете. Бяха изписани с подобен на моя почерк. Това бяха моите... спомени.

            Второто престъпление обаче не беше така. Нито третото. Нито всяко следващо, а последно бе само една дума, без никакви подробни описания.

            -Все пак... кой е написал това нещо? Не е била Виктория. – казах бавно, препрочитайки всичко от начало – не е била тя.

            -Защо мислите така, господарю?

            -Защо първото убийство е написано по този начин? – обърнах към него тефтера – защо все едно аз съм го писал?

            Ангел се втренчи в редовете. Той със сигурност бе прочел тефтера.

            -Написано е от вашата гледна точка, това е така. Предполагам го е написала по-подробно, защото е била там, не е ли така, господарю?

            -Не. Не е така. Това са моите чувства. Моите, Ангеле! Тя не би могла да ги знае. Това е моят... това е моят почерк!

            Ангел се намръщи замислен и разгледа следващите страници от тефтера.

            -Вашият почерк ли?

            -На първото убийство. Това е моят почерк. Колкото повече се взирам в него, толкова по-сигурен съм. Защо следващите са с друг почерк? Аз никога не съм писал това!! – гневът отново се зароди в мен – кой??? Кой го е написал така, все едно съм бил АЗ?!

            Ангел вдигна очи към мен с объркване.

            Видението приключи и аз се осъзнах отново в БМВ-то ми, с ръка върху тази на Виктория. Тя ме гледаше съсредоточено.

            -Какво беше този път? – попита тя мрачно.

            -Той знае къде сме... – прошепнах с ужас – ще... ще ни нападне утре вечерта.

            -Това означава, че вече няма да сме там. Но... как е разбрал?

            -Не знам – заклатих глава с ужас, но бях напълно благодарен на видението. – нямам представа. Дали не е проследил все пак моята кола? Не, чакай, той не знае, че аз съм част от вас. Мисля, че той ме иска за правителството си.

            -Не разбирам защо би искал да има правителство – тихо каза Виктория.

            -Не знам, Вики. Но трябва да си намерим ново убежище.

            -И Теодор трябва да разбере как точно сме били открити – заяви твърдо тя – пали колата!