Лудата
Намерих я на камъка. Сама. Черно облечена. Излъчваща любов, а не тъга. Това бе тя - момичето, което наричаха Лудата.
Нейният прякор беше дошъл от хорската глупост. Мислеха я за побъркана, защото разговаряла с камъка. Камъкът, който беше на върха на тепето. Попитах хората от махалата защо я наричат така:
"Тя е луда, не е добре психически или както там го наричате. Сутрин излиза преди всички и бяга, бяга натам (и жената сочи върха). Веднъж я проследих, но тя ме усети и се скри зад ъгъла. От време на време ме поглеждаше, за да разбере дали съм се махнала.
Много често я виждам да плаче. Не знам точно за какво плаче, но всички я мислят за луда. Всеки в махалата я отбягва и с отвращение минава покрай нея. Чувствам, че бяга от нас, защото изпитва страх. Но това е мое лично мнение.
Едно дете ми каза, че говорела с камъка, който е на върха. Камъкът, на който е и в момента. Чух, че отглеждала и някакво врабче. Грижела се за него като майка, но това са само слухове. Мога да ви кажа само да се пазите от нея. Тя е луда; Психически не е добре или както там го наричате. Пазете се..."
... И жената тръгна надолу по улицата.
Аз се огледах да не ме види някой, че се доближавам към момичето и към прословутия камък.
Момичето изглеждаше спокойно. Една смесица от невинност, срам и любов излъчваше тялото ù. "Защо ли я мислят за луда? Какви са тия хора, че да я съдят така?" - мълвеше зачудено вътрешния ми глас.
Тя ме погледна с крайчеца на окото си, но не даде знак, че ме забелязва. Реших да се спра на няколко крачки от нея и да я наблюдавам. Стоях дълго време там, но тя нито говореше с камъка, нито плачеше. През цялото време гледаше надолу и се усмихваше.
В нея аз виждах само любов и усмивка. Но мисълта за хорските приказки не ми даваше спокойствие. Не след дълго аз се престраших и отидох при нея. Седнах на разстояние, за де не се уплаши и ù заговорих с тих глас:
"Мило момиче, здравейте! Аз съм човек, който обикаля света и търси любовта. В теб видях нещо подобно, нещо като любовта. Аз любовта не съм я виждал, не съм се и запознавал с нея, но знам, че у теб се крие именно Тя - любовта, която търся по света."
Тя ме погледна. Очите ù бяха топли и невинни като на малко момиченце. Очи, в които нямаше капка лудост, а само детска наивност. Протегна ръката си и върху нейната малка длан видях скелет на птица. Мисля, че беше врабчето, за което спомена жената, но не бях сигурен.
Тогава тя заплака... Сълзите ù се стичаха по белите, леко зачервени бузи и падаха върху врабчето, което беше сгушила в ръцете си. Тя го милваше така както майка милва детето си. Аз търпеливо стоях и чаках да се успокои. Усетих, че тя наистина много страда от загубата на това птиче. Когато се успокои и избърса сълзите си с дългите си ръкави, ме дръпна и плахо заговори:
"Това е моето птиче. Аз го отгледах от малко, от новородено. И сега, когато беше готово да се бори само в живота... те го убиха (и момичето посочи надолу към града).
Убили са го вчера, когато бях излязла без него. Към обяд отидох да го нахраня. Аз го хранех по три пъти на ден като нас - хората. То наистина беше човек, докато те не го убиха. (заплаква отново).
Прибирам се и си пея една песен от детските си години:
"Аз съм малко момиче,
което още учи в 5-б клас
и не искам да знам за проблемите,
които вълнуват и Вас...",
когато видях това (показва врабчето). Намерих го на прага пред вкъщи. Стресирах се много, защото знаех, че това е то - моята рожбичка, моят Врабчо...
Но аз и сега го чувам как пее... Чуваш ли го и ти!? Заслушай се в неговия хубав и чуден гласец. Не ти ли напомня за детските приказки? (усмихва се като малко дете)
Аз знам кой го е извършил, но нищо не мога да направя. Всичко се контролира отгоре... (поглежда към небето)."
Момичето се чувстваше безпомощно и много тъжно. Замислих се дали това момиче наистина е лудо както разправяха долу в махалата, когато чух нейните думи:
"Искам да ти дам последните си пари, които ме свързват с реалността (и тя изважда някакви дребни стотинки от джоба си).
Искам да ти дам черните си дрехи и да ги изгориш. Тях ги облякох заради траура днес (и тя се съблече чисто гола пред очите ми. Тялото ù излъчваше особено чувство на святост. За пръв път почувствах истинската любов, а не само физическата).
Искам да ти дам косата си и да я пазиш до края на живота си (и тя острига косата си с едно стъкло).
Искам да ти пожелая да откриеш това, което търсиш по света и да не го загубиш преди да си го намерил. (и тя се усмихна)."
Всичко това много ме учуди... Но тя продължи с налудничавите си постъпки. Наведе се към камъка, целуна го и му прошепна:
"Обичам те!... Знам, че и ти ме обичаш, но сега ме чакат много по-важни неща от любовта. Ще се видим пак..."
Тя се качи върху камъка и стоя така доста дълго време. Погледът ù бе устремен все нагоре към небето. В този момент тя изглеждаше като Статуята на свободата.
Аз реших да я оставя, защото и без това усещах, че тя не ме забелязва вече. Тръгнах надолу към града, но нещо все не ме оставяше на мира. Обърнах се и видях, че тя отново гледа птичето в ръката си. Стана ми много мъчно, защото я чувствах близка. Нейната скръб беше и моя. Погледнах я за последно, но тогава видях нещо необяснимо за никого - Тя изяде скелета на Врабчо и се хвърли надолу, разперила ръцете си...
Сетих се, че бях тръгнал да търся любовта. Мислех си, че ще я намеря именно в някоя жена, но това момиче, което наричаха Лудата, промени живота ми. Отвори едни други очи в мен, с които видях любовта във всичко заобикалящо ме. Усмихнах се и продължих да вървя...
© Мария Русева Все права защищены