Утринните лъчи падаха върху нейното спящо лице. Червеният оттенък на косата ѝ блещукаше под тяхното сияние. Новият ден нахлу в малка стая и с него магията на нощта се изпари и даде превес на студената реалност, носена от топлите утринни лъчи.

  Тя отвори очите си и пред нея беше неговото лице, единственият мъж, който някога е обичала. Усещаше ръката му, обгърнала голото и тяло, дъхът му, галещ нейното лице и топлината му, разпростираща се под тънкия чаршаф. Проблясъци от предходната вечер я озариха. Нежните му думи бяха стоплили сърцето ѝ. Тя си спомни за ръката му, тази която я спря, коята я обгърна, коята я докосна нежно по бузата. И неговите устни. Красивите думи които казваха тези устни почти я бяха разубедили. Почти.

   Сутринта носеше със себе си разума. И макар, вглъбена от нощните спомени, тя се върна в тук и сега. Примигна. Примигна пак. Пред нея беше само неговото лице. Спомените си отидоха. Магията на нощта беше развалена с първият лъч светлина.

  Бавно тя се изправи без да го събужда. Така, като го гледаше от високо, забеляза изражението му – почти усмихнато. Лицето му издаваше всяка негова емоция. Щастието на нощта и тъгата на сутринта. Тя виждаше всичко това и се зачуди.  Ами ако мистериозната тъмнина я беше измамила. Дали тази една, единствена нощ споделена беше прекалено. Ами ако не беше достатъчно. Дали тъмнината на нощта не я беше измамила, пленила даже. И тя не знаеше. Тези чувства нови ли бяха? Или просто ги беше забравила за миг?

  Мисли нахлуха в главата ѝ. Ако сега вместо да стане, се върнеше в леглото? Какъв ли щеше да е живота ѝ? Той я обичаше, спор в това няма, затова може би можеше да я направи щастлива. Година, две щяха да са двойка. Той щеше да предложи брак по най-романтичния начин. Щяха да си родят две деца, а може и три. Щяха да се карат, но не за дълго. Щяха да се уважават и зачитат, да отглеждат децата си и после внуците си. Щяха да остареят заедно, щастливи.

Виждаше го ясно, бъдещето си с него. Но това не беше достатъчно. Тя не искаше този живот, а той нямаше да е щастлив в нейния. Премигна пак, за да се оттърси от тези примамливи мисли. Погледна го отново и извъртя своята глава. Не можеше да го гледа така. Сякаш, дори в съня си, той усещаше нейните мисли  и чувства. Изражението му ставаше все по-тъжно.

  Стана от леглото и събра разхвърляните по пода дрехи. Бързо ги нахлузи върху себе си и дори без да се погледне в огледалото, отиде към вратата. Хванала дръжката, събираше кураш да я натисне. Само едно малко движение и бъдещето, това което тя искаше, щеше да е в нейните ръце. В този момент проклинаше магията на нощта. Проклинаше ръката, която я спря, проклинаше устните, чиито нежни думи чу, проклинаше него, заради неговата топлина. Но вече беше сутрин. Магията на коварната нощ се беше изпарила, а всичко това, всички тези чувства, бяха просто последен опит на тази магия да я задържи. Тя натисна дръжката и излезе от стаята.

  Врата се затвори тихо и той най-накрая отвори очите си. Беше буден от часове. Само я гледаше и се молеше да не се събуди. Знаеше, че щом тя отвори очи, тази магична нощ свършваше. Искаше да стане, искаше отново да хване ръката ѝ и да я спре, искаше, но не можеше. Познаваше я и знаеше нейното щастие. Затова сега само положи ръка на възглавницата ѝ и с усмивка си помисли – винаги ще имам тази магина нощ.