Павел се определяше като най-големия боклук на този свят. Натрапчивата миризма на прогнила храна, мухлясали парцали и разложена пластмаса се беше превърнала в негов дневен парфюм, а найлоновото облекло и гумените ръкавици, които носеше всеки ден, го караха да вярва, че хората отдавна са напуснали тази планета. Напуснали са я като освирепели чакали, изяли всичко разпадащо се, за да могат да продължат по пътя си в търсене на нова плячка. Това, което оставяха след себе си, беше една огромна миризлива празнота. Празнота, която ежедневно минаваше през ръцете на Павел, за да бъде разделена според естеството си и после рециклирана. Компанията за преработка на отпадъци плащаше добре на служителите си, защото знаеше, че не е за всеки да работи на бунището. Всеки, обаче, можеше да остави едната си половина там, често - по-лошата.
- Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. То, Чонката каза, че си щял да почиваш утре, ама дали ше може да наминеш, че дойде нова партида? Шефът иска до вторник да сме ...