Павел се определяше като най-големия боклук на този свят. Натрапчивата миризма на прогнила храна, мухлясали парцали и разложена пластмаса се беше превърнала в негов дневен парфюм, а найлоновото облекло и гумените ръкавици, които носеше всеки ден, го караха да вярва, че хората отдавна са напуснали тази планета. Напуснали са я като освирепели чакали, изяли всичко разпадащо се, за да могат да продължат по пътя си в търсене на нова плячка. Това, което оставяха след себе си, беше една огромна миризлива празнота. Празнота, която ежедневно минаваше през ръцете на Павел, за да бъде разделена според естеството си и после рециклирана. Компанията за преработка на отпадъци плащаше добре на служителите си, защото знаеше, че не е за всеки да работи на бунището. Всеки, обаче, можеше да остави едната си половина там, често - по-лошата.
       - Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. То, Чонката каза, че си щял да почиваш утре, ама дали ше може да наминеш, че дойде нова партида? Шефът иска до вторник да сме я опаткали?
       - Не мога. Имам ангажименти.
       - Е-е-е, че к’ви ангажименти пък толкова имаш? Ай, значи се разбираме - утре към 6 на депото.
       - Ама, утре е събота, бе, бат Фильо. Нали ти казах, че кремираха татко, трябва да ида да го взема.
       - Ма,ходù де, взèми го и го дòнеси! К’во? Той си е отишъл човекът. Няма да му мирише, я! Добре, слушай ся… 
        Такава си беше работата на Павел - отговорна. Всичко друго можеше да почака, но боклукът - не. Боклукът винаги е над всичко.
        За Лиляна първият работен ден беше започнал обещаващо. Наоколо се виждаха ръждясали ламарини, по които упорито бяха полепнали кори от банани, а на десетина метра от тях, някакъв непознат мъж пушеше цигара с баща си. С кремирания си баща.
       Лиляна беше завършила техникум и от днес заемаше нова позиция - оператор на машина. Тя трябваше да подбира част от разпределените боклуци и да реже по-големите от тях на специален робот, за да могат после в отдел „ Преработка” да си клатят безотговорно краката със самочувствието, че са се „спукали” от работа. Справедлив е животът. За някои.
       - Той беше най-чистият човек, когото познавах, а аз го доведох сред боклуците… Всичко, което исках, е да го прибера вкъщи и да му пусна музика. Той обичаше да слуша музика… - отговори Павел на Лиляна, когато тя го попита с какво ще запомни баща си. 
        Двамата се познаваха едва от час, но усещаха, че може би е от много по-отдавна. Срещнеш ли красива жена на бунището, тя не може да остане незабелязана. За трийсетгодишния Павел, момичето пред него беше една огромна несправедливост - поредната, с която се сблъскваше в скапания си живот. Зеленият шал около врата ù ухаеше на лилии. Аромат, който отдавна не беше усещал тук. 
       Лиляна наблюдаваше как Павел прилежно отбира част от боклуците и ги сортира в огромна желязна количка. От време на време той поглеждаше към глинената делва, като че ли някой от там му говореше. После я местеше на една крачка по-далече от себе си, и така, докато по обед прахът на баща му не се озова почти на магистралата. 
       Когато беше на десет, Лиляна намери едно вехто пиано на тавана на баба си. Тогава, плахо, тя прокара пръсти през него, и от този момент нататък се закле, че никога повече няма да го остави нямо. Сега, пианото ù стоеше в дневната на малкия ù апартамент и говореше с нея всяка вечер. Някаква странна и необяснима любов се извиваше между ръцете на порасналото момиче и клавишите. 
      Павел се огледа, но не успя да намери делвата с праха на баща си. В него заседна отвратителното чувство, че се е издънил отново пред човека, когото обича най-много. В стремежа си да го отдалечи от цялата помия, в която работеше, Павел загуби завинаги и малкото, което му беше останало от него. Мъжът седна на една счупена пластмасова кофа. Зад него се издигаше малкият цех, където се преработваха отпадъците. Той допуши цигарата в ръцете си, след което притисна фаса до кофата, за да го изгаси. За част от секундата Павел усети как пръстите му парят, сякаш са стиснали коприва. Пулсираха като откачени, а единствената болка, която изпитваше, беше тази в сърцето му. Не е важно къде се проявяват отклоненията... Всичко идва от корена!
      Лиляна взимаше от боклуците в желязната количка и ги прокарваше през едно огромно електрическо резе. Наоколо звучеше тежкият звук от робота, премесен с красива мелодия, идваща от радиото. Докато разрязваше отпадъците, момичето си представяше как свири на пианото вкъщи. Топлината от работещата машина приличаше досущ на тази от стария радиатор в хола. Дом. Сред боклуци.
Павел влезе в цеха и с изненада установи, че той вече не е онова пропаднало и миризливо място, където се влиза само в краен случай. Освен кафявите къдрици, които се подаваха изпод маската на Лиляна, той се впечатли и от красивата музика, звучаща наоколо. Когато се приближи, Павел видя делвата с праха на баща си. Тя беше сложена прилежно върху зеления шал на Лиляна, а до нея старото радио разнасяше мелодията си.
      Машината спря. Само музика. Павел погледна към момичето, което държеше маската в ръцете си. Странно как на един човек, който никога не беше прегръщал никого в живота си, му се прииска да придърпа тази необикновена жена, за да я задържи завинаги. Двамата се усмихнаха един на друг, след което Лиляна се обърна, върна маската на лицето си и продължи работа. Павел сложи ръка върху глинената делва. Сега баща му правеше това, което обичаше най-много. А на няколко метра от него стоеше жената, която излекува корена. Това място, това гробище на човешката немарливост, се беше превърнало в малък храм. Храм, в който се извършваше най-значимата панихида в този малък и изцапан свят.
       Секунди по-късно, сред звука от музика и мотори, се чу силен женски писък. Лиляна почувства как главата ù омалява и нещо от нея се отделя завинаги. Тя затвори очи. Сред бялото поле, което виждаше наоколо, момичето видя старото пиано от тавана на баба си. То се разпадна на парчета и от него останаха купчина клавиши.
       Павел се затича към Лиляна. Наобиколиха я и други. Тя лежеше безжизнено на земята, а на няколко сантиметра от нея кървеше отрязаната ù ръка. Кафяви къдрици и червено. Ужасяваща красота… 
        Няколко работници помогнаха да качат момичето в линейката. Павел държеше отделената ръка и чакаше някой да я поеме. В тези кратки секунди той чувстваше, че държи в ръцете си сърце. Когато немощният поглед на жената попадна на неговия, той разбра, че не греши.
       - Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. Дали ше може да наминеш утре, че още не са намерили заместник на сакатата?
        Павел затвори телефона. Той пусна радиото и погледна към глинената делва срещу него. На този свят можеш на намериш всичко - изхвърлени спомени, разлагащи се мечти, бездомни надежди, празни обещания… Но заместник - никога.