Тя беше една от милиардите мравки. Милиардна дроб от едно дишащо цяло. Погледнато от високо - нищо не значещо в големият поток от мравешки крачета, но все пак вмъкнато във верижната брънка, наречена буболечешко живуркане.Често я настъпваха, натискаха малката и главичка, подритваха я. Е, тя си живееше, мърдаше някак. Опитваше се да догони другите, но да не ги подминава. Само веднъж в бутаницата се намери най-отпред и неосъзнала дори, че е застанала на мястото на другите във веригата, започна да работи, както си знае и както я бяха учили. Нахапаха я, впиха толкова много отрова, че от милионният мравуняк, почти нямаше мравка, която да не реши, че е свършено с тази слаба и никому ненужна работничка. Щяха да пуснат друга, по- млада на нейно място и всичко щеше да си е постарому. Някои щяха да я помнят ден-два да въздишат, други щяха да я забравят веднага щом веригата се възстановеше, трети – просто щяха да си продължат, така , както досега  - нито забелязали присъствието и, нито отчели отсъствието и загубата и за мравченото семейство. Та можеше ли такава малка брънка от такова многобройно цяло да остави мравчена следа?

***

       „Лошият край!? Тази мравка не иска да мисли за лошият край! Не и харесва! Няма лош край за нея. Краят си е просто край. Според мравчената и глава – има само лошо начало. Защо ли да пише по тези блестящи крилца въобще, ако пак ще пише за лошите неща на мравченото съществуване. „Лошият край” е татуиран на нейното черно гръбче – сложна плетеница от неспирна чертаеща линия – нито края, нито началото, може да се види – само общото – пълната лудница от преплетени линии. „Не прави това!” – кънти в нейната главица -.”Мисли така, а не това! Тук не си права, там не си права! Работи и живей по реалистично, не заобикаляй правилата! Защо са измислени иначе, ако не ги спазваш?!”

   Ех, ма не иска, тази мравка! Простичко е. Тя е от онези, които обичат соленото и киселкото…Пък и да не обича - това и поднася мравешкият живот. Едно – две кристалчета сол, капчица оцет и „Животът е прекрасен!” пее в мравчената и главичка. Какво иначе щеше да и „подлютява” щъкането из така скучните, еднообразни и винаги, издълбавани по един и същ начин коридори на мравуняка. Такъв е мравешкият ти живот, когато е изтъкан от толкова ужилвания с мравчена киселина, че чак не знаеш, къде свършва болката и къде почваш ти – малката черна работничка. Тя – тази мравка - хапва сладко, милата, но от време на време, колкото да не е без хич. Рядко стига  до нея миниатюрна част от прекрасното ръбесто захарно кристалче. То без мъничко сладко, ще вземе да се удави в тази силна и жилеща мравчена течност. Така не може – едно и също само и само - киселина! Не е избор да се говори за лошите краища. Всеки ден ги вижда, изпитва…Това е, все едно, да се поблазни от мазното и жълто, блестящо под слънцето в стъклените бутилки на Великанските крака, премазващи немалко от мравешката верига. И виж ти, че реши да влезе в гърлото, а после, като опита мазната течност, всичко вече и е полепнало по телцето. И колкото и дълго, и колкото и силно да плува после – да се дави, дори още повече в тази течност – няма измъкване – краят е ясен. Предначертан е. Това е, като сама  да се напъха и кротичко да си ври в казана с мравчената киселина…

    Някога тази жалка мравка имаше баба Мравка. Интересна представителка на работничките беше тя. Колкото и да я жилеха с мравчена киселина, старата мравка не отвръщаше. Все беше съгласна, а беше по- умна, по- силна и по изстрадала от много  други мравки- воини и велики майки. Тя правеше път и на онези, които искаха да я стъпчат под крачетата си - усещаше живината и красотата във всичко, до което се докосваха мъничките и пипалца. Беше вярна мравка на спътника си работник. Обичаше лаврите, които гледаше така, все едно тя самата беше тяхна майка. Загуби, толкова много през краткия си работнически живот, но не се промени - остана си вярваща в лошото начало, но с добро продължение. Отиде си. Замина в необятните мравешки полета, но не тихо и не с хубав край. Замина си с онова, в което не вярваше - лошия край. Гърчейки се от болката на раните си, извиваща безгласно малките си антенки, баба Мравка, до последно се усмихваше и не показваше болката пред очите на малката мравчица. Тя беше разбрала, колко това щеше да натъжи малката и черна ларвичка. Мравчицата - работничка плака с дни. Всички отровни рани се бяха отворили и боляха, пареха, горяха. Нещо беше умряло, но и беше оживяло в малкото тричленно телце. Плака, толкова много, но без никой да види изплакването на болката. Малката черна мравка не даваше да виждат тази и страна. Другите само бегло усещаха странното поведение, бързо отсъждаха по чистите изкривени усмихващи се пипалца, че и е минало - и продължаваха да си щъкат по работата и задълженията. Но мравченият огън не стихваше.

     Да, тази мравчица знаеше, че има край. Краят винаги идваше, но тя не можеше да спре желанието си да прегръща, да успокоява, да се моли за друго начало, за друго продължение пред един такъв край. Нима можеше да пише за това парливо съществуване?! Нима можеше да говори? Не беше ли по- хубаво да описва, онези красиви неща, към които се стремеше малката мравчена душичка. Тя нямаше сърце, само тръбичка, пипалца и очички, с които виждаше и усещаше постоянно този лош край. А той си настъпваше, без да се съобразява с някаква си мравчица, която имаше дефект да търси красивото в най-обикновената реалност, на най-обикновения мравуняк , един от милионите по Земята, подобни на него.

   „Извинете, че не плача на мравчени погребения! Извинете, че лошият край за мен е толкова болезнено съществуване, че предпочитам да не съществувам! Виждам го, възприемам го, знам го, но пак и пак ми се иска да обвия всичките си крачета, да поставя главичка до страдащият, да искам, да е щастлив и да няма лош край. А нима, няма и хубави краища?! Да по –малко са, много по- малко от лошите, но нима това трябва да ме кара да не търся хубавите продължения? Аз съм една мравчица – работничка, но…Знам, какво е лош край. Всеки ден го изживявам, всеки ден го виждам, всеки ден го помирисвам. Очичките ми виждат как падат сестрици, войници, майки… и тъжа…Не! Страдам и всички рани, оставени от силната мравчена киселина се активират и боли – ужасно боли!” – искаше да изписка с пипалата си мравката. Но на кого да го направи?Кой щеше да чуе, кой да види и кой да помирише? Всеки го болеше, всеки искаше да бъде излекуван, да бъде прегърнат и стоплен.

   Тази мравка се молеше да не успеят да я променят. Тя беше избрала и не искаше да се меси в избора на другите, но не искаше и да осъждат нейният. Не искаше да говорят, нито да и обясняват, какво би трябвало да мисли една мравка като нея. Наясно беше какво - нали все пак беше от най-ниският клас на работничките.Тя знаеше по-добре какъв е изборът и, между лошото начало – някакво продължение и - лошия край. Всичко е в изборът! Не в начина на съществуване или възприемане на мравчената действителност. Всичко е в изборът даден от Великият мравчен водач, независимо от написаните му правила, независимо от неразбираното му господство, невижданият му лик, нечуваният му глас…Мравката сама избираше  дали да се покатери по сламка, дали по кората на дърво, дали по стената на някой голям мравуняк на Великите тътнещи крака.

   Тази мравка помнеше как боляха първите рани от нахапано, и как силната, миризлива мравчена киселина парализираше съзнанието и, оставяйки тялото да се гърчи, непотребно в праха. Нямаше кой да помогне. Отминаваха. Усмихваха се. Те си имаха задължения и задачи, а войниците спускаха щитовете си от страх, че ако се докоснат до гърчещата се работничка, киселината щеше да отрови и тях. Спомняше си и глупавата си мравчена постъпка…Още в обучителната зала, съвсем наскоро оформила се в белезникаво подобие на мравка –работничка.    На едно препитване по отглеждане на лаври и хранене, как само тази мравка, знаеше всичко за изпита. И как от по-рано си мислеше, колко е трудно за другите стотици мравки, да го издържат. И ако не го преминеха щяха жестоко да ги накажат. Не искаше да ги боли! Не за всеки беше болката от мравчената киселина – не всеки можеше да я изтърпи! Можеха! Тя вярваше в това, колко силни могат да бъдат другите мравки, но не искаше да ги боли. Изборът да повярваш беше най-трудният от всички, а този да приемеш помощ – най – недостижим. По средата беше онзи – да избереш дали да помогнеш и колко. Затова малката мравчица реши и нашари всичките си крачета с отговорите. Наметна си дълга смешна пелерина от шарена лъскава обвивка от чудните сладка на Великите крака, която предизвика смеещо се тракане на пипала и неодобрително гледане на хиляди очи. Но…когато започна препитването - три дълги редици мравки разбраха, че пелерината се повдига ту от ляво, ту от дясно и там бяха всичките им желания,и решението на всичките им страхове. Грешно ли беше?! Може би. Един взет или не взет изпит не  правеше мравката по-добра или по-лоша работничка, но носеше щастие и удовлетворение в толкова мравчени очи, че си струваше. Всички бяха щастливи! Всички изкараха препитването – всеки, според силите си, но с положителен резултат. Грозна постъпка. Глупава мравчена постъпка, но с прекрасен, дъхав, сладък, ароматен край. Осъдително ли е? Красиво ли?Правилно ли е?Три въпроса с милиарди отговори. Кой, каквото избере – всяка мравчица си имаше нужда да диша, така, както може, стига това да не пречеше на другите от мравуняка. Красивото, понякога се крие в това да не искаш да виждаш как  ги боли другите. Да не искаш да ги боли, защото не знаят силата на подлудяващата болка от хиляди ухапвания с мравчена киселина. От едно –две – може би, но стотиците ужилвания…

    „О, извинете, че мравката не пише сега за лош край, просто се опитва да опише  лошото начало в симбиозното съществуване на мравченото живуркане! Извинете, и че вижда и търси и в най-гротеското, красотата на мравешкото същество. Нима с това пречи на някого?! Може би, освен на себе си, не пречи на никого. Живее си тихо, простичко с тъжни  усмихнати пипалца, но все пак усмихнати. Проста работничка в симбиозата на социалното си семейство от щъкащи тричленни телца. Понякога се мисли за мравка – воин, от време на време за мравка- майка, но само в мечтите си, които могат да се поберат в малката и черна главица.

   Извинете, че тази мравчица пише сега само такива хубави, сладки неща. Тя просто обича своя мравуняк, обича земята под която се е излюпила като ларвичка и е станала мравчица. Извинете, че иска да подари балончета пълни със слънчева светлина на своите братя и сестри, или да ги почерпи - а и едно кристалче бяла сладка захар на никого не вреди! Никоя мравка не би трябвало да бъде наранена от малко светлина и близване на захар. Нито пък да бъде променена или ощетена от нещо, толкова обикновено и често подминавано, като естествено в едно мравчено съществуване. Да! То наистина, всеки има вкус за сладкото, всяко оченце вижда различно светлото, но пак не е лошо…Не е, нали?!

    Тази мравка не може да пише. Опитва се да не пише. За нея съществува край, но просто - край. А след краят винаги има начало – лошо или добро, с дълго продължение или с кратко - все пак е начало. Мравчицата оцеля след толкова ухапвания, толкова отрова, лютива и все още напомняща дълбоко под мравчената обвивка, къде са били раните, но тя избра, избира и ще избира и за напред. Понякога, може и да се оставя на течението да я отнесе…но само за малко, и тя да помечтае, че може да бъде като другите, а после…после, отново ще избира да пише за лошо начало или красиво продължение, а краят…Краят води винаги до ново начало.

      Написано от една мравка…

         П.С. Това да избереш да си различен, да избереш да си по-добър, или  по-слаб, не те прави по ненужна брънка във веригата на мравченият живот. Всичко отминава – понякога се забравя, но някога, за някого е било важно, било е нужно.Всичко е в избора.

***

     Беше тихо в малката, пълна със спящи мравки зала. Другите работничките спяха. Скоро щеше да дойде новата смяна и те щяха да се събудят, други да се настанят в малките издълбани в пръста ямички и да заспят, докато, отново дойде техният ред. Малката черна мравчица опъна крачета, размърда трите части на телцето си. Загледа се в малкото блестящо крилце, върху което с неравни чертички от мравчена киселина, блестяха знаците. Мравката знаеше, че рано или късно това крилце, което предният ден беше открила в една отдавна забравена галерия и което беше запазила, за да изчете знаците, щеше да изчезне след време. И сега, дори това прозрачно, потъмняло от времето под земята, ципесто крилце едва се държеше. Всичко си имаше край, но май си имаше и начало… „ Може би и моят лош край, всъщност е просто едно лошо начало?!” – си помисли той. Беше ларва, превърнала се в мравка – воин, но летейки близо до мравуняците на Великите крака нещо я удари и тя загуби крилцата си. Едва се довлече до мравуняка, но всички вече го избягваха. Дълго време съскаше и хвърляше киселина по другите – накрая го пратиха при работниците. Но и при тях, той не знаеше какво да прави. Стоеше настрани, макар няколко да се опитаха да му помогнат и покажат как се събира храна . Мравката размърда пипалца. „ Може пък и моята помощ да им е нужда?!” Чувствителните антенки усетиха хилядите крачета на прибиращите се братя и сестри. Идваше другата смяна и мравката, намести малките чуканчета на гърба си, където преди имаше такива красиви ципести крила. Изведнъж му се стори, че да изпълни целта, заради която се беше появил, като лавра в този мравуняк – не беше никак лошо начало, да продължи като мравка - работничка  беше добро продължение. Всяка мравка имаше цел да бъде неделима част от мравчената верига, мъничка, претопяема нано брънка, без която не може, но която щеше да се замени.

    Някъде, далеч отгоре, на повърхността се чуваха звуците от силните гласове на Великанските крака. Те се веселяха, тъжаха, спореха…Спореха за избора, за света, за съществуването си, за господството си…дори за деградацията на самите себе си. Ако някой ги попиташе: Как живеят мравките? Всеки от тях имаше различен отговор, с различна тежест и с различно зрънце истина, която да събират в умовете и сърцата си и да посяват в душите си.

    Над тях небето тъмнееше надиплило черни талази от пух. Великият мравчен водач си мислеше: Може ли да  се създаде плач чрез смеха ? И колко ли парлив щеше да бъде?

Може би, също като  мравчената киселина.