От мене ли, към мене ли отиват стъпки?
Биньо Иванов
Когато я видя за пръв път, Пеньо Апостолов, по прякор Апата, не повярва на очите си. Снегът, който от два дни трупаше преспи в градината, бе спрял и луната, бледа и призрачна, правеше всичко наоколо да изглежда нереално и малко зловещо. Първо видя гърба й – светъл, проблясващ матово на месечината, загладен. „Охолно животно“ – мина му през ума. Огромната опашка на лисицата метеше пухкавия, неслегнал още сняг, а късите й крака оставяха дълбоки следи по затрупаната пътека. Апата изпусна тежко въздух – беше забравил да диша. Чакаше тази лисица от години. Беше я мразил, беше се заканвал, псувал и клел, беше залагал примки и капани. Но никога не беше я виждал. Заради нея взе дворно куче, да пази, заради нея оставяше свободни и двете питбулки вън, да дежурят. Те изпълняваха стриктно, но малко безстрастно задълженията си. Скатаваха се вечер зад гаражите, лягаха на домъкнатите отнейде парцали и картони, до едно време се заяждаха за нещо си, по ...