Спомен - ”Искам да бъдеме заедно, каквото и да ми струва” - чува своите думи. ”Какво искаш от мен, за какво съм ти? Аз нямам нищо, остави ме на мира! - отекват и неговите -  Искаш ли да се любим?”  ”А ти, само това ли искаш?”. Той свива надолу устни. ”Не, искам и ти да го искаш!” ”Обичаш ли ме?” - пак той. Гледа я право в очите. Тя мълчи, толкова силна е сега  любовта ù, че всичките думи бледнеят излишни.” ”Обичаш ли ме? Кажи?”. ”Защо повтаряш един и същ въпрос безброй пъти?” - тя. ”Защото ме интересува, затова!”. Тя го гледа с големи светли очи и нищо не казва, а само целува.

       И тази нощ не спа. Вечерта има дъх на възбуда, лудост и очакване, от това, че нещо ще се случи. И този мирис е заел всичкото пространство на не голямата спалня. Дара знае, че това не може да продължава безкрай. ”Спиш ли, мишленце” почти като любовно послание, бе за втори път  на екрана на телефона и пак точно в 23 ч. Измъчената ù душа е все едно уред, включен в токовата мрежа на по-високо напрежение от допустимото.

       Вечерта мина така: Здравко  се прибра от работа някъде към 22 ч. с гръм и трясък, а тя как да  го обикне, като и  вечерите си прекарват отделно.

       - Сготвила съм много вкусна пилешка супа.

       - Ааа така ли? - говори Здравко заядливо.

       - Да. ”Вкусна” е най-малкото, което може да се каже за нея - пресилва малко и Дара, подразнена от интонацията,  която долавя в гласа му.

       - Съмнявам се! – отсича той.

       Здравко винаги е категоричен в изказа си, когато става въпрос за дребни неща, но когато трябва да взема важни решения, е колеблив и объркан.

       Дара дроби домати за салата, предварително изстудени във вода.

       - Абе, какви са тия домати?

       - Не са идеални, но само такива имаше...

       - И ти си ги купила – крещи мъжът - та те на нищо не приличат!

      Истината е, че отвън доматите изглеждаха добре, но сърцевината им бе бледожълта, а вкусът така и никой не опита.

      Дара взе чинията със зеленчука и го изхвърли в близкото кошче, което бе в една ниша на стената до масата.

      - Хм, сега пък какво ти става? - обвинително гледа Здравко.

      - Най-добре е да не ядеш нещо, което не ти харесва.

      - Съгласен съм.

      И тя си обеща веднага да забрави за глупавите домати.

      Сипа му супа в една дълбока чиния от тъмен дуралекс, подарък за сватбата. След поднасянето се чу трясък от лъжицата, по очертанията на чинията. Типичен негов навик, с който преценява  колко е месото. Съотношението между картофите, месото и чорбата също е важно. Чувството, че си прецакан в собствения  дом е тежко, то е в основата на нови заядливи забележки.  За Здравко това е от значение, какво като няма да е попитал как  е минал денят,  това не  е толкова  интересно. Жената и не очаква друго от него, но защо тогава всеки път толкова боли и едвам сдържа емоциите?

       В леглото, когато не ù мирише вече на сън, всичко това ù се струва приспивна песен в сравнение с неясните съобщения по телефона.

       Избират си с Роза ядене от витрината за храна на заведението за бързо хранене ”Кардинал”, намиращо се на улица ”Джеймс Баучер” в центъра на града. Заведението е препълнено, часът наближава 12 и 30. По това време опашката е дълга. Но хората минават бързо, организацията е чудесна. Две жени стоят на витрината, за да  приемат и изпълняват поръчки от клиенти, яденето е все още топло, движенията им са отработени,  машинни, липсват каквито и да е размотавания - ”Казвайте”, ”Добре”, ”Да, всичко е много вкусно”. А на Дара отговаря: ”В ориза има гъби, моркови и грах”  Жената взема чиния, сипва механично и подава. Хората слагат в подносите, вземат си прибори, салфетки и на касата. Единственото губене на време идва от страна на клиента, когато се чуди: ”Какво точно да вземе”. Въпросът е важен, всеки преглъща придошлата слюнка, невъзможна за сдържане при вида на апетитно подредената храна. Сензорите ни улавят точните послания, дори и когато само четем менюто,  реагираме незабавно, невъзможно е да се контролираме. Така е и с душата, но не я крием дълбоко. 

      Ориз по... български - хем диетично, хем засища. Когато го дъвче, разбира, че вкусът се отдалечава от представата, изградена  с очите. Също като с хората, затова не можем да преценим човек само по външните белези. Но това не прави разочарованието на Дара от суровите зеленчуци по-малко. Преглъща, нали е гладна, а това е само ядене и тя всъщност мисли за обявата, залепена на колоната до заведението за курс по Таекуон-до. Заниманията са понеделник и сряда от 18 ч, в сградата на Военното читалище, за записвания имаше оставен телефон. Него трябва да вземе. Днес е сряда. След малко с Роза ще станат заедно, а никак не ù се иска да се спира пред нея за телефона. Това е тайна и без друго няма да  разбере и ще започне да я разколебава - ”Я не се излагай, за какво ти е!”

      Не  е чудно за Дара, че в събота, когато бяха във Виенската сладкарница, следобед на празника на детето, Иво виждаше разни неща в небето.

      -  Мамо, виж горе картата на България.

      - Къде?

      - Ето, ей там – и той сочеше упорито с пръст - Не я ли виждаш!?

      - Не. Нищо не виждам.

      - Не е възможно, погледни хубаво.

      - Аха,  някакво облачно петно, приличащо малко на нашата карта.

      - Ами акулата, ето и сладолед във фунийка, драконова глава, драконово тяло, камила, глава на хипопотам...

      Не му каза нищо, срам я е, че и двамата гледат нагоре, а тя нищо не вижда. Кой ли стъпка нейните фантазии? Всеки, който го е правил, е отговорен за това. Отнемат ни ги постепенно, с всеки изминал ден и този процес е необратим. Към края някъде на младостта, те като в шарена топка се спукват окончателно и тя заприличва на обикновена гума, която нито се движи, а само смърди.  

      Излизат с Роза заедно от заведението и Дара не посмя да вземе телефона, но така е по-добре, ще отиде направо на място. Миналата вечер изплашено мисли  какво може да направи. За това, което зависи от нея,  тя реши - няма да се предава и ще се бори. За всеки животът е един.

      - Искам да запиша вашия курс.

      - Радвам се, че проявявате интерес към нашия спорт.

      - Да, така е.

     - Но не съм убеден, че ще ви хареса. Таекуон-дото е труден спорт, изисква голяма дисциплина и постоянство. Той не може да бъде първия ви спорт, преди това трябва да имате и други опити, в други физически занимания. Не ви плаша, но това е истината.

     - Няма проблем, ще опитам. Дара вече има някакви колебания и това е логично. Чуждата преценка за нея не е окуражителна.

     - Вижте, това не е за всеки и  не искам да взимате прибързано решение. Ще ви дам възможност първо да погледате. Не мисля, че сте подходяща за нашия спорт.

Мъжът е леко плешив, някъде към четиридесетте години, с късо подстригана глава.

     - Вече съм решила напълно, искам да опитам. Как иначе ще разбере, че мъжът е прав. Неудовлетворението от това, че дори не си опитал, е жестоко - Колко ще ми струва този курс?  .

      - Месечната такса е 30 лева, но не това е най-важното. Спортувала ли сте някога и какво?

      - Да, лека атлетика две години и спортни танци една, но всичко това в училище, сега само тичам. В залата мирише приятно, познато.

     - Бързо се отказваш. - отбеляза усмихнато той - Състезаваше ли се или само така?

       С този въпрос преценява нейните  качества. Мъжът с красивото си  тяло излъчваше цялото самочувствие, което спортът му е дал. Принудена да се бори с неодобрението, Дара отговори:

      - Да, ходех на състезания, печелех ги понякога, но това бе отдавна и няма никакво значение. Чувстваше се огорчение в гласа ù. Всеки път, когато си спомняше за ученическите години това, което бе най-силното, беше случката в десети клас. От тогава  се научи да трие паметта си, но това бе невъзможно,  подобно на кръвта, която отдавна е старателно измита, ала  осветена с луминол,  показва  всичките си следи и нищо, ама с нищо не може да се изчисти, така и паметта ù щеше да си остане завинаги жива.