Лисица в градината
От мене ли, към мене ли отиват стъпки?
Биньо Иванов
Когато я видя за пръв път, Пеньо Апостолов, по прякор Апата, не повярва на очите си. Снегът, който от два дни трупаше преспи в градината, бе спрял и луната, бледа и призрачна, правеше всичко наоколо да изглежда нереално и малко зловещо. Първо видя гърба й – светъл, проблясващ матово на месечината, загладен. „Охолно животно“ – мина му през ума. Огромната опашка на лисицата метеше пухкавия, неслегнал още сняг, а късите й крака оставяха дълбоки следи по затрупаната пътека. Апата изпусна тежко въздух – беше забравил да диша. Чакаше тази лисица от години. Беше я мразил, беше се заканвал, псувал и клел, беше залагал примки и капани. Но никога не беше я виждал. Заради нея взе дворно куче, да пази, заради нея оставяше свободни и двете питбулки вън, да дежурят. Те изпълняваха стриктно, но малко безстрастно задълженията си. Скатаваха се вечер зад гаражите, лягаха на домъкнатите отнейде парцали и картони, до едно време се заяждаха за нещо си, после дружно захъркваха. Тя идваше в три часа. Първо лайваха далечните махленски кучета, после по-близките, в един момент изригваше и вързаното дворно куче – Апата не го пускаше свободно, че все намираше откъде да се измъкне, помиярът му с помияр, и се губеше с дни. Само питбулките мълчаха – до момента, в който едно гръмовно разтърсване на земята не възвестеше, че нападат – без лай, без звук. Здравите им мускули добиваха пъргавината на пружини и изстрелваха масивните им туловища напред като торпеда. Никога не ги видя как нападат – но и никога не намери и фъндък от лисичата козина – бе хитра и пъргава, гадината.
Беше му отмъкнала осем кокошки наведнъж – а които не взела със себе си, удушила. Не можа да прежали сребристите ярки, тъкмо бяха пронесли, завалийките. Само петелът, запиран вечер отделно в обора, че беше много гласовит и будеше цялата махала още в ранни зори, оцеля, но не задълго – прокопа злостната гад дупка под прага и го измъкна, не му прости. После нападна зайците – вадеше със зъби ситно накованата рабица и ги душеше по пет, по шест. Апата се изхитри да прехвърли оцелелите в яки железни кафези, подсили с метални релси и гълъбарниците, но тогава тя нападна пък котките. Не остана кьораво коте в махалата. Комшии разправяха, че я виждали след полунощ, към три часа, да пресича пустата улица с коте ли, зайче ли, с нещо бяло в уста. Пропищя околността.
Но той никога не беше я виждал. А сега я видя с очите си – белезникава такава една, и голяма, по-едра от дворното куче. Лапите й оставиха по мекия сняг дълбоки, отчетливи следи току под прозореца – правилни четирилистни детелинки с късо стволче отзад, осеяли цялата градина. Трябваше да излезе, но не – стоя притихнал зад пердето, заслушан в бумтенето на сърцето си. Студът отвън бе взел да стяга, безброй снежни искрици замрежваха въздуха и правеха нощта някак особена, почти тържествена. Тишината бе пълна – каквото и да правеше лисицата, то си оставаше една нощна тайна, неподвластна на кучешките страсти и човешките страхове. Дивата, непозната на човека, страховита природа бе влязла в малкия двор – Апата осъзнаваше цялата невъзможност и безсмислие да противостои на тази сила и продължаваше да седи като парализиран.
Оттогава я виждаше кажи-речи всяка нощ. Залаят ли далечните кучета, знаеше, приближава. Скачаше като войник и се курдистваше зад прозореца. А тя не го оставяше дълго да чака – след минута пристигаше. Плуваше като кораб сред морето от сняг, душеше навремени тук и там, свиваше вдясно и вляво с неочаквани финтове, сякаш танцуваше из заскрежената градина, замитатайки с разпухена опашка следите си като с шлейф, после с отскок се обръщаше и продължаваше пътя си – посоката в крайна сметка си оставаше все една, все към двора на човека, към питомното му. И макар да беше сигурен, че е подлостил всички врати на клетките, сърцето му се свиваше – дали за котките – то май не бяха останали вече и котки, или за хайванчето, дръзнало да слезе от гората в този чужд и враждебен свят на кучешки зъби, примки и изстрели, на примитивна омраза и разделение. Не можеше да каже точно. Стоеше зад прозореца с очи, вперени в пустата градина, и си мислеше за сложния и объркан свят на хората. Знаеше, че за своето човек и брат си убива, камо ли една лисица, дошла от нищото.
Много пъти осъмва Пеньо Апата зад онова прашно перде с поглед, втренчен в градината, много лисичи дири изпроводи към двора си. Кучетата взеха сякаш да обръгват и само от немай-къде пролайваха към три часа. Едната питбулка се сдоби с малки от дворния пес и вече не клечеше зад гаражите, другата се навърташе все край нея – тревожно, с усещане, че присъства на нещо важно и тайнствено. Снегът бе отстъпил място на кокичетата и градината се изпълваше с живост и сила. Гълъбите не спираха да пеят дори през нощта, а зайците се чифтосваха като за последно. Идеше пролет.
Една сутрин някой чукна на прозореца. Възрано беше, затова Пеньо трепна, защура се насам-натам.
– Пена, ей, Пена, спиш ли още, бе?
– А, не спя, не спя, ка’ щяло да спя по туй време!
– Излез тогава да ти кажа нещо, комшу, да та зарадвам!
Апата грабна старото яке от закачалката – беше останало от Апостола, големия му син, не ходеше с туй яке при кокошките, а го държеше за пред хора. Пресегна се за цървулите, обу ги на босо и се показа.
– Айде, давай мюждето! Свърши се с лисицата! – изстреля от упор срещу му ухиленият комшия.
– Кога бе, комшу? Как стана? – запремигва Апата и нещо му възгорча в устата.
– Кога-кога, нощес. Малкото Перекенде, на бай Марин Перекендето синът, й видял сметката.-– заразправя комшията. – Проследил я с такова ... кажи го де, топлинното, дето засича температурата на тялото, изчакал я и – в главата, че кожата й била безценна.
Апата смънка нещо като "е, щом е" и "какво пък" – и побърза да си влезе. Ловджии, какво ли не измислят. Лисици много, може да е била друга лисица. Сигурно е била друга.
Не вярваше твърде на бъбривия си комшия, не вземаше присърце приказките му. Но когато цяла седмица животното не се появи, взе да го свива под лъжичката. Напразно очите му търсеха знаци – по разпрашената пътека сутрин нямаше нови следи и нито една тревичка в градината не бе прекършена или смачкана. Остави за проба един умрял гълъб – нищо, провеси две заешки кожи на мрежата – тъй си изсъхнаха. Тогава разбра. Потътри цървули по калния двор - през нощта беше валяло и градината бе подгизнала. Отвори вратата на кокошките – широко, докрай, и я подпря с една тухла. Гледаше под вежди младите ярки как енергично разпухват пера в прахта под сайванта и се гонят из двора, как притичват ту една, ту друга в някакъв известен само на тях строг порядък до скритите полози, как с весел глъч възвестяват появата на всяко ново яйце като нов триумфиращ живот във Вселената. Вечерта не ги затвори – нямаше вече нужда. И уж трябваше да му олекне от тази мисъл, пък само въздъхна. Легна си рано и цяла нощ спа като упоен.
Когато на сутринта видя перушина току под прозореца, преглътна на сухо. Задави се, закашля, превит одве, и бос, по долни дрехи, изскочи на двора. Нагази в студената кал, понечи да викне – нямаше глас. Отри очи, прокашля се гръмовно и продължително, изсекна се и изруга злостно. Иззад комина надникна жълтоокото като лисица слънце, прехвърли косо градината и заби лъч право в промката зад гаражите, сега пълна с перушина и кокоши крака. Апата пристъпи в неусвест, потри попотеното си чело, погледна натам, после нагоре и някакъв странен смях заклокочи в гърдите му – дълбок, първичен и облекчителен.
© Венета Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Пускай смело! Наистина пишеш много добре!
-
Ами...сега се престраших с прозата
Имам в чернова още 2-3 опита Може да пусна по-нататък...
Благодаря за подкрепата, Пепи! -
Само още един разказ ти открих, добавям си го "за по-късно", а ми се искаше повече да са! Така ми допада образността, езика и въобще - как пишеш!
-
Надежда, благодаря ти! Лиса е голяма хитруша. И миналата нощ я видях - мина под прозореца, ослуша се, завъртя се на 360 градуса, после още веднъж, сякаш танцува, после започна да рови нещо под розовия храст - явно беше подушила някой кокал, скрит през деня от старата питбулка Джаки.. Бяхме оставили питбулките да спят вкъщи, че сутрините са още много студени - и нито те, нито дворното куче усетиха нещо... Минута-две - и от хитрата Лисана не остана и следа. Погледнах часовника - 3,03ч. Винаги минава в 3ч.
Петър, благодаря за хубавите думи! Честит национален празник!. -
Прекрасен разказ. Напълно български.
-
Много хубав разказ! Много обичам животните и като видя госпожа накипрена с кожено палто...Радвам се, че лиса е спасила своето кожухче!
-
Благодаря, Роси! Поздрав!
-
Наистина много хубав разказ. Браво!
-
Хей, Кети, не се шегувай, Емилиян Станев е бог за мене! Когато синът ми се обади от ловното чакало, че има предчувствие за слука, го пращам да търси на телефона някоя невероятна история на Ем. Станев или Йовков за лов и постловни изживявания. И понякога успявам да помогна на някое заблудено животинче
Благодаря за позитивната оценка! Поздрави! -
Много здраве на Емилиян Станев от мен! С няколко класи си по-голяма!
-
Благодаря за добрите думи! Съжалявам, ако изглежда като имитация на класиците. Наистина ми е трудно да се откъсна от образеца - усещам, че разказваното звучи като текст от началото на 20-ти, а не на 21-ви век. Честно казано, малко по-лесно ми е с мерената реч, но в интерес на фабулата тук нямаше как да мине без повествователни техники
Оценявам поощрението ти, Митиван! Благодаря от сърце! Весели мартенски дни! -
Браво! Майсторски разказ. Чете се увлекателно. Умееш да пресъздаваш запомнящи се картини. Нашите класици - майстори на разказа - имат достоен продължител.
Моите поздравления! -
Блу, благодаря ти за добрите очи, с които си погледнала първия ми опит! Рискувах с проза, защото случката е действителна и се развива в реално време - а Пеньо Апата по подразбиране съм самата аз. И миналата нощ лисицата отнесе една сребриста ярка от нашия двор - този път и кучетата не я усетиха! Смела и иновативна - възхищавам й се!
Честита Баба Марта!
Кате, това, което пишеш, си е едно мое голямо притеснение - знаеш, че цял живот класиците са били в главата и в устата ми. В другия сайт една наша приятелка ми каза, че този разказ й напомнял повестта "Чернишка" на Емилиян Станев. Явно трябва да чета повече съвременна проза - и се сещам за чудесните твои миниатюри!
Честита Баба Марта! Здраве и късмет! -
Вени, много ти е хубаво разказчето. Напомня ми малко на разказите на Елин Пелин. Може спокойно да се насочиш към прозата. Честита Баба Марта! Да си бяла и червена,весела и засмяна през цялата година!
-
Рисуваш разказвайки. Видях осветения от луната заснежен двор, грациозно ловуващата лисица, усетих смесените и противоречиви чувства на героя.
-
Честита и на теб, Вени 😚🍀!
-
Благодаря ти, Силви! Твоето мнение е много важно за мене! Честита Баба Марта!
-
Майсторски разказ!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
