4.
Макар и вече пораснала, не забравих баба и дядо. Често ходех в дома на щастливото ми отминало детство. Спомням си… една зима, по времето, когато имаше истински русенски зими – цяла нощ беше валяло и фучало, а снегът се издигаше повече от метър. Още по тъмни доби се закахърих аз, какво ли правят баба и дядо сега. Едва дочаках да съмне съвсем, сложих дебелата шапка и топлия шал, които баба ми беше изплела, и ръкавичките с един пръст – пак от нея, и тръгнах… Любов…
Уж беше наблизо – прекосяваш площада и си там, но сега ми се стори като че отивам през девет земи, та в десета. Почти нямаше отъпкани пътечки още, сама си правех път през снега…. С червени от вятъра бузи и останала без дъх съвсем, но доволна от себе си, стигнах до милия ми дом. Изумяха баба и дядо, щом ме видяха. „Лудо” момиче – тръгнало само във виелицата, в този ранен час… И какво да ме правят, поръчаха ми да отида за хляб. Току що опечен, истински, ръчно приготвен, с хрупкава дъхава коричка, която сякаш те кани да я отчуп ...