3 июл. 2005 г., 14:33

Любовта като мистерия 

  Проза
1752 0 1
64 мин за четене

Литургията бе свършила и монсиньор Джонатан бавно излизаше покрай банките в църквата. Повечето хора вече бяха отвън или си бяха отишли. Няколко души все още се молеха коленичели пред свойте места. До сега никога не бе влизал в помещение на църква използвано по-рано за театрален салон. Скромността на сградата в София имаше свой дух, който той трудно оприличаваше на друг. Не притежаваше нито завършената простота на африканските колиби, нито грабваше вниманието с някакво изящество. Монсиньор Джонатан се вгледа в лицата на малката групичака от молещи се. Трудно можеше да  обобщи израженията дори на най-драматично отдадените сред тях. Едно-две в известна степен му напомняха на етюд от сюжет с руски фатализъм, но не бе напълно сигурен в аналогията. Всъщност, вероятно изобщо нямаше смисъл да се усложняват реалностите до фатализъм, просто тези хора страдаха почти физически и страданието ги откъсваше от всякакъв следващ момент на съдбата. Молитвата им бе необходима за да ги подхранва с разбираема визия за тяхното бъдеще в Божията премъдрост. Когато минаваше по пътеката до едната от двете изповедални, млада дама коленичила пред една от банките, се изправи енергично пред него. Спомни си, че от олтара по време на литургията бе забелязал само дългите й руси коси, които скриваха почти изцяло лицето. Беше елегантно облечена. Сега стоейки пред нея видя, че косите и не носеха естествения си цвят и че тя бе на възраст около 35 – 40 години. Погледите им се срещнаха за миг и дамата го попита с извесно притеснение:

-         Монсиньор Джонатан, може ли да се изповядам при Вас?

 Въпреки притеснението си или именно поради него, нейните очи се спряха върху неговите. Бяха възприели решителността на някакъв порив или амбиция. Монсиньор Джонатан се усмихна леко също без да отклонява своя поглед:

-         Защо мен? Аз съм скоро в нунциатура, виждате не говоря добре български. Имате енорист.

-         Искам при Вас. – тя отметна решително косите си назад, но не добави нищо повече.

Монсиньор Джонатан погледна часовника на ръката си. Нунцият щеше да го очаква след половин час за да обсъдят годишните абонаменти за периодичните издания от чужбина. Беше първи секретар от два седмици и не му се искаше едно от началните впечатления, които създаваше да бъде, че с усилие следва ангажиментите си. В сградата на нунциатурата се изслушваха по изключение изповеди единствено на дипломати.

-    Добре, влезем в изповедалня, ще Ви помоля бъдем по-бързи. Нали това не притеснява Вас?

Тя го последва и коленичи без да каже нищо.

-         В името на Отца, Сина и Светия Дух

-         Амин.

-         Благословете ме, отче, за да мога да си кажа добре греховете. Не съм се изповядвала от 01.11.2004 г. и следните са греховете, които помня.

Ще посочвам и някои подробности, това ми помага да чувствам вината си по-отчетливо. Прелюбодействах с мъж. Всъщност случи се повече от веднъж. Неудобно ми е....

Монсиньор Джонатан въздъхна леко и направи някакво движение  зад преградата, което бе доловимо единствено поради шума на стола под тялото му. След пауза, в която той не произнесе дума, дамата продължи изповедта си с решителността, с която го бе спряла пред изповедалнята:

-         С един мъж. Беше само с един мъж.

-         Омъжена ли сте?

-         Не.

 Монсиньор Джонатан отново замълча.

-         Познавам го от Църквата. От тази енория е....

-         Надявам се не е .......свещеник.

-         Не, не е. – дамата се бе превела напред и почти шепнешком докосваше с устни плътно сплетените метални нишки на разделителната преградка. – Клиент на фирмата, в която работя е.  

Монсиньор Джонатан забеляза в силуета й от другата страна на преградката, че косите отново бяха скрили почти цялото нейно лице. Вероятно краищата им докосваха пода и колената й.

-         Първата симпатия дойде, когато в офиса се видяхме като познати физиономии. От енорията не бяхме общували, само знаехме, че сме се виждали вече. Привличането бе взаимно, усмивки, погледи, всичко бе мило и говореше за близост. Веднъж му показах картините си....Хареса ги.

-         Какво рисувате?

-         Ае, всичко. Може би, само не индустриални пейзажи. Картините, които му показах бяха на пеперуди, птици, човешки тела.... Каза, че би искал да напише нещо, с което да изрази как е почуствал полета на моите пеперуди. Каза още, че усеща как топлината на въздуха се раздвижва от крилете им. Тази вечер се прибрахме от кафенето прегърнати, всеки у дома си.....

-         Той има ли семейство?

-         Да. На другата вечер дойде в офиса след края на работното време. Трябваше да изпращам факсове и и-мейли и това ме бе забавило доста след като останалите колеги си бяха тръгнали. Наложи се да ме изчака за да приключа работата си. Почти не разговаряхме докато пишех зад компютъра ми, но чувствувах неговия поглед върху мен. Беше приятно. След като приключих, не си спомням какво съм казала или само съм се усмихнала, но той се приближи и ръката му започна да сресва косите ми зад врата. Устните му погалиха моите и ме сложи да седна върху бюрото ми. Ако не го бе направил, вероятно щях да го прегърна силно за да се овладея. После взе..... взе една мидичка, която държа при химикалките на бюрото ми и е пусна в деколтето ми. Усетих е да се търкулва надолу между гърдите ми и да се спира при...... Целуваше бавно оголената ми шия.....

-         Защо ми разказавате всичко това?

-         ...... трябва да си го припомя на живо отново за да усетя ясно вкуса на моя грях..... Прошепна ми нежно в ухото, че трябва да намери мидичката за да не ме нарани като се изправя и се .....

-         За какво се покаяхте преди да влезете в изповедалнята?

-         Ами така не трябваше да се случат нещата.... Аз....

-         А как трябваше?

-         Ъх.... Какво, налага се да кажа, че изобщо не е трябвало да се стига до там? Че той е женен мъж?

-         За какво искахте се изповядате, когато мене спряхте?

-         За прелюбодейство.

-         Каква Ваша вина?

-         Че го обичам.

-         За обич никой няма нужда се покайва.

-         Но това е грешна обич! Той не напусна семейството си, а мен.

-         Исус казва има повече радост, кога даваме, отколко кога вземаме.

-         Но аз му давах всичко, което имах! Всичко....

-         Всичко?

-         Моето сърце му принадлежеше. – дамата повиши тон, почти

просъсквайки последните думи.

-         На цената на колко други сърца?

-         Но той ме обича, още ме обича, сигурна съм....

-         Вероятно харесва Ваше тяло, може Ваше сърце също, но все пак ако има някакво разгрничаване на вземане и даване, мислите, че избрал повече вземане пред даване като предпочел свое семейство?

-         Нее.... но....

-         Къде съзирате Божията воля вав Ваше затруднение?

Дамата замълча. Така минаха няколко мига. Бе свела глава и

ръцете й бяха свити молитвено пред нейните гърди. Монсиньор Джонатан не можеше да види през плетката на преградката дали очите й бяха сухи. Мълчанието продължаваше. Мобилният му телефон наруши тишината с деликатен звуков сигнал, отбелязвайки 19,00 часа.. Изповядваната се сепна:

-         В примирението.....

-         Хубаво е, че въпреки болката имате желание да се изповядавате. Но сигурна сте, че вината Ви освен в главата е осъзнавате със сърце?

-         Не зная, още може би не напълно.

-         И аз допускам, Вие се не покайвате с душа. Инак, ще правите разлика между смирение и примирение, няма също да ми описвате интимните Ви моменти така.... Мисля, Вие двама, сте имали преди всичко удоволствие...... Използвали сте телата си, по приятен и за двамата начин....Много приятен..... Но преди всичко сте ги използвали…..

-         Нее...точно.....

-         Не сте свободна от ехо на Ваш грях още. Решения определят лична свобода. Много повече от импулси и чувства. Истински израз на свобода е способността се вземат необратими решения, при които свобода се жертва и се преоткрива отново в пълнота след вземане на решение. Кръстна саможертва и Възкресението са нас дарени точно затова. Жертваш за да решиш, решаваш освобождава повече от чувствуваш, парадокс нали, наша вяра е вяра на парадоксите.

-         Но какво да правя като ще продължа да го виждам в енорията, ще срещам погледа му.... Не сме се скарвали много, ще трябва да се поздравяваме поне....

-         Молете се Бог даде Вас сили носите Ваш кръст вярно. Молете се за Ваш приятел също. Молитва е наш разговор с Бог. Вие не принадлежите Вас повече, отколко на Бог и Негова любов. Библия представя човека сътворен по подобие на Бога, а сам Бог е любов. По тази причина призвание да се обича прави човека автентичен образ на Бога. Уподобява се Бога до толкова, колкото се уподобява някого, който може обича безусловно и безвъзмезд..дно. Ваша жертва към любим човек и негов избор са Ваш шанс за милосърдие, Бог нас обича милосърдно и кога грешим. Чуйте Негови думи във Ваша молитва.

-         Като Ви слушам Монсиньор Джонатан чувствам утехата на оправданието, но незнам после.....

-         После..... Словото Му е храна, не подправка. Любовта в секса не храната, тя е нераззривна връзка на душа и тяло. Човекът е дух, изразяващ се в тяло и тяло, оживеявано от един безззсмартен дух. Ако го обичате, ще приемете решение му и ще балгодарите Бога за решение на нашия брат вав вяра точно затова каквото то е. Вас храни любов, не секс. Имате нея?

-         Отче....

-         Извинете, трябва тръгвам вече, казах Вас в начало, че няма можем говорим дълго. Мисля, Вие не сте се покаяли в сърце, затова няма Вас налагам покора сега. Размислете добре за какво говорихме и осмислете Ваш грях. Кога готови, тогава изповядвайте се истински пред Ваш енорист. Той Вас даде покора.

 

****

“Отче наш, който си на небесата, да се свети името Ти, да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята. Дай ни днес насъщния ни хляб, и прости ни дълговете, както и ние прощавамена нашите длъжници, и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от злото. Амин.

Радвай се благодатно Марио, Господ е с Тебе, благословена си Ти между жените и благословен е плодът на Твоята утроба, Исус. Света Марио, Майко Божия, моли се за нас грешниците сега и на смъртния ни час. Амин.

Слава на Отца и Сина и Светия Дух. Както беше в началото и сега и всякога и във веки веков. Амин.

О, Исусе мой, прости прегрешенията ни, предпази ни от огъня на ада, приюти в небето всички души, особено онези, които повече се нуждаят от Твоята милост.

Радвай се царице, Майко милостива, живот, сладост и надежда наша, радвай се. Към Тебе се провикваме, ние дъщерите Евини в изгнание; към Тебе въздишаме с ридание и плач в тази печална долина. Ти прочее, като наша защитница, обърни към нас милостивите си очи, и покажи ни, след това изгнание, Исуса, благословеният плод на твоята утроба. О милостива, о благочестива, о сладка Дево Мария. Майко, на тебе поверявам сърцето и волята си завинаги. Спаси човечеството, спаси мен, Майко благословена.”

Сестра Мария отментна десет мъниста на броеничката, по едно всеки път след  като казваше молитвата си и след приключването на третата десетица остана за малко замислена на колене. Ако за толкова години Бог не бе позволил въпреки всичките й усилия да има семейство, стабилна работа и жилище, то трябваше да я иска изцяло за Себе Си.  Вгледа лицето си в огледалото положено на шкафчето под разпятието до което бе коленичила. Нямаше ги вече дългите изрусени коси. Бръчките също подчертаваха сухотата на нейната кожа, недокосвана отдавна от грим. Бе се молила почти цялата нощ за изживяващия последните си земни часове папа Йоан Павел II. Тази сутрин очите й бяха леко отекли и зачервени. Но се чувстваше след краткия си сън като някой, който е чуван, за онова, което иска и копнее. Изпитваше покой и благодарност. Даваше си сметка, че благодарността заместваше букета от усещания и вкусове, които по-рано я караха да мисли, че понякога успява да живее с ритъма на истинския  живот.

Сестра Мария се изправи и махна огледалото от шкафчето. Под разпятието всичките й мисли следваше да са отдадени на Исус. Огледа се из стаята, но не намери къде другаде да го окачи или подпре. Накрая го остави на пода в пространството между леглото и шкафчето. Наплиска очите си на мивката и след като избърса лицето си, излезе. Тази сутрин трябваше да изглади прането на децата от приюта към манастира, затова тръгна по стълбището към горния етаж. По стъпалата срещна сестра Антония, която сваляше мръсната посуда след закуската на децата.

-         Добро утро, сестро.

-         Добро и на теб. Днес имаш много отпочинал вид, Мария. Бог те е дарил с хубава нощ.

-         Да, така е, Тони.

В помещението при децата завари сестра Ефросина. Бе вече започнала

логопедичните си упражнения. Когато я забеляза да влиза, сестра Ефросина се обърна и каза с невъзразима сериозност:

-         Мария, изглеждаш недобре. Как си наистина?

-    Добре съм, може би съм само малко недоспала. Сигурно е от времето и дъжда. Цяла нощ валя.

-         Преди беше поради вятъра, скъпа, следващия път да молим Бог да те пази от проблеми с гръмотевиците.

-         Е, ще се моля и аз Бог да не ни наказва с продължителни гръмотевици. Ако гърми, всички ще страдаме.

Мария се приближи до сестра Ефросина и оправи нежно подгънатата й

якичка. Взе купчината с изсъхнало пране и преди да отиде до съседната стая при гладачната дъска, се спря в рамката на вратата:

-         И нали знаеш, нощтна молитва, която идва от безсъница е свързана винаги със съзерцание .... Ако кръста не е пред очите, то остават само облаците по тъмното небе пред очите. Тях ще трябва да съзерцаваме ако сме в леглата си....

-         Мария, не пречи на заниманията ни!

Сестра Мария се усмихна и излезе. Бе отминало времето, когато  не успяваше да подтиска своите съмнения в откровенността на сестрите ако някои я намираха освежена, а други уморена на две крачки една от друга. Осъзнаваше вече, че добрите желания се изразяваха с всякакви оприличавания толкова безсърдечно, колкото и чистосърдечно. Беше също така почти щаслива, че игуменката, сестра Герта, често й възлагаше обременителна работа, като метене, миене на чинии, гладене и копаене в градината. Така имаше по-малко угризения за степента на себеотдаването си на Бог и ближните. Когато свърши с гладенето се запъти да помага в оформянето на цветните лехи в двора. Днес трябваше да свършат повече неща преди обед, защото очакваха журналистка от от в-к “Дума” да дойде за да интервюира сестра Герта в 13,00 часа. Искаха градината да изглежда добре до тогава, както и да опържат риба и картофи за обяда на гостенката.

-         Сестра Герта, не трябва да оставяме нищо непипнато. Ще подрежа и розите. – настоя сестра Челестина.

-         Добре, но давай по-бързо. Аз отивам в кухнята да помагам в чистенето на рибата. Сестра Мария, когато сестра Челестина започне розите, довърши лехите сама.

-         Добре, сестро.

Мария и Челестина приключиха работата си скоро. После решиха да се

помолят пред градинския олтар за Божия благодат, за папата и за успешно свидетелство във вярата на сестра Герта по време на интервюто.

 

 

            На входната врата се позвъни. Сестра Челестина покани г-ца Дарева и фотографа. Сестра Герта също излезе от манастирската сграда със стегната походка, доизбърсвайки ръце в черните си одежди. Виждайки гостите, тя се усмихна и се насочи към тях с все същата стегната крачка.

-         Как така решихте да ни отделите внимание? Вашият вестник, като че ли не е проявявал до сега интерес към живота на Католическата Църква в България.

-         Сестро, тук идваме за да изготвим материал за “24 часа”. Аз работя за няколко издания.

-         Радвам се, че е това така. Значи може да се надяваме, че ще говорим по-свободно.

-         О, за това никога няма проблем…. Благодаря Ви, че ни приехте, благодаря Ви и за обяда, който, както разбрах от сестра Челестина, сте приготвили. Птичките също пеят чудесно във Вашия двор. За съжаление, тъй като имаме и други ангажименти по-късно след обед, ще Ви помоля да пристъпим веднага към интервюто….

-         Добре.

Сестра Герта седна с интервюиращия екип до изнесената на терасата маса.

-         Жоро, направи ни една обща снимка и снимай сестра Герта в няколко профила. После направи снимки на градината и манастира. Нали това е възможно, сестро?

-         Да, разбира се, не се притеснявайте, че сме женски манастир.

-         Чудесно. Ето, включвам касетофона…. Сестра Герта, от колко години сте в България?

-         Четиредесет и девет.

-         Какво Ви накара да дойдете тук? Трябва да сте били млада монахиня в онези години.

-         А сега толкова ли съм възрастна? – сестра Герта се усмихна лъчезарно и прехвърли една от рибите в своята чиния, поканвайки интервюиращата да направи същото.

Г-ца Дарева не докосна храната, но отговори вежливо на усмивката.

-         Накара ме да дойда Бог – отвърна сестра Герта като усмихнатостта постепенно отстъпваше пред замислеността в изражението й. Виждайки, че журналистката недокосва своята храна, тя също остави парчето риба в своята чиния. -  В Германия знаехме, че кармелитската общност е силно разстроена в България през годините на сталинизма. В същото време вече бе подобрена възможността за съществуванието на католически манастири и чужденци можеха да идват в тях…. Виждате, че Бог е искал неговите свидететели вътре в Църквата да се появят или завърнат….

-         Зная, че четиредесет години сте живели в нещо като барака около двадесет сестри без електричество и вода, легло до легло, през всеки сезон на годината.

-         Да, така беше. Но това не е толкова важно, преди нас колко векове милиарди хора са живяли по сходен начин? Ние поне имахме утехата, че живеем така, защото Бог иска да ни има и да свидетелстваме за Него с живота си.

-         Но не Ви ли беше страх и не Ви ли измъчваше факта, че за хората извън вашата общност често пъти сте се явявали като обект за съжаление или очудване? Освен това, твърде малко хора са знаели, че вашата общност съществува по принцип.

-         Както Ви казах, ние служим на Бог на първо място. За всичко останало Той най-добре знае от какво се нуждае. А хората са различни. На когото е било дадено, той ни е забелязвал….

-         Как така открихте любовта към Бог в монашеското призвание?

-         Родена и възпитана съм в религиозно семейство. В любовта има две първични психологически крайности – чувствената и на светостта. Никой не притежава изцяло само една от тези крайности. Обикновено в различна степен всеки от нас докосва чувствената и осветяващата любов. Бог, обаче, е дарил всекиго с една от двете способности за обичане в повече. И двете естествено са добри по свой начин. Мен Словото, обаче, винаги ме докосвало по-дълбоко. Зная, че Бог не може да ми изневери. Затова Му дадох сърцето си, а Той реши да ме изпрати в чудесна страна като България. Възхищавам се, обаче и на онази святост, която толкова много хора посвещават на семейството. Те доказват, че чувствеността също е мост към освещаването на тялото и душата. Семейството изисква много жертви и това е прекрасен начин да направиш земния си живот освещаващо поклоничество. В семейството също добре може да се познае радостта от даването. То е малката Църква на големите хора.

-         Днес като че ли популярността на брака намалява особено сред младите хора.

-         Статистически това може би е така. Но този факт се явява като равносметка на цялата съвременна система от социални структури и отношения. Бракът и семейството не са случайна социологическа конструкция, плод на дадена историческа и икономическа ситуация. Напротив, въпросът за правилното взаимоотношение между мъжа и жената има своите корени в най-дълбоката същност на човешката природа. Този въпрос никога не може да бъде отделен от вечно древния и вечно съвремен въпрос за самия човек. Кой съм аз? Освен това, този въпрос на свой ред, не може да се отдели също и от въпроса за Бог: Съществува ли Той? И кой е Бог? Какво е Неговото лице? Библейският отговор на тези въпроси е еднозначен и логически обуслувен: човекът е сътворен по подобие на Бог и Бог е любов. Поради тази причина призванието на любовта е нещото, което прави човека автентичен образ на Бог: той се уеднаквява на Бог в степента, в която се обръща в някой, който обича. От такава основополагаща връзка между Бог и човека следва една друга връзка, тази на неразривната обвързаност на душата с тялото. Днес сексуалността и сексуалното привличане са толкова значими поведенчески фактори, както никога по-рано. Вярно е, че сексуалността не е нещо външно на природата ни. Но само когато се интегрира в личността, тя придобива смисъл. Разгледан по този начин проблемът за брака, се вижда, че от споменатите две връзки, тази на човек с Бог и в самия човек, между тялото и душата му, се оформя трета връзка: онази, която съществува между човека и институцията. А бракът е институция, както и Църквата е институция. Пълнотата на човека включва измерение отвъд настоящия момент и човешкото “да” надхвърля този момет. Това “да” означава “винаги”, то определя областта на вярността. Вярността пък е духът на всяка институция. Единствено в човека израства такава вяра, която дава бъдеще и позволява на децата, плод на любовта, да вярват в човека и в неговото бъдеще в трудни ситуации и времена. Най-цялостният израз на личната свобода не е следователно преследването на максимално удоволствие без да се достига до автентично решение. Автентичността на едно решение от друга страна се обективизира в някакво общо и споделимо благо и е трудно да си представим по-прекрасно благо от възпитанието на любов в децата. Всичко, което не може да се обективизира извън собствената воля, не поражда и не обогатява живота като дар и реалност на любовта. Така, с какво едно възпитание на децата извън брака би могло да съперничи на това в него? Очевидно тогава статистиката не ни казва много за смисъла на брака като функция на човешката душа. Тя по-скоро поставя въпроси за социалните механизми и културните процеси, които правят съществуванието незабележимо и не благоприятстват реализацията на най-хуманния потенциал притежаван от всеки човек.

-         Но днес расте популярността на свободното съвместно съжителство, пробните бракове, както и браковете на лица от един пол. Много от младите хора откриват любовта в такива може би нетрадиционни форми на съвместен живот.

-         Откриването на любовта няма как да не постави въпроса за онова, което се превръща в обект на откриване.  По-конкретно,  личното и взаимно “да” на мъжа и жената открива пространство в бъдещето, в автентичната човечност на всеки един тях и в същото време е обречено на дара на нов живот в някакъв конкретен момент и място. По тази причина взаимното “да” по необходимост носи обществена отговорност, с която съпрузите поемат вярност, гарантираща бъдещето на обществото. Никой не принадлежи на първо място на себе си. Следователно, всеки е призван да приеме в най-дълбокото си “аз” своята собствена обществена отговорност. Бракът като институция не представлява една неудачна намеса на обществото или властите, едно външно налагане в най-интимните реалности на личността; по-скоро е точно обратното, тук говорим за една специфична вътрешна обвързаност на съпружеската любов с дълбините на отделния човек.

Във всички изброени от Вас съжителства, възпитанието на децата остава второстепенен преоритет. При тях не ангажиментите към възпитанието на децата, а личните предпочитания на възрастните за взаимност или нещо друго са опорен център.

-         В манастира имате сиропиталище. За колко деца се грижите Вие и

другите сестри?

-         4. И четирите са момиченца на възраст между 3 и 10 години.

-         Как тези деца са се отзовали при вас?

-         Майките им предпочетоха да ги остaвят тук.

-         Какво е тяхното бъдеще?

Сестра Герта се усмихна отново лъчезарно.

-         Каквото Бог е пожелал. Може да бъдат осиновени, това вече се е случвало по-рано. Ще получат светско образование, дава им се й шанс във вярата. Всичките имат известни проблеми с говора, така че една от сестрите им провежда логопедични упражнения.

-         Благодаря Ви сестра Герта за отделеното внимание. Виждам, че  

нашият фотограф вече е свършил. Ще трябва да тръгваме, казах Ви в началото, че имаме и други задачи..... Мисля, че поне 50 на сто от записания материал ще бъде публикуван.

-         Не си взехте нищо от обяда, не обичате ли пържена риба?

-         А, обичам, но обядвахме преди да дойдем при вас. Ще си изпия виното, обаче... Надявам се, че до един месец днешния материал да излезе в “24 часа”.

-         Аз и всички сестри също Ви благодарим сърдечно за Вашето решение да ни посетите.

Сестра Герта изпрати гостите до изхода на двора. После тя  и останалите

монахини се прибраха по стаите си за да се подготвят за вечерната литургия и духовните упражнения.  

 

****

 

-         Здравейте, Ваше превъзходителство монсиньор Джонатан!

-         Яцек, голям ласкател си! Към всеки първи секретар в нунциатурата ли се обръщаш толкова формално по телефона?

-         Монсиньор Джонатан, аз обичам тялото Божие на Земята в лицето на Църквата и уважавам нейната йерархия.

-         Яцек…. Какво искаш?

-         Монсиньор Джонатан имам някакво хранително отравяне от снощи. Чувствам се ужасно. Няма да съм в състояние да отслужа литургията в 16,00 ч. и да водя после духовните упражнения на сестрите кармелитки. Винаги съм го правил от 24 години, но този път изглежда това няма да стане. Няма и свободен свещеник да ме замести. Нунцият и Вие сте единствените, за които ако Бог го е пожелал, един от вас би могъл да поднесе Евхаристичния дар на сестрите вместо мен. 

-         Аз ще отида, Яцек. Тук съм преди Монсиньор Грациано и се справям по-лесно с българския.

-         Благодаря, монсиньор Джонатан. Може ли да Ви помоля още нещо?

-         Естествено.

-         Знаете ли, възможно е да греша. Но от друга страна, мисля че ако уважите молбата ми, с Вашата ерудиция ще направите нещо хубаво за сестрите. Понякога, рутината се превръща в инерция, както несъмнено Вие знаете. Ето, един енориаш ми донесе видеокасета със запис, от който се вижда как преди двадесетина години сестра Герта, още девойка по онова време, се приближава до папата на една младежка среща, казва му, че католиците в България го обичат и се молят за него. Той я прегръща и притиска към себе си. За нея това винаги е било голямо изживяване. По-късно се е срещала с папата още два пъти на аудиенции и той винаги си е припомнял първата им среща. Дори когато бе в Българиа през 2002 г. отново я потърси.  Сега, обаче,  касетата с първата им среща заснета съвсем случайно от полски оператор, стои почти шест месеца при нея и тя все няма време да изгледа отново този епизод не по-дълъг от 7-8 минути. Изглежда също не се досеща, че касетата трябва да бъде върната дори и след няколко деликатни подсказвания в тази посока. Мисля си, че ако не Ви затруднява твърде много, бихте могли да опитате по време на духовните упражнения да поставите сестрите в някаква по-нестандартна ситуация. Сигурно едно изпитание ще влее малко свежест в тяхната вяра.

-         Добре. Ще се опитам да измисля нещо.

-         Нали ме разбирате правилно. Повечето от тях правят огромни жертви в личен план. Например, ако ги нямаше сестра Герта и някои от по-възрастните, днес ние с Вас също нямаше за какво да идваме до България. Неизбежно и хората тук щяха да са доста по-бедни във вярата си без свидетелството на тези сестри и всички духовници преживели изпитанията на комунизма.

-         Така е. 

Двамата замълчаха за миг. После монсиньор Джонатан смени темата:

-         Бог е неповторим с дълбочината на любовта Си и често пъти с начина, по който ни я открива. Ето папа Йоан Павел II умира в един толкова материалистичен и индивидуалистичен свят, а милиони хора скърбят за него. Тези сълзи са сълзите на копнежа по светостта. Младите виждат в личността му авторитета на ценности, които техните бащи не могат да им дадат....

-         Има хора дори сред нас в Църквата, които не мислят така.

-         Прав си.  Вчера четох анекдот написан от един доктор по морална теология,  когото познавам лично и винаги съм ценил много. Анекдотът звучи горе-долу така: “Разболяло се сърцето на римския папа. Нямало ефикасно лекарство за него и се налагало да се вземе сърцето на друг човек в замяна. Много хора се събрали под прозорците на папата и всички искали пламено да спасят своя любим отец. Папата не желаел да обиди никой от тях и за да си избере спасител, пуснал едно перце през своя прозорец за да види върху кого ще падне. Духнал, обаче, вятър....

-         Монсиньор Джонатан,  всичко това звучи цинично точно в този момент, когато папа Йоан Павел II изживява последните си мигове....

-         Да.... Но виж ако Бог иска да покаже смисъла на обичта си към някого как го постига с папата. Смъртта му обединява хората, дори невярващи, повече отколкото целия негов предишен живот. Днес толкова сърца бият в един ритъм независимо дали принадлежат на бедни и неграмотни хора в Мадагаскар или на добре облечени поклонници в Рим. Може да кажем, че въпреки всичко, в тези часове Църквата има едно сърце....

-         Като казвате това, се сещам за една енориашка или по-скоро за избора на  сърцето й. Сещам се за него, защото радостта да даваш и при тази жена също така доминира над физическото страдание. Тя е възрастна учителка, неомъжена, заплатата и е около 110 евро на месец, живее с още по-възрастната си майка и едно момиче, което е осиновила от приюта на сестрите кармелитки. Здравето й в много лошо състояние. Колко от нас свещениците бихме могли да изпитваме радост при такъв живот? Мисля, че някои просто няма да има какво да дават в подобна ситуация за да имат после повод за радост от даденото.

-         Яцек, винаги съм се възхищавал на уменито ти да удряш в сърцето проблемите. Но ако продължаваме да си говорим така, може проблемите, които ни чакат да ни изпреварят с удара.

-         Извинявайте, мосиньор Джонатан. Желая Ви лек и спорен ден. Благодаря още веднъж за отзивчивостта Ви.

-         И на теб всичко добро, Яцек.

 

****

 

            Монсиньор Джонатан сгъна своето расо на квадрат и го сложи на седалката до себе си. После изкара колата от гаража на нунциатурата и изчака да се затвори дворната врата след него. Спря опела на ъгъла на “Московска” и “Раковска” и си купи пакет чипс, който също сложи на седалката до себе си. Обичаше да шофира сам, а когато спираше на светофари или движението не бе твърде интензивно, чипсът бе предпочитано средство за поддържка на концентрацията му. При честите спирания по “Дондуков”, “В. Левски” и “Др. Цанков” той свърши чипса още преди да е стигнал до гористия сектор на Борисовата градина. Чакайки на светофара пред телевизионната кула му хрумна да направи кратка разходка в гората. Тук сред концерта от птичи мелодии оформи няколкото си по-ранни идеи в логическия каузус – морално оправдано ли е монахиня изпратена на мисия в район с военен или граждански конфликт да носи със себе си контрацептивни средства, предпазвайки се от забременяване в случаи на изнасилвания - който възнамеряваше да предложи на сестрите кармелитки по време на духовните им упражнения. Чувствайки се готов с темата, той се обърна рязко назад и тръгна бързо към трамвайната спирка до която бе паркирал дипломатическия Опел. Движението по бул. “Кл. Охридски” и околовръстния път не бе много натоварено и монсиньор Джонатан пристигна десет минути преди началния час на литургията. Остави колата на съседна до манастира улица, защото не можа да намери свободни места за паркиране пред него. Взе под мишница сгънатото си расо и с няколко енергични крачки се отзова пред вратата на манастира. Скоро след неговото позвъняване сестра на средна възраст му отвори. Очевидно бе, че очаква да види някого, който и бе скъп. Натъквайки се на непознат чернокож мъж облечен в светла фланелка и тъмни панталони и носещ някакъв черен пакет под мишницата си, тя се окопити бързо:

-         Извинете,  скоро ще започне литургията ни. Обадете се утре.

-         Благодаря Ви, сестро.

После монахинята затвори врата. Монсиньор Джонатан също се обърна и

тръгна обратно към паркираната кола. Представи си как телефоните в нунциатурата щe започнат да звънят напрегнато след няколко минути. Тогава сестрите щяха да разберат, че Христос се бе вече отбил при тях и те не Го бяха познали в този ден.              
 


© Никола Стоев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • добре е написано, хареса ми при все моята нерелигиозност.
    Но не виждам какво толкова има в брака. това е една агонизираща институция. Агонизираща, защото в много отношения е опорочена.
    Бракът все още е важен, но не и специално за възпитанието на децата. Това не зависи от правната страна на отношенията между родителите. Разбира се, визирам идеалния случай в който те не се разделят, искат деца и тн.
Предложения
: ??:??