Имало едно време, скрита в една представа и обвита в една мечта, малка жена с името Люфи. Макар и принцеса, Люфи бе съвсем нормално момиче. Очите ù не бяха сини. Косите ù не бяха златни. Но тя имаше замък. Празен, пуст замък, в който живееше сама.
Но когато не е в този замък, Люфи живееше в нашия обикновен свят. Всяка сутрин бе на училище. Попиваше думите на учителите и очароваше с усмивка учениците. Бе тиха, спокойна и смирена. Когато някой я заговаряше, тя отговаряше със заинтересованост и усмивка. Ала погледът ù винаги бе някак отнесен. Далечен. Та нали бе обвита в мечта?
Училищните сутрини бяха еднакви. Нищо интересно, нищо ново не накърняваше този затворен и подсигурен свят. Затова тя гледаше към прозореца постоянно. Облаците, дърветата, дори и къщите се меняха повече от хората там.
Винаги, когато си тръгваше от училище, валеше. Мирисът на дъжд бе красив. Спокоен. Носталгичен... Сякаш облаците, които съзерцаваше цял ден, плачеха за нея. Макар че тя не тъгуваше. Тя просто живееше в ...