Когато лятото внезапно ти помаха за сбогом, слънцето не залязва красиво зад отсрещните блокове и денят се скъсява неимоверно пред очите ми като разплитащ се чорап, тогава, точно тогава си пожелавам нежно - жълта есен с тук-там червен оттенък. Сгъвам миниатюрния си бански с тъга, обратнопропорционална на радостта, с която доскоро разгъвах огромна палатка със своя любим.

 Стискам със сетни сили песъчинките на отиващото си лято между студените си длани, опитвам се да отпия от соления вкус на морето, от безкрайно дългите топли дни, когато времето между изгрева и залеза е с дължината на междугалактически полет. Прегръщам силно безвремието на горещите до болка летни следобеди, в които сянката е най-добрият ти приятел, мислите се носят лежерно, бистри, като водите на рилско поточе, обедите са скала, до която можеш да отдъхнеш, а вечерите карат насълзените от тютюнев дим очи да потърсят искрящите звезди.

 Лятото си тръгва, оставяйки без отговор хилядите неизказани желания от времето на звездопада и ти се питаш видял ли си наистина небето, раздрано за секунди от неземна светлина, десетки пъти за една нощ, или всичко е било плод на безсъници през август. Лесно е да се съмняваш, когато Голямата мечка скрие “ муцуна” зад нощните есенни облаци, дъждовните капки размиват спомените, халбите за бира са прибрани, вкусът на самърсби- къпина горчи на небцето непотребен и стъпалата на вътрешния двор заспиват самотни, чакащи снега.

 Опитвам се да стана октопод, с осемте си пипала здраво да се прикрепя към лятото, да го намотая като топъл шал около шията си, за да вдишвам аромата му току под носа си.

 Ферментирай в мен, мое хубаво лято, ще те сипвам всяка вечер в изящна малка чашка с инкрустирано слънце на нея и ще отпивам бавно, чакайки студа.