Имало едно време, скрита в една представа и обвита в една мечта, малка жена с името Люфи. Макар и принцеса, Люфи бе съвсем нормално момиче. Очите ù не бяха сини. Косите ù не бяха златни. Но тя имаше замък. Празен, пуст замък, в който живееше сама.

Но когато не е в този замък, Люфи живееше в нашия обикновен свят. Всяка сутрин бе на училище. Попиваше думите на учителите и очароваше с усмивка учениците. Бе тиха, спокойна и смирена. Когато някой я заговаряше, тя отговаряше със заинтересованост и усмивка. Ала погледът ù винаги бе някак отнесен. Далечен. Та нали бе обвита в мечта?

Училищните сутрини бяха еднакви. Нищо интересно, нищо ново не накърняваше този затворен и подсигурен свят. Затова тя гледаше към прозореца постоянно. Облаците, дърветата, дори и къщите се меняха повече от хората там.

Винаги, когато си тръгваше от училище, валеше. Мирисът на дъжд бе красив. Спокоен. Носталгичен... Сякаш облаците, които съзерцаваше цял ден, плачеха за нея. Макар че тя не тъгуваше. Тя просто живееше в мечта.

Извън замъка си, Люфи живееше в мръсен стар блок, в покрайнините на града. Изкачи стръмните стълби до четвъртия етаж, където се намираше апартаментът ù. Той не бе като замъка ù. Една малка тъмна стая, само от твърд и студен цимент. Стените бяха изпоцапани, подът - мръсен. Имаше една малка лампа, светеща с неонова светлина. А до левия ъгъл зееше прозорец, с изпоцапани с пропукани прозорци.

Имаше два мебела в стаята. Един дюшек, разположен до входната врата и едно дървено бюро до прозореца.

Люфи легна на изпокъсания, мръсен дюшек и изчака да се стъмни. С идването на луната, светна и лампата.

Принцесата коленичи пред бюрото и извади лист хартия от чекмеджето му. Прокара си пръста по края на листа и струйка кръв рукна от новата рана. Замисли се какво да рисува тази нощ. Може би някой спомен от далечното ù кралство.

Започна с вълнисти движения на пръста да разпръсква кръвта по листа. Вълна след вълна, докато целият лист не бе покрит от кървави вълни. Взе още един лист и поряза още един пръст.

Комарите, привлечени от светлината, влязоха през полуотворения прозорец и се спуснаха към настръхналото тяло на Люфи. Пеперуди, бели и зелени, се събраха около лампата и запърхаха в кръг, в спирала, навътре и навън.

Нощта продължи, а звуци от улиците се състояха от високоскоростните коли и неоправданите псувни.

Лампата запримига, накацана от пеперуди и мушички. Люфи бе прекалено отдадена на поредния си лист и не забеляза лампата, нито усети хапещите я комари.

Вече режеше трети пръст на втората ръка, когато сънят дойде като неканен гост през вратата. Прегърна я и я поведе към дюшека. С окървавени пръсти и притворени очи, принцесата положи измореното си тяло върху него  и загледа мигащата лампа над нея. Една пеперуда падна върху челото ù и Люфи леко разтърси глава.

Студеният въздух навлезе през прозореца и полази стените и пода. Прободе паяжините и погали праха. След това се спусна и поля Люфи, която се сви на кълбо и затвори очи.

Лампата ускори мигането си и накрая угасна. Настана тъмнина. Люфи заспа.

Останаха само външните шумове, които, въпреки че бяха там, нито можеха да преборят мрака, нито да премахнат студа. Бяха просто там, за да не ги забрави. Но след време дори и те изчезваха.

А Люфи сега отново бе принцеса. Отново бе в своя празен, но красив замък, заобиколена от топлина и прелест.

И така принцесата продължи да бъде обвита в една мечта и живееше дълго и щастливо до нейния вечен край.