Белоснежната ми ръка сграбчила малко късче от живота

    Вратата се затвори и на малкото ми детско лице започнаха да се стичат сълзи, още не бях чувствала БОЛКА, още не знаех колко струва да живееш, колко струва да гледаш този разкош. Всичко залязваше заедно с мен, а сълзите ми се стичаха  толкова бързо, дори и времето не можеше да ги спре, нямаше тази сила.

     След този ден нямах онова детско лице, онези детски мечти, онзи детски смях, вече всичко се беше стопило, защото разбрах, че всеки ден е бил заблуда, разбрах, че слънцето не грее вечно, че всъщност нищо не притежавах. Времето летеше с бърза скорост и часовникът въртеше своите стрелки, а аз стоях като една детелина, вече загубила своя цвят, но с протегнати ръце сякаш чаках онова щастие, което преди ме се поднасяше в ръцете. Разтварях очите си и се опитвах да си представя, че улавям това малко късче от живота си, копнеех да отгърна на свещената страница на моето детство, да върна онзи миг, когато сълзите не бяха истински, когато животът беше направен от принцеси и принцове, нали тогава бях щастлива, нали имах всичко, бях в приказката, която никога не свършва. Преди бях дете, което скачаше от радост, а сега съм дете, което скача, за да се впусне в живот, а за да преодолее всяка болка, всяка мисъл, всяка дума, всичко, което е на пътя му. Преди бях малко момиченце, облечено в коприна със златни коси, ала сега съм обикновеното момиче, което пада в калната улица, но после има силата да се изправи.

                                                                                          Щастие, къде отиде,

                                                                                      Щастие, ела...

                                                                                  Дай ми сили.

                                     Дай ми топлина.

                                      Дай ми смелост...

                 Дай ми криле

    да полетя.

     Нека се пренеса

в детска приказка.