Когато лятото внезапно ти помаха за сбогом, слънцето не залязва красиво зад отсрещните блокове и денят се скъсява неимоверно пред очите ми като разплитащ се чорап, тогава, точно тогава си пожелавам нежно - жълта есен с тук-там червен оттенък. Сгъвам миниатюрния си бански с тъга, обратнопропорционална на радостта, с която доскоро разгъвах огромна палатка със своя любим.
Стискам със сетни сили песъчинките на отиващото си лято между студените си длани, опитвам се да отпия от соления вкус на морето, от безкрайно дългите топли дни, когато времето между изгрева и залеза е с дължината на междугалактически полет. Прегръщам силно безвремието на горещите до болка летни следобеди, в които сянката е най-добрият ти приятел, мислите се носят лежерно, бистри, като водите на рилско поточе, обедите са скала, до която можеш да отдъхнеш, а вечерите карат насълзените от тютюнев дим очи да потърсят искрящите звезди.
Лятото си тръгва, оставяйки без отговор хилядите неизказани желания от времето на звездопад ...