Глава тринадесета
Дъждовни изненади
Ден 11-ти (сряда)
Навън ромоли и се усмихвам блажено. Ще ходим ли на снимки, щом вали? Скачам, отварям вратата на терасата, да влезе свежият въздух, и вдъхвам силно, това е друго. Иначе тук е много топло като за началото на ноември, а сега ми се струва като Рая – място злачно и прохладно. Не мога да устоя, не. Изтичвам на поляната, както съм си боса, по тениска и къси гащи и посрещам капките върху лицето си. Въртя се с разперени ръце – егати удоволствието! Капките ме удрят и се стичат на вадички по шията ми. Квича от радост и трополя с крака, ще ми се завърти главата от толкова кислород. Кално е, но така е още по-истинско, защото тревата под мен е също толкова доволна. Мога да бъда по-щастлива единствено ако той го прави с мен. Представям си, че е тук, че е разперил ръце като мен и е щастлив. Дали е неприлично? Ами, ако някой ме види? Оле, има камери! Свалям ръце унило и се прибирам, все едно нищо не е било, а оставям кални следи от терасата до банята. Косата и дрехите ми са подгизнали, затова си взимам душ. След това почиствам следите и излизам. Не се чувствам като прегрешила, дори се радвам, че се насладих.
Крис е вече в трапезарията и ухилен ми отвръща на поздрава, но Мейс го няма още. Хапвам, после пия кафето си до прозореца и гледам как вали.
– Добро утро! – чувам да казва. О, този глас!
Всички му отговаряме освен Крис. Тук става нещо, може би заради снощното излизане. Сам закусва мълчаливо обаче и не повдига въпроса. Когато Кристофър излиза, той се провиква след него:
– Обади се на Бети!
– Ще си идва ли? – пита възбудено Роуз.
– Надявам се – отговаря Мейс. – Тя му влияе добре.
Тази сутрин и Дженифър е тук. Когато Крис излиза от стаята, тя го проследява с поглед. О, милата! Дали и аз правя така със Сам? Ето, щом става дума за другите, забелязвам, но за себе си съм пълна мъгла. Роуз поема от ръцете ми празната чаша от кафе и отивам в дневната, където сядам в ъгъла на дивана да го изчакам. Съвсем скоро чувам зад себе си стъпките му.
– Освежаващо, а?
Поглеждам го недоумяващо.
– Ето в това ме биеш всеки път – продължаваш да ме изненадваш.
– Не съм сигурна за какво говориш.
– Първо – позна, че ще вали. Как го направи? – той сяда до мен. – И второ – косата ти е още мокра, не се прави, че не знаеш за какво говоря!
– Пък ти… що ме хващаш? Артист!
Усмихва се широко.
– Трябва да познавам служителите си.
– Чак толкова?
– Струва ми се, че няма да можеш да скриеш нищо – кимва утвърдително с лукавата усмивка.
– А такааа. Ами честито ми тогава! Добре се насадих – смея се. – Защо се мотаем?
– Не седиш мирна, а?
Защо ми говориш така? Кое ми е немирното?
Провежда няколко телефонни разговора и става ясно, че днес няма да снимат заради дъжда. Сам изглежда облекчен и вика Питър. Къде стои този човек, че винаги е на разположение? Казва му, че ще ни придружи до нещо си, вероятно улица или квартал – името нищо не ми говори.
– Ти готова ли си? Хайде тогава!
Просто го следвам, приятно е, не както очаквах. Докато се возим, той ми обяснява, че наближава рожденият ден на Крис и Бети и не може да реши какво да им подари. Бети е племенницата му, но с Крис са родени на една и съща дата.
Обикаляме из голям търговски център, а Пит ни следва. Влизаме в магазин за офис мебели и Сам ме кара да си избера стол. Сигурно трябва да му го позволя. Харесвам един с тъмна оранжева кожа и бели шевове. Пит ще вземе кашона, ние продължаваме. Мобилни апарати – влизаме и тук и той иска от мен да си харесам. Е, сега вече се запъвам и излизам от магазина. Но той не излиза, говори нещо вътре и ме вбесява. Изчервявам се от яд, а нищо не мога да направя. И сяда! Какво чака там? Тръгвай! Поглежда ме през стъклото, а аз се врътвам – сърдита съм му, вече наистина. След известно време ме вика и с пръст ми показва да вляза.
– Тук, госпожице – ми казва момичето и сочи къде да се подпиша.
Подписвам се, после пак и пак, където трябва. Така ли ще правим? Нищо не казва, взима плика и тръгваме, а аз вървя малко след него. Пит ни настига. Той защо ходи с нас, да носи покупките ли? Мейс не обръща внимание на сърдитата ми физиономия и звъни по телефона. Разбирам, че говори с Роуз.
Качваме се отново в колата, този път отиваме в банка. Няма да слизам дори, още се сърдя. Но той не настоява, и без това вали. Пит отива с него и след около половин час се връщат.
Следващата точка от дневния ред е някакъв пазар. Леле, колко много неща! Сред това изобилие забравям как ме ядоса. Купува няколко неща и ми казва да избера плодове. Добре, ябълките са ясни, няколко круши, смокини, но очите ми търсят друго.
– Какво няма? – ме пита.
– Я… – започвам, но се сещам, че трябва да се сърдя.
– Ела! – и ме хваща за ръка.
Ще ми изскочи сърцето. Пусни ме, не ти ли е неудобно от Пит, от хората, някой може да те разпознае! Влизаме в хипермаркета, а там, разбира се, има ягоди. Взимаме и ме пита искам ли друго. Тук няма кисело мляко като нашето, но продават йогурт. Дали имат вкъщи орехи и мед? Той не е сигурен, затова отново звъни на Роуз, после отиваме да вземем.
– Обещала си ми нещо.
– Да нарисувам нещо ли?
– И това, но да направиш чушки беше първо.
– Да се върнем тогава да вземем.
Защо ми е така неудобно? Пробирам няколко средни и го поглеждам въпросително.
– За мен поне четири, давай още!
Прибираме се към обяд, а още вали. Разтоварваме всички покупки и когато изважда плика с телефона, го поглеждам мръсно. Но истината е, че той ми е шеф, тук съм, защото се съгласих с това – предварително се съгласих с всичко. Никой досега не се е отнасял с мен така – толкова добре и твърдо същевременно. Е, може би малко Калоян, само че без тази власт, той нямаше смелост да го направи като хората.
Роуз ми помага с багажа, който донесохме, или по-скоро аз на нея. Време е за обяд и започва да подрежда масата, но аз поемам и тя отива да ги извика. Сервирам на местата, където вече видях, че седят. Хляб, забравих да вземем хляб, уф! Първо идва Крис, после и Сам.
След обяда питам какво да правя, и Сам ми отговаря, че няма работа сега, ако му трябвам, ще ме повика. Но малко след това се обръща към мен:
– Приготви вечерята!
Това ме удря в петите. Майчице, как прозвуча! С този глас… Сещам се за Дженифър сутринта и се обръщам към мивката, няма да гледам как излиза. Това не може да продължава всеки ден, не може да си толкова жесток, Боже! Никой не е толкова жесток. Държа се като хлапачка. Шеф, той ми е само шеф, това е. Просто ми раздаде команда, нямаше го блясъка в очите му, гласът му не стана дрезгав, сторило ми се е. Вижда ли ме някой в момента, защото бузите ми горят? Опитвам се да мисля за друго и разпитвам Роуз за прането, за сушилнята, за гладенето. Питам я каква е обичайната практика с асистенти като мен, да ми даде някакви съвети по нейно усмотрение, а тя се смее. Разказва ми, че Мейс яде всичко, но държи да е добре приготвено, затова само тя готви, освен когато той сам се заема да направи нещо. Винаги я уведомява дали ще си е вкъщи, за да има нещо за ядене. Иначе за прането и чистенето в стаите, за баните ѝ помагат още две жени, а по нейна преценка и за други неща. Пазарува по принцип също тя, освен доставките. Спестявам си питането за какви доставки говори. Тя живее с дъщеря си и мъжа си в малката къща. Мъжът ѝ също работи тук, но не съм го виждала още. Освен Пит има още двама телохранители на постоянна работа, били добри момчета. Няма такава обичайна практика – други асистенти не са живели в къщата и не знае какво да ме посъветва, но да не се притеснявам. Единствено Кристофър създавал грижи, но като по-малък, вече не толкова. Питам я знае ли дали снощи той е излизал. Не би се изненадала. Казва, че Сам много се дразни от това. Крис има недобра компания, свикнал е да излиза с приятели, някои от които води и тук, на други прави скъпи подаръци, което също не се нрави на баща му, но най-много се притеснява, че понякога си позволява да пие. Под формата на шега ѝ казвам да пази Джен, а тя върти глава – как ли да я опази? Роуз изглежда добродушна. Моля я да ми покаже как се работи с пералнята, за да си пусна някои дрехи, че не са ми много. С нея ще направим домашен хляб, защото не купихме. Тя се радва, но не е правила това и се страхува, че няма да се получи. И така цял следобед с нея приказваме, готвим, перем. Изважда ми от килера брашно, суха мая, съдейства ми, но аз се наемам изцяло с месенето. Забавно е, а тя ме наблюдава с интерес. Първо печем чушките, правим им заливка, после слагаме хляба. Изваждам го и го увивам в кърпа. Остава ни малко време до вечеря и си прибирам сухите дрехи в стаята, после правим и десерт – малки купички с йогурт, орехи и мед.
Сам се появява, подушва въздуха, в който си почива питката, и издава едно продължително „Ммммм…“.
– Има гладни, момичета. Защо ни измъчвате?
– Ами идвайте тогава – казва Роуз. – Отивам да повикам Крис.
Когато тя излиза, го моля те да вечерят с нас. Той се усмихва и звъни на някого, очевидно на мъжа на Роуз. Помага ми да сервираме, а тя видимо се притеснява, когато се връща. След малко идват останалите и се запознавам с мъжа ѝ – Франк, който също изглежда притеснен. Само Джен е развълнувана. Сръчквам майка ѝ и я показвам с поглед.
По време на вечерята Роуз се разпалва да разказва какво сме правили с нея. Поглеждам я да спре, но тя е като мелница. Мисля, че разказва дори неща, които не си спомням, но повдига настроението на масата, особено когато става и показва как съм месила, и всичко е било в брашно, и как не вярвала, че от тази топка ще стане изобщо нещо, пък то се било получило. Коричката е препечена и действително е много вкусна питка. Пълнени чушки не е ял никой освен Сам. Не са им неприятни, изглежда, а и никой не се отказва. Питката изчезва напълно. Крис се развеселява, иска още и ме пита дали няма да им направя и нещо друго, което не са опитвали. Обещавам, че ще покажа на Роуз нещо за закуска, когато имаме повече време някоя сутрин, но само ако отново го изядем заедно – гледам в шефа. Той се хили и потвърждава. Франк се зачервява и се отпуска на стола, оплаква се, че е преял, а останалите му се смеят. Джени става, но я спирам, за да ѝ дам малкия десерт. Настава ропот на масата, Сам протестира – къде е неговият? Крис става и ми помага да разчистим празните чинии, а Роуз го наблюдава невярващо. Намигам ѝ, а погледът на Сам кръстосва между двете ни и Крис и сигурно означава „Какво става тук?“. О, стой си под напрежение! Поднасяме и останалите десерти с Крис. Роуз е очарована, а дори не са истински десерт. Добре, че няма алергични, казва. Каква е тая нейна мания с алергиите?
– Звъня ли на Бети? – Сам пита Крис.
– Да, ще си дойде с Кевин.
– Хубаво, кога?
– Ами чак на 18-и.
– Ще останат ли за Деня на благодарността?
– А, това не знам, ти я навивай!
Ставаме с Роуз да почистим. Джени и Франк благодарят за вечерята и си тръгват.
– Баба и дядо ще идват ли? – пита Крис и също става.
– Баба ти винаги идва, дори да не си я викал – отговаря Сам и се усмихва.
Роуз ме отпраща, иска да довърши и аз доволна се прибирам в стаята си. Изпупих се от ядене, дали е заради хляба? Когато ям без хляб, не ми е така тежко. Хареса ми тази вечер – да се чуе глъч, смях. Сядам на леглото и се опъвам назад на лакти, за да не притискам корема. Издишам, а си мисля за ягодите и ме напъва смях – лакомия, па лакомия. На вратата ми се чука. Който и да е, не мога да се свия. Кристофър – каква изненада!
– Влизай! Извинявай, но прекалих с яденето.
Той влиза привидно небрежен, но личи, че се колебае.
– Не знам как да започна.
– Първо седни!
Той сяда и пак се пъне:
– Знам, че не се познаваме още, но виждам, че май ще си тук дълго… Изглежда не си лоша. Може ли… не искам да те притеснявам, но… може ли да те снимам? – и вдига ръка, че ще продължи: – Аз се занимавам с фотография, любителски, разбира се, баща ми може да ти е казал. Искам да стана професионалист, но трябва да уча и да снимам, колкото се може повече. Понякога досаждам на приятелите си, че все се вра с апарата. Ходя на един курс. Преди снимах разни видеоклипове и ги качвах в нета, татко ми помагаше… Е, и сега понякога, но снимките ми харесват повече. Та… ако нямаш нищо против… Разрешаваш ли ми да те снимам? Няма да разбереш.
– Как така няма да разбера?
– Няма да те карам да позираш, освен ако искаш. Просто ще се влача след теб с фотоапарата и каквото хвана.
– Аха. И защо така реши?
– Имаш… впечатлително лице. И иначе си добре. И си малко странна, ще е интересно.
Вдигам вежди в почуда. Това комплимент ли беше?
– Видях те сутринта под дъжда, беше много яка. Снимах те, трябва да ти призная. Затова реших да те питам имаш ли нещо против?
Егати! Някой друг да ме е видял? Може би Франк?
– Е, Крис, определено ме изненада. Ще си помисля, ако ми обещаеш да ми покажеш тези снимки и не само тези, просто да ми покажеш с какво се занимаваш.
– Ммм… разбира се. Сега ли?
– Когато можеш.
– Ами заповядай! – казва и става енергично.
Стаята му е съвсем различна от моята. Той е внесъл своя характер в нея. Навсякъде има дискове, някакви уредби, по стените снимки, мястото около компютъра му е като бърлога. Тъмни цветове, повече черно. И леглото му е черно. В хаоса цари творческа атмосфера. Отваря папка на екрана и ми показва снимките с мен. Снимал ги е от втория етаж, защото са отгоре. Леле, резил! Стават за конкурс „Мис „Мокра фланелка“, но не са чак срамни. Всъщност са артистични, само да не знаех, че съм аз. Ще умра от срам. Апаратът му е много добър и всичко се вижда, добре че капките малко размиват изображението, а и не е било съвсем светло още. Две от тях са черно-бели, те най ми харесват.
– Ахм – кимам, – добре. Покажи и други!
Някои са много добри, други не са се получили, трети са просто пълнеж.
– Снимал ли си близките си?
– Разбира се – отваря друга папка. – Ето, това е Роуз, това е оня дребосък – малката… и баща ми с Пит, и Хелън, преди да се разведат, а ето Софи тази година. Това са едни приятели. Баща ми не обича да го снимам много.
– А Дженифър снимал ли си?
– Може би.
– Защо не попиташ нея за модел?
– О, тя е… малка е още за такива снимки.
– Какви? – поглеждам го настоятелно, но не ми отговаря. – Вече не е малка, сам можеш да видиш как е пораснала. Ще ти отговоря утре, става ли? Каквото и да ти кажа, ти не спирай да снимаш! Мисля, че си на прав път. И Джени става за снимане. Много повече от мен, само трябва да я забележиш, после ще го признаеш.
Моля го да ми изпрати моите снимки на имейла, и слизам обратно към дневната. Погледът ми се задържа на дивана – да, знам защо. Притварям очи, за да видя онова отново, но не е добра идея. Бързо свивам в коридора и се мушвам в стаята си. Какво ли да му кажа сега на това момче? Не искам да му отказвам, той има потенциал, но не ми допада идеята да съм под обектива, освен това не зная дали няма да ми се пречка. Ами Сам, дали няма да му се сърди? Че защо? Не съм фотогенична, но какво пък, няма да ме снима за календар. Ама какво значи „такива снимки“?
Пускам си музика лекичко и се чудя какво ли е правил Мейс цял следобед. И сега не ме викна. А трябва ли специално да ме вика? Няма да отида, ако му трябвам, ще ме потърси. Клип на „My way“ два пъти задържа погледа ми. Щом нещо така привлича вниманието ми, трябва да го следвам, знам. Пускам я и усилвам, грехота е това да се слуша тихо. Добре, че лаптопът не произвежда много силен звук. Затварям очи и се наслаждавам.
Като че ли се чука отново. Да, сега е той. Намалявам звука драстично, няма да го чуя иначе.
– Недей, усили! Харесва ли ти? – пита и аз кимам. – Искаш ли да я чуеш с добър звук? Хайде, идвай!
Затварям лаптопа и подскачам от леглото. Прави ми път и затваря вратата след нас. Иска да водя ли, добре. Стигам до вратата на студиото и обръщам глава да го погледна, като очаквам да се подсмихва, но не – той е напрегнат. Свивам се като гъсеница. Защо? Отварям и влизам. Боже, столът!
– Колко е хубав! – възкликвам.
– Изпробвай си го!
– Ще е неприлично, по-добре да свикнем първо един с друг. – Божичко, отде такива думи, каква е тая уста? Смея се да замажа положението и сядам смело. – Кой го сглоби?
– Аз. Защо гледаш така, не мога ли според теб?
– Ами… щеше да е хубаво да участвам или поне да присъствам. Изтървала съм най-готиното. Супер е, седни да видиш!
Врътвам се насам-натам и скачам. Дърпам го към стола и той няма избор – сяда. Хващам облегалката и го завъртам няколко пъти. Оная лудата в мен прави това, как си позволява!
– Е? – питам.
– Престани! Миризмата на кожа… Ще ми се завърти главата, Елена.
– Нали?! – кимам ентусиазирано. – Ето за това става дума, усети ли го? Миризмата опиянява. Аз, като ти казвам, че усещането… Защото е нов, затова така силно се усеща, новата кожа винаги мирише силно, после няма да е така. Ето този – хващам другия стол, – класически, елегантен, черен… Черен! Да, по-стар е, но пък е улегнал по тялото ти, придобил е форма и затова може да е дори по-удобен, миризмата все още… – вдишвам бавно с притворени очи. – Ммм, Боже! И е черен!
Отпускам се блажено в неговия стол и прокарвам ръце по подлакътниците. Сам става рязко и отива в другата стая. Песента, заради която дойдох, зазвучава божествено. Все едно съм на слушалки, откъде излиза този звук! Влизам със зинала уста и присядам на облегалката на дивана. Той е с гръб към мен и с лице към уредбата, след малко сяда в другата половина на дивана.
– Не прави повече така! – казва, но едва чувам заради музиката.
– Как? – питам. Какво ли има предвид?
– Да… аз просто… Забрави!
– Съжалявам! – извинявам се, но не знам какво направих сега. – Аз… не разбирам. Аз наистина не разбирам. Какво има?
Песента свършва, а той все така мълчи.
– Благодаря за стола! – казвам с почти треперещ глас.
Не знам защо, но се чувствам, че все едно трябва да се оправдавам. Сигурно наистина е неприлично да показвам така радостта си, въпреки че се шегувах. Нещо в мен се разтреперва, поведението ми е било неуместно до степен, че да ми направи забележка. Ставам и отивам пак в кабинета, подозирам, че ще се разплача. Оглеждам масата, да видя дали договорът ми е някъде на нея, искам си екземпляра. Не го виждам.
– Какво търсиш? – казва зад мен и подскачам.
– Длъжностната си характеристика – отговарям, без да се обръщам, защото брадичката ми играе.
– Не съм я написал.
– Трябва да зная какво мога и какво не мога да правя.
– Извинявай! – казва и ме докосва по рамото.
Хвърлям се към прозореца, не искам да ме пипа. А очите вече ме предават.
– Няма забранени неща. Не мога да ти забранявам и не искам. Толкова си свежа – странна и по детски свежа, ще съм пълен идиот да… Ели!
Говори точно в косата ми, защо се е доближил толкова? Ще издържа, ти си шеф.
– Напиши я! Откакто съм тук, нищо не съм правила. Това не е работа – веднъж се разходих с теб до снимачната площадка, веднъж на пазар и… – гласът ми ме предава. – Покажи ми договора! Искам да видя какво пише за разноските ми тук.
Протягам ръка настрани с обърната нагоре длан – чакам да ми го даде. Чувам как рови и шумоли. Слага в ръката ми телефон, вероятно този, който днес купи. Оставям го на масата, обръщам се към него и отново протягам дланта си. Гледам го в очите, нищо, че моите ме издават.
– Не се прави така! – казвам. – Не дойдох за това. С мен не се прави така!
Обръща се и изважда папка, подава ми я.
– Благодаря!
– Телефонът е служебен, исках да има мобилен интернет – говори твърдо. – Така че го вземи!
– Тогава по него ще говоря само с Вас.
– Ти си прехвърли номера на този оператор и имаш само една карта. Сложи я на този, по-добър е! Твоят дисплей бе прекалено малък да влизаш в интернет.
Защо се ядосвам? Нали си обещах… нали? Въздишам със затворени очи, бясна съм. Аз го подписах сама, без да чета. Вероятно ми личи, сигурно съм червена, а и стискам юмруци. Дишай, Елена!
– Недей! Моля те, недей, Ели!
Поглеждам, взимам телефона рязко, също толкова рязко го заобикалям и излизам.
В папката са двата договора, които подписах. Чета, но това сякаш не е моят договор, въпреки че съм страна по него. Попълнени са необходимите реквизити, името ми, но не отговаря на това, което ми обясняваше. Става ми ясно, че е проформа: отношения с агенцията, работно време… часа дневно, дрън-дрън… работно място – офис… адрес… почивки… отпуск… Какви са тия работи? Възнаграждение… Той луд ли е? То е два пъти повече, отколкото взимах в NYC, а там беше добре. Просветва ми – имиграционните, той ги спомена. Затова ли… О, Сам! Но какъв е истинският ни договор? Тук нищо не пише за това, че живея в дома му. Много ясно, но как ще уредим това?
Чета втория. Днес… страните… следното… срещу възнаграждение… сценарий… се задължава… в срок… в размер на 110.000 долара. Не! Не е вярно. Той е луд – напълно луд. Не, за това ми трябва време. Ти луд ли си? Къде са 20, къде са 110? Да не са 11 хиляди? Броя нулите – няма грешка. И сега какво да правя? Ха-ха, ще се побъркам, той ще подлуди и мен. Бива ли такива работи да прави! Трябваше да се обадя на Джак все пак. Сядам на леглото и стискам глава с ръцете си. Какво направи, Сам? Какво направи, Елена? Ти се продаде. Въпреки че си мислеше друго. Ти не допусна лудостта на Мейс. Плача с глас, стена… Не може да се случва това – не може. Ти не искаш да си отида, нали? Кажи, че не е вярно! Може и този да е проформа. Цялата треперя, грабвам папката и се връщам в студиото – ще дава обяснения.
Не чукам, връхлитам. Музиката е силна. „Направих го по моя начин“, пее Синатра, колко уместно! Скача изненадано и намалява почти докрай, като ме вижда със смачканата папка в ръце и разкривеното от плач лице.
– Какво направи? – стена.
Хваща ме за раменете и ме слага да седна на дивана, а аз се треса.
– Истина ли е? – повдигам документите. Вземам си дълбоко дъх и тихо казвам: – Говори!
– Затова трябваше да ги прочетеш първо – също много тихо казва.
– Защо го направи? Знаеше, че не искам. Добре, приех да ти се доверя, да прецениш вместо мен, но не против мен. Не може да забогатея за твоя сметка, не може!
– Бях длъжен да постъпя честно, ти какво очакваше?
– Ти луд ли си? Честно е едно, а това е друго, това е безумие. Никога, никога, нито дори за секунда не съм предполагала, че си толкова… Ррррр! – ръмжа яростно.
– Ти знаеш ли колко реално струва такъв сценарий?
– Няма начин да струва толкова.
– „Под планината“ – 90 хил., „Предпоследно примирие“ – 136 хил., „Тъмно“ – 170 хил., още искаш ли? Има продавани по 2 млн. Най-високата цена засега е 5 млн. долара – само за сценария. Разбира се, за да стане добър филм, не е достатъчно сценарият да е добър, но от това се започва. Може да се окаже, че жестоко съм те подценил, а ти ми говориш небивалици. Знаеш ли колко трудно ми беше да преборя този страх? Не познаваш още този бизнес, Елена. Във всеки случай реших да ти дам една прилична цена, а ще остане и по-малко след данъците, но ако стане касов филм, винаги мога да те компенсирам, защото в този случай зависи от мен, не от агенция.
Трия си очите.
– Какви ги говориш? Защо нареждаш сценария ми до тези филми, те са големи продукции, много добри. Не са по вкуса ми, но това е без значение. Как ще ги сравняваш с това? – размятам папката.
– „Това“ е много добро. Мислиш ли, че ще го искам, ако не беше, че Хоган ще го иска, агенцията също! Нима смяташ, че всичко е шега, нима допускаш, че ще заложа на слаба история! Аз не правя така, Елена, осъзнай се! Знаеш ли кой съм?
В ей тоя миг ми се приисква да му избия зъбите. Хвърлям по него папката и скачам.
– Ррррррр! – ръмжа бясно. Свиня! – Аз ли не знам кой си? Какво, като си ти, какво? Ще направиш филм с произволна тъпа история и името ти ще я продаде, така ли? Това ли си ти – име? Колко жалко, че си само това!
– Елена…
Сам мълчи известно време, наблюдавайки ме напрегнато. Бясна съм, мразя го точно затова и ето, той го показа. Няма да му позволя да потъва повече. Аз съм жена, аз съм тук и нищо не е случайно. Твърде сложно стана, за да е без значение.
– Добре, сега можеш ли да излезеш от емоцията си, за да ти обясня? – той говори съвсем спокойно.
Егати! Аз съм изумена, не е… човек, той е нещо друго. Изведнъж се връщам на думите му „Знаеш ли кой съм?“, може би се опитва да ми каже нещо друго. Доближавам го и се взирам в очите му. Мога да му кажа, че винаги съм знаела, но това не е Божият план. Не ме е страх, просто излязох от емоцията, както той пожела.
– Странно ти е, че се озова с един скок в този бизнес, нали? От първия път. Не вярваш в себе си, не в мен. Не вярваш, че си написала нещо добро. Питаш се как си го направила. Предполагам си седнала и просто си го направила, няма друг начин, но си имала какво да кажеш. Ти знаеш по-добре как, само ти знаеш всъщност. Аз знам, че е дяволски интересен. Затова прелетях континента онзи ден – да те видя, да видя що за чудо си.
Не мога да повярвам какво казва. Изглежда обаче, че той го вярва и наистина се е впечатлил.
– Е, видя ли?
– Видях – преглъща. – Затова се върнах за теб. Аз съм алчен, а ти трябва да бъдеш насърчавана, отглеждана, поставена в добри условия и да пишеш.
– Ти просто ме съжали, признай си!
– Не мога да те съжалявам, защото… Приеми, че не мога! Но там много се разстроих и се ядосах на условията, в които бе написала това, на онази стая и…
– А не ти ли мина през ума, че условията може да са ме научили на това – да се справям.
– О, сигурен съм, че е така, но не е необходимо да продължаваш да живееш по този начин. Повярвай, това вече няма да те изгражда, само ще те огорчава. Видя, че точно в този момент в живота ти се появи някой, който да ти даде тласък. Говоря за Джеръми. Било е време за надскачане на обстоятелствата, но не е само това, Елена. Не са само условията, иначе всички хора в упорството си щяха да постигат гениалност, но не го правят, защото да се бориш, не стига. Трябва да имаш потенциал, да си подготвен, да си чел… и искрица свише.
– Божията воля.
– Може и така.
– И сега какво? Какво искаш, какво очакваш, какво да мисля аз? Само не ми казвай, че трябва да приема това за нормално!
– Истината е, че сега не знам какво следва. Ти не си статично чудо, онова, което бе написало сценария и не познавах. Всеки ден продължаваш да ме учудваш. Моля те за търпение! Наясно съм, че си в странна ситуация, но можеш да разчиташ на мен, ако можеш да ме почувстваш като приятел.
И каква стана тя?
– Значи се налага за трети път да приема сделката, която вече приех два пъти, първо, като се съгласих да дойда, после, като подписах, а сега, като знам каква е?
Интуиция, сърце, разум. Какъв избор ми оставя, след като вече разбирам подбудите му и не се съмнявам в него? Но той не знае за това, което свързва трите избора – любов.
– Каква е твоята сделка? Просто възможност да се получи добър филм? – питам.
– И това, но както казах, аз съм алчен – ти ще напишеш още много неща, освен това се оказа, че ще спестя от художник – усмихва се глупаво. – А и готвиш невероятно – прави пауза и става сериозен. – Печеля приятел.
– Може би, но аз печеля повече – събирам сили и му подавам ръка.
Сериозна съм в това, което казвам. Поема я и я стиска леко, усмихва се едва забележимо, може би само с очи. Пусни ме, де! Отскубвам ръката си и се навеждам да събера разпилените листове.
© Mariya Grigorova Все права защищены