Ловецът и коледното еленче
Някога, много отдавна, в подножието на една планина имало голяма и гъста гора. От незапомнени времена из нея бродели много диви животни; сред храсталаците ѝ се криели големи мечки и зъбати глигани, красиви елени и грациозни сърни. Тук рядко пристъпвал човешки крак и животните живеели в мир и спокойствие. Откъм планината често се дочувал крясък на орли, а през нощта над дърветата се носел воят на вълците.
В единият край на гората се намирала къщичката на ловеца Габер. Той живеел заедно с жена си и двете си деца – Костя и Настя. Компания им правели ловното куче Ярек и дребното конче Мишка, които обитавали обора, в задния двор на къщурката. Хорицата били бедни, едва свързвали двата края и мечтаели да си купят къща в големия град.
Габер обичал да ходи на лов, да броди из гората и да се наслаждава на природата. Когато се налагало, той впрягал коня и ходел до близките села да продава дръвца, за да изхранва семейството си. За това понякога из гората ехтели ударите на брадвата му.
Един ден, малко преди Коледа, Костя издебнал баща си, докато той се греел край печката и тихо го попитал:
- Тате, тази година Дядо Коледа ще ни донесе ли подаръци? Двамата с Настя бяхме много послушни и изпълнявахме всичко, каквото ни кажехте с мама. Даже сме решили да поискаме само едно нещо.
- Така ли? – усмихнал се Габер. – Какъв ще да е този подарък, който да е хем за тебе, хем за сестра ти?
Костя срамежливо навел глава и прехапвайки устни, рекъл:
- Ами…ако може тази година добрият старец да ни донесе катеричка.
- Катеричка! – учудил се ловецът. – Защо пък точно катеричка?
- Ами бихме искали да си имаме вкъщи и друго животно, а не само Ярек и Мишка. За това сме се разбрали да си пожелаем едно диво приятелче.
- Добре, добре! – махнал с ръка Габер. – Ще попитам Дядо Коледа и ще видим какво ще ми каже.
Костя силно прегърнал баща си и изтичал да си играе навън.
След няколко дни било Бъдни вечер. Рано сутринта Габер мушнал в торбата си нещо за ядене и последван от Ярек, се шмугнал в гората. Времето било хубаво; слънцето весело се усмихвало, а снегът блестял, сякаш из него били заровени хиляди малки жълтици. Било тихо; по дърветата не помръдвало нито едно клонче и колкото и да се напрягал, ловецът чувал само шума от стъпките си.
Крачейки навътре в гората, Габер отново се сетил за това, че нямали пари. Мъка свила сърцето му, а главата му се изпълнила с лоши мисли. Толкова много му се искало да живеят на по – хубаво място, с жена му да си намерят добра работа, а децата им да учат в голямо училище. Щяло му се, да могат да си позволяват повече неща, отколкото сега, да носят нови дрехи, да ходят на кино и театър. За съжаление в момента нямали възможност.
“Ех, де да можеше да намерим някое скрито съкровище, както често се разказва в приказките” – помислил си той. – “Дано поне веднъж и на нас се случи нещо добро.” Сетне тръснал глава и потърсил с поглед кучето.
В този момент добрият Коледен дух бил наблизо, смилил се над бедния баща и като надул бузи, духнал вълшебен прах към него. Разразила се вихрушка, която за кратко преминала покрай ловеца, грабнала шапката му и я запокитила към храсталаците. Габер се ядосал, развикал се и тръгнал да си търси кепето. Проврял се в гъсталака и тъкмо да го намери, когато не щеш ли, чул наблизо силно църкане, като от мишле. За миг се поколебал, но после забързал нататък.
Каква била изненадата му, когато вместо мишка, пред себе си съзрял малко еленче. Животинчето било заклещило крачето си и безпомощно се опитвало да се освободи. То дишало тежко, очите му се били разширили от уплаха, а сърцето в гърдичките му биело като лудо.
Без много да му мисли, ловецът освободил еленчето, метнал го на гръб и тръгнал за вкъщи. Нямал търпение да види лицата на децата си, като го занесял у дома. Още щом го зърнали, Костя и Настя надали радостни викове и го наобиколили. Смеели се през сълзи и протягали ръчички към малкия красавец.
- Днес в гората срещнах Дядо Коледа, деца – рекъл им Габер. - Заприказвахме се и аз му казах колко сте били послушни през годината. Споменах му, че искате катеричка за подарък. Отвърна ми, че катерички в момента нямал, но ми даде, ей това еленче. Единственото му условие е после да го върнем при неговите майка и татко, че те най – вероятно ще се разтревожат, като видят, че го няма.
- Няма пък! Не е честно! – тропнал с крак Костя. – Щом Дядо Коледа го е подарил на нас, значи у дома ще си остане! Ще си го приберем и двамата с Настя ще се грижим за него. Нали, сестричке?
- Да, да! – със светнали от радост очи изпискало момиченцето. – Това е най-хубавият подарък, който сме получавали за Коледа!
Габер нямал намерение да спори с децата. Вече бил намислил след празниците да издебне момент, в който те спят и да върне животното обратно в гората. Пренесли новият домашен любимец в обора, направили му местенце и му постлали легълце от мека слама. До края на деня не го изпуснали от поглед – хранели го и го галели, като решели меката му козина с четка. Не след дълго и еленчето се отпуснало, започнало да се разхожда насам-натам и да ближе с език лицата и ръчичките им.
Мръкнало се, на небето заблещукали безброй звезди, а откъм планината задухал леден вятър. Двете деца били твърдо решени да не оставят нито за миг еленчето самичко, за да не му се случи нещо лошо. След вечеря те си пренесли одеяла и легнали до него, като до късно му приказвали. Костя дори се притеснявал, че баща му можел да дойде и да им го отнеме
Минало полунощ и наоколо се възцарила дълбока тишина. Само от време на време навън се носел воят на глутница вълци, който карал Ярек да наостря уши и да ръмжи. По едно време умората надвила братчето и сестричето, клепачите им натежали и те потънали в блажен сън. Спали непробудно през цялата нощ, а на сутринта с ужас установили, че еленчето го нямало.
Костя заплакал, а след него заронила сълзи и Настя. Чул ги Габер, отишъл при тях и като разбрал какво се е случило, тръгнал да дири еленчето. Ходил напред-назад, взирал се в снега, но от животинчето нямало следа. Сякаш било изчезнало вдън земя. Върнал се в обора, потърсил внимателно и там и що да види; сред сламата се криела бележка. Ловецът разгърнал листа и с изненада установил, че това било стара карта, но не се разбирало точно на какво. Надписите били избелели; личал само пътят, по който трябвало да минат.
Събрало се цялото семейство, спочудили се какво да правят, но накрая решили да идат и да проверят за какво ставало въпрос. Било Коледа и всички таяли големи надежди в душите си. Навлекли вехтите си палта, Габер окачил брадвата на колана си, за всеки случай взел и пушката и като отвързал Ярек, навлезли в гората.
Недалеч от тях, незабелязано от никой, между дърветата се плъзнала сянката на Коледния дух. Той не изпускал из очи бедното семейство и леко се усмихвал. Хората били добри и заслужавали много повече, отколкото имали. А какво по-добро време за вършене на добрини от Коледа.
Както си вървели по пътеката, изведнъж семейството стигнало до старо, хралупато дърво. Картата водела до тук; нямало повече означения. Габер се спрял, почесал се по главата и рекъл:
- Ще ида да проверя какво има в хралупата на дървото. Ако е празна, ще се наложи да го отсека и изкореня, за да видим какво се крие под него.
Ловецът понечил да пристъпи нататък, когато отнейде изскочила грамадна мечка. Тя се изправила на задните си крака и като изревала силно, тръгнала срещу тях.
- Пазете се! – извикал Габер и се приготвил да защити семейството си.
- Стой, тате! – изпискала Настя. – Може в хралупата да са скрити мечетата й и тя да ги пази. Не я убивай, моля те!
Съгласил се бащата и пощадил живота на мечката.Тогава тя проговорила с човешки глас:
- Аз съм пазителката на горското съкровище. Право излезе коледното еленче, като ми бе казало, че тук ще дойдат добри хора, които няма да посегнат на живота ми, въпреки, че съм толкова страшна. Каза ми също, че сте живеели в нищета, а никой добряк не заслужава такава съдба. Елате и вземете всичко, що има в хралупата.
Мечката мълчаливо се отдръпнала и се скрила в гората. Габер предпазливо се приближил, бръкнал в дупката и в първия момент не могъл да повярва на очите си; отвътре извадил голямо ковчеже, пълно със злато и скъпоценни камъни. Жена му коленичила и заплакала от радост, а наоколо се разнесъл щастлив детски смях.
Щом се прибрали вкъщи, те се наредили около трапезата и празнували до късно вечерта.
- Това е най-хубавата Коледа в живота ми! – казал Габер, като целунал нежно жена си и замилвал децата по главичките.
Не се минало много време и младото семейство си купило къща в големия град. Родителите си намерили хубава работа, а децата записали в най-доброто тамошно училище. Започнали всяка седмица да ходят на кино и театър, да носят нови дрехи и да живеят по – добре.
- Тате, какво ли прави днес коледното еленче? – попитал един ден Костя, докато се прибирали от представление. – Не сме го виждали оттогава, откакто добрината му промени живота ни.
- Най-вероятно помага на други като нас – отвърнал Габер. – Има много хора по света, които се нуждаят от коледни еленчета. Просто всеки трябва да дочака своята Коледа!
© Първан Киров Все права защищены
Успех на конкурса!