4.

Макар и вече пораснала, не забравих баба и дядо. Често ходех в дома на щастливото ми отминало детство. Спомням си… една зима, по времето, когато имаше истински русенски зими – цяла нощ беше валяло и фучало, а снегът се издигаше повече от метър. Още по тъмни доби се закахърих аз, какво ли правят баба и дядо сега. Едва дочаках да съмне съвсем, сложих дебелата шапка и топлия шал, които баба ми беше изплела, и ръкавичките с един пръст – пак от нея, и тръгнах… Любов…

Уж беше наблизо – прекосяваш площада и си там, но сега ми се стори като че отивам през девет земи, та в десета. Почти нямаше отъпкани пътечки още, сама си правех път през снега…. С червени от вятъра бузи и останала без дъх съвсем, но доволна от себе си, стигнах до милия ми дом. Изумяха баба и дядо, щом ме видяха. „Лудо” момиче – тръгнало само във виелицата, в този ранен час… И какво да ме правят, поръчаха ми да отида за хляб. Току що опечен, истински, ръчно приготвен, с хрупкава дъхава коричка, която сякаш те кани да я отчупиш, имаше го само на Модерната фурна… Ох, как дразнеше нослето ми вкусният аромат на връщане. Няколко пъти посягах да отчупя парченце, но си обещах да го занеса цял на баба и дядо. Сега, докато подреждам думите, си мисля, че може би изобщо не са имали нужда от хляба, не са имали нужда от нищо. Тежкият им живот, останал в миналото, ги беше научил винаги да имат скътана торбичка с брашно или мрежичка с картофи. Но как да откажат на „лудото” си момиченце, дошло в мразовития ден с грижа за тях… Любов…

Щом се върнах, баба ме нагости с гореща пилешка чорбица. Ах, колко ароматна и вкусна беше тя, с крайчето на хляба, което и до днес обичам… В този ден, макар и за кратко, пак си бяхме тримата, като в щастливите ми минали дни. В ъгъла, печката бумтеше с благодатна топлина. Но още по – топло беше в сърцата ни… Любов…

После… После, дядо го покоси тежък инсулт. Измъкна се жив, но почти неподвижен и абсолютно безсловесен. В един момент мъж – канара, устоял на какви ли не мъчнотии и тегоби, в следващия – смачкано, жалко подобие на себе си… Колко циничен може да е животът… Но баба нито за миг не се предаде. Убягват ми думите, с които да разкажа колко грижовна беше с дядо. С колко нежност и отдаденост, година след година, продължи да подпъхва чехлите под немощните му нозе, решеше косата му, миеше лицето му, хранеше го с лъжичка. И макар той да не можеше да й отвърне, му говореше, не спираше да му говори… Та нали, някога.. отдавна… в малката стаичка на друг град край реката, си били обещали и доброто, и лошото да посрещат заедно… Любов…

В един черен ден след няколко години, баба остана сама… И дойде у дома…Беше дошъл нашият ред да се погрижим за нея… По същото време, вкъщи беше доста населено. Уж къща голяма, а всички стаи бяха пълни. В едната мама и татко, в другата баба и аз, в третата батко, с жена си и бебе. За никакво усамотение не можеше да става и дума, но пък и никой не е страдал от самота. Като всяко бебе, и нашето го навестяваха плачливи периоди. Не, че беше ревливо, не. Но като всяко малко човече, което още не умее да изразява себе си, привличаше вниманието ни с рев. Само в бабините обятия се усмиряваше. А понякога, за да го успокои, баба го люлееше на краката си – най – прекрасната люлка на света… Любов…

По това време, мама готвеше в най – големите тенджери и в най – големите тави. А като седнехме на кухненската маса, едва се побирахме всички. Четири поколения на една маса, в една къща… Как ви звучи..? Във времето, когато всеки създал семейство или почувствал се достатъчно голям, бърза да заживее отделно..? През призмата на отминалите години, си давам сметка, че всъщност ние тогава сме имали богатство и сме живели в охолство, което никакви материални притежания не биха могли да заместят… Семейство… Дом… Любов…

Сега домът ни е все така уютен. Но празен.... Много от хората, за които ви разказах, отдавна ги няма. Семейството ми се брои на пръсти... Светът се променя, хората – също. Едни се раждат, други ни напускат завинаги. Но, за да имаме бъдеще, трябва да помним и пазим миналото си и хората, безвъзвратно отминали… И никой няма да е забравен, докато е останал дори само един човек, който да си спомня и да разказва … с Любов…

Е. П. юли. 2024г.

КРАЙ