Лятото отмина. Ирина облече черната престилка, сложи баретата и тръгна към гимназията с онова нетърпение, което бе трупала през цялата ваканция. Видяха се и в душите им разцъфна пролет. Колко малко му е нужно на човек, за да бъде щастлив и само този, който рядко среща щастието, може да го оцени истински, да вярва в неговото съществуване, както болният може да разбере какво представлява здравето, а затвореният в тъмница – светлината. Занизаха се учебните дни, а с тях и неприятностите. Ревността не напускаше Гина, а ревнивият е лош и в мислите, и в думите, и в постъпките си. Има ревност от обич, но тя е опрощаваща, по-разсъдлива, защото обичащият се мъчи да вникне в душата на другия и често да оневини постъпките му. Ревността от собственическо чувство е вулгарна. Тя е породена от непрекъснатия страх да не ти отнемат притежанието. Изнасяш го на показ, за да парадираш обичта си, но и най-малкото докосване изглежда като опит за кражба, усмивката – предизвикателство, мълчанието – бягство. Такива хора не могат да прощават. Те трупат като ценен капитал дори несъществуващите грешки, чийто откуп е чудовищно голям.

Такъв капитал Гина трупаше и по отношение на Ирина. Тя беше далеч от опрощението, дори и от съжалението. Обстановката се натегна до състояние на пълна безизходица, при която момичето не виждаше друг изход, освен да сложи край на живота си. Какво е нейният кратък живот? – Пречка. Тежест. Камък, влязъл по случайност в колелото на живота, в семейството. Живот, донесъл много грижи и неприятности на другите, а на нея самата – само болка. Решението взе хладнокръвно, без двоумене. Нямаше никой в дома. Както ставаше обикновено след сблъсък, всички изчезваха в различни посоки. Ирина четеше, но не възприемаше нищо от прочетеното.

Разсъжденията й, както винаги, се въртяха в кръг без изход. Но изведнъж това летене спря. Тази мисъл ѝ дойде внезапно, за секунди обмисляне, за секунди решение. Стана от стола, отвори аптечката и взе първото ѝ попаднало под ръка – хинин. Започна да изпразва бавно и съсредоточено кутийката. Хапче – глътка вода. Хапче – глътка вода... Докато хапчетата свършиха. После седна като хипнотизирана на мястото си, взе отворената книга и я изправи пред залутания си поглед. Истински се осъзна чак в болничното легло, но и там не заплака. Неуспехът ѝ я накара болезнено да прискърца със зъби. Разпитваха я защо го е направила. Не отговори. Лекарите не изкопчаха нищо от нея, но Гина успя да лепне незаслужено на челото ѝ първото отмъстително клеймо: “Заради любовника си го е направила.“ Тя ясно осъзнаваше причината, но така ѝ беше по-изгодно да каже. В такива случаи бързо се разнася мълвата и тя прелитна през устата на малкия град такава, каквато я определи Гина, вече преувеличена и доукрасена. Но така или иначе, вече оцеляла, Ирина трябваше да се бори с предстоящето си. Нали самата тя беше доусложнила живота си чрез тая постъпка. Съжаляваше, че не успя, но реши да продължи напред, борейки се и вече никога да не помисля за самоубийство. Преглътна и обидата, но можеше ли да обясни на света, че е невинна? Не са невинни дори и мъртвите. Все повече се затвори в себе си. Такава беше вкъщи, такава стана и в училище. Избягваше приятелството на съучениците си. Търсеше близостта само на брат си, който стана единствената ѝ утеха и опора. Пред него изливаше всичките си мъки, страдания, решения. Той ѝ даваше съвети, които се свеждаха само до едно „старческо целомъдрие“: „Такава ни е съдбата, сестричке. Какво бихме могли да направим? Нищо. Засега трябва да мълчим и да не утежняваме положението си, а когато вземем хляба в ръцете си, ще имаме свое гнездо, свой дом. Ще помним, какво сме преживели и ще бъдем справедливи с децата си, с човека до себе си.“

Ирина беше в оная възраст, която не се интересува нито от рая, нито от ада. Тоя – земният живот, цъфтеше около нея и възбуждаше цъфтежа в самата нея. Болеше я, че всяка напъпила пъпка в душата ѝ заливаха с кал и отрова и тя загиваше преди да е разцъфтнала. Искаше ѝ се да изтръгне този розов храст от корен и да заличи следите на това прекрасно, уханно цвете, но то се съпротивяваше с всички клетки на младото си тяло, с цялото си същество. Когато ѝ казваха „търпи“, сякаш забиваха нож точно там – в корените на младостта й. Затова тя каза на брат си:

– Не, Камене, не мога. Не е ли достатъчно това, че се затворих за света, че да затварям и сърцето си? Аз искам да живея, да обичам, да съм щастлива и да правя другите щастливи. Животът затова е създал човека. Ако ли не, защо съм жива? Не успях да се самоубия. Ще се боря с нокти и зъби за щастието си. Изход сигурно има и аз ще го намеря.

– Може би си права, но аз не мога да измисля нищо. На майка не съм казал дори, че се познаваме.

– Нима ти мислиш, че тя не знае? Може ли да не са ѝ казали? Но това няма никакво значение. Не говори нищо с нея! Тя сигурно ме познава много добре. Та, аз минавам всеки ден под прозореца й. Не! Никога няма да я потърся, въпреки че много ми се е искало. Сънувам, че тя протяга към мен ръце за прегръдка, но това, което не трябва – не трябва.

Ирина тръсна къдрици в потвърждение на казаното и те се разпръснаха по високото ѝ чело, а лицето остана замислено и строго, не за възрастта й. Камен я гледаше със смесица от чувства – съжаление, възхищение, обожание.

– Знаеш ли – промълви той, - ти нали ми даде снимка, ето я тук, в джоба ми. Преди няколко дена заварих майка да държи в една ръка куртката ми, а в другата снимката и те гледаше. Попита ме, кое е това момиче на снимката? Аз изтръпнах, но ѝ отговорих на майтап, че снимката е на едно гадже. Тя само каза, че си хубава и я върна в сакото ми. Може наистина да не знае, че това си ти. Не те познава.

– Блажени са вярващите – отсече Ирина. – Кръстницата може да ме познава, а майка ми не. Ти луд ли си?

– Може би – засмя се Камен. – Нали така ми викаха. Но шегата настрана. Никога не можем да твърдим нещо, за което не сме сигурни.

– Прав си! Но това не променя положението. Аз трябва да вървя, защото караницата ми е в кърпа вързана.

И наистина. Караници имаше всеки ден. Ако не с нея, Гина се караше с баща ѝ или с баба й, но все трябваше да си изкара върху някого яда, да свали напрежението си. Казват: „С какъвто се събереш, такъв ставаш“, но едва ли е така. Нито Ирина, нито Белла можеха да се скарат и не се научиха, а пък Гина не се отучи. Тази поговорка може би се отнася за хора, които имат еднакъв характер по природа, търсят се и се намират, влияят си и стават еднакви. Ирина имаше меко сърце. Колкото и злина да ѝ бяха направили, не можеше да се увълчи, да е груба или да обиди някой. Искаше ѝ се всички проблеми да се разискват тихо и спокойно, всеки да има право на мнение, да се чувства семейната връзка. Такъв характер не може да бъде повлиян от Гининия цинизъм. Тя изпитваше отвращение към него, както и към навика ѝ да изопачава винаги нещата в своя полза. Противно ѝ беше, когато тръгнеха заедно и тя говореше пред хората: „Моето Иринче... Аз, за моето Иринче... Ние така... Ние иначе... Звездите сваляме за нея... Прах не даваме да падне върху нея...“ И хората вярваха. Те останаха с тази вяра през целия си живот, защото Ирина не оспори думите й, защото не каза на никого, как я убиват с думи и шамари, как си играят с душата й, че освен престилките на гърба, друго няма. Ако беше от бедност, би го разбрала, но не е. Гардеробът беше пълен със скъпи дрехи – визитната картичка на родителите й, а баба ѝ кърпеше рокли от преди двадесет години. Пак там, в гардероба висяха три кожени палта, а баба ѝ нямаше никакво. Тя винаги би поделила своето с този, който няма. Измъчваше я несправедливостта. Искаше ѝ се да защити поне баба си, но разбираше, че и това не може да направи. Те са си майка и дъщеря и каквото и да си кажат, могат да си простят, а ако тя влезе между тях, положението ще се изостри и може да загуби и баба си. С баща си съвсем не знаеше как да постъпва. Уважаваше го и той я уважаваше, но когато не беше до него майка й. Най-честа нейна практика беше да се скара с Ирина и да отиде при баща й, наговаряше му Бог знае какво и той идваше настръхнал и без дори да я попита нещо, я набиваше, сякаш за назидание. Нареждаше ѝ да не ядосва жена му и си излизаше. И все пак не я болеше толкова от боя, колкото от това „жена ми“. Не казваше: “Не ядосвай майка си!“ Не гледаше ли той на нея като на тяхна дъщеря? Какво толкова му говореше тя, че той се озлобяваше до такава степен? Всичко това изостряше наблюдателността, интуицията, разсъжденията. Разглеждаше думите от всички страни, разнищваше ги, преценяваше, задаваше си десетки въпроси и не можеше да не открие за себе си, че е чужда на този дом, колкото и да доказваха пред външния свят обратното. Хората можеше да заблудиш, но не и нея. Болеше я, защото с нищо не беше заслужила да бъде чужда, че се е старала да я приобщят, да я обичат, както са обичани останалите деца. Нали всеки иска да има свой около се си, до себе си, а не чужди враждебни хора. А разликата в поколенията? Дали годините, които ги разделят, не определят и поведението? Не. Те могат да създадат разлика в мисленето, което ги прави покровители, напътстващи с разбиране децата си, но не и да бъдат насилници, лицемери налагащи по абсурден начин правото си. Изводът ѝ беше, че това положение е само при нея, защото е чужда и не я обичат. Тя не знаеше, че има хора, които просто не обичат другите. Те обичат само себе си. Възхищават се на себе си, на своята гордост, цинизъм, надмощие... Нямат необходимост да обичат някой. Обичта задължава, а те не искат да бъдат задължени никому с чувства, които не притежават. Много по-лесно е с терор да въдворят своя ред, своите възгледи и принципи, господство. Стоят далеч от душевността, защото тя е лесно ранима. Каква беше Гина? Мразеше ли? Не. Тя изобщо не можеше да мрази или обича. Всичко се свеждаше до нейното „Аз“. Ирина не можеше да осъзнае и приеме таково отклонение в човешкия индивид. Нали човекът е най-висшето същество на Земята, именно заради чувствата, които притежава, иначе би бил обикновено животно, на което е чуждо всичко духовно. Но тя и в това се съмняваше. Обичаше животните, общуваше с тях и смяташе, че и те имат чувства, дори по-искрени от човешките.