Литургията бе свършила и монсиньор Джонатан бавно излизаше покрай банките в църквата. Повечето хора вече бяха отвън или си бяха отишли. Няколко души все още се молеха коленичели пред свойте места. До сега никога не бе влизал в помещение на църква използвано по-рано за театрален салон. Скромността на сградата в София имаше свой дух, който той трудно оприличаваше на друг. Не притежаваше нито завършената простота на африканските колиби, нито грабваше вниманието с някакво изящество. Монсиньор Джонатан се вгледа в лицата на малката групичака от молещи се. Трудно можеше да обобщи израженията дори на най-драматично отдадените сред тях. Едно-две в известна степен му напомняха на етюд от сюжет с руски фатализъм, но не бе напълно сигурен в аналогията. Всъщност, вероятно изобщо нямаше смисъл да се усложняват реалностите до фатализъм, просто тези хора страдаха почти физически и страданието ги откъсваше от всякакъв следващ момент на съдбата. Молитвата им бе необходима за да ги подхранва с разбираем ...