Белоснежната ми ръка сграбчила малко късче от живота
Вратата се затвори и на малкото ми детско лице започнаха да се стичат сълзи, още не бях чувствала БОЛКА, още не знаех колко струва да живееш, колко струва да гледаш този разкош. Всичко залязваше заедно с мен, а сълзите ми се стичаха толкова бързо, дори и времето не можеше да ги спре, нямаше тази сила.
След този ден нямах онова детско лице, онези детски мечти, онзи детски смях, вече всичко се беше стопило, защото разбрах, че всеки ден е бил заблуда, разбрах, че слънцето не грее вечно, че всъщност нищо не притежавах. Времето летеше с бърза скорост и часовникът въртеше своите стрелки, а аз стоях като една детелина, вече загубила своя цвят, но с протегнати ръце сякаш чаках онова щастие, което преди ме се поднасяше в ръцете. Разтварях очите си и се опитвах да си представя, че улавям това малко късче от живота си, копнеех да отгърна на свещената страница на моето детство, да върна онзи миг, когато сълзите не бяха истински, когато животът б ...