Малко преди Коледа

     Една капка се търкулна по стъклото надолу и се сля с останалите, които бяха застанали на ръба на рамката на малкия прозорец.  Детските очи примигнаха зад прозрачната повърхност. Те гледаха заснежената пътека навън и очакваха да видят любимия силует да се зададе по нея. Снегът беше валял почти цял ден и беше скрил малката градинка пред къщата. Беше затрупал и пътеката, която водеше към нея и беше заличил и малкото следи, оставени от случайни минувачи. Всичко беше станало прелестно бяло и излъчваше някакво невероятно сияние и тайнствена красота...

   Детското личице дълго не се отделяше от прозореца. Постепенно навън започна да се спуска лек здрач. Нощта бавно превземаше всичко наоколо и заедно със зимата сключваха някакъв таен съюз, който отстъпваше мястото си за няколко часа на деня, и после отново влизаше във владение.

    Осемгодишната Ася слезе от малкото столче, на което се бе качила да гледа навън и се зае да подрежда тетрадките си. Тази вечер бе останала сама вкъщи. Баща ù беше на дежурство в болницата, а майка ù преподаваше частни уроци в едно заможно семейство на края на града. Трябваше вече да се е прибрала, но може би снегът и студът бяха причината тя да се бави толкова много. Обикновено в такова време придвижването в града ставаше трудно. Много от автобусите пропускаха своите курсове и пътниците трябваше дълго да стоят и да чакат, докато накрая не започнеха да усещат болезнената ледена прегръдка на зимата.Може би и този път се случваше нещо подобно. Но това щеше да е последният път преди коледните празници, когато майка ù трябваше да се прибира късно и Ася да стои сама.

   Наближаваше Коледа. Момичето очакваше с огромно нетърпение настъпването му. Дните около празника бяха едни от най-хубавите, пълни с  много очарование и надежда. Те носеха своята тайнственост и очакване на нещо хубаво. Желанието за сбъдване на мечтани неща, витаеше из въздуха с някаква магична сила и събуждаше трепет във всяко сърце. Този трепет бе превзел и детското сърчице на Ася.

   Изведнъж навън се позвъни. Момичето си помисли, че е пропуснало точно момента, когато майка ù се е задавала по пътеката, но ето че сега тя беше я изненадала. Погледна през шпионката на вратата, но не видя никой.

-         Кой е? Мамо, ти ли си? – попита тя, но никой не се обади. Сякаш този, който е бил навън преди минута, вече си беше отишъл.

   Ася се заслуша, но пак не чу нищо, само тихия звук от падането на снега навън. Сигурно някой е объркал адреса - помисли си детето и отиде до прозореца да види следите от стъпки по пътеката. Да, но такива изобщо нямаше. Сякаш никой не беше идвал, и никой не беше позвънявал.

   Ася отново се настани на столчето и залепи носле в студеното стъкло. Поредната капка си проправи път по запотеното стъкло. Защо се бавеше майка ù. Изведнъж на детето се стори, че някой сякаш върви по снежната пътека, но този някой не оставяше следи. Това беше красива бяла фигура, много ефирна и се движеше така, сякаш не стъпваше на земята. Тя извършваше леки и плавни движения и излъчваше бледа светлина. Момичето гледаше хипнотизирано и не смееше да примигне, а тази фигура така го привличаше, сякаш го викаше с невидим глас. Изведнъж тя застана на средата на пътеката. Сиянието около нея се усили и тя протегна ръцете си. Ася виждаше съвсем ясно. Тези ръце зовяха нея и ù се сториха толкова близки и познати, като че ли някога ги беше виждала.  Ася отвори прозореца, като не смееше да откъсне поглед от бялата фигура.

  - Какво си ти? – промълви като на себе си момичето.

И сякаш някакво ехо, много далечно му отговори.

- Аз съм твоето желание. Аз съм това, което ти толкова много искаш, и за което толкова много мечтаеш. Ще ти покажа един чуден и различен свят. Ела с мен.

   Ася бе толкова привлечена от това навън, че не усети как набързо облече палтото си, забравила за всичко останало - за къщата, за родителите си, и изхвърча навън. Да, тя наистина мечтаеше за много неща, но имаше едно нещо, което често изпълваше мислите ù.

   Преди година и половина в тази същата къща имаше още едно дете. Това беше по-малкият ù брат – седемгодишният Борис. Той беше много жизнерадостно момче, с живи тъмни очи и светла коса. Беше ù неотменим другар в игрите, докато един ден не се разболя сериозно от вирусна пневмония. Болестта напредваше бързо и неумолимо. Малкото момче се бореше отчаяно с нея, но организмът му явно не можа да я превъзмогне, и един зимен ден, подобен на този, детето напусна този свят. Родителите им преживяха доста тежко загубата. Майка ù дълго не можеше да се съвземе след това, но животът трябваше да продължи в името на останалите, и трябваше да се върне към нормалния ритъм, въпреки болката. Но за Ася това беше много трудно. Борис беше най-близкото същество, с което делеше всичко и игрите, и стаята си. Той беше и най-добрият ù приятел. Децата споделяха всичко един на друг и много често оставаха доста до късно да си приказват разни неща, дори когато родителите им вече спяха. Затова след като момчето си отиде, всичко около момичето опустя. Опустя и стаята ù и Ася престана да стои в нея, защото всичко ù напомняше за Борис - неговите играчки, неговите книжки с картинки. Предпочиташе вече да прекарва деня си и да учи в голямата стая при родителите си. Майка ù скоро забеляза това и не настояваше да се прибира в стаята си. Вечерно време детето се свиваше до майка си на малко кравайче и заспиваше, а после жената го пренасяше в детската стая.

    Много често момичето си представяше как двамата с Борис седят на леглото и тя му чете приказки, а той слуша внимателно, но Ася знаеше, че това никога нямаше да се случи, както ставаше в доброто време, когато бяха заедно. И точно тази вечер, докато чакаше майка си да си дойде, тя си спомни как преди около две години, точно за Коледа бяха украсявали елхата, и как из цялата къща се носеше весел глъч и смях.

    Ася излезе на студа и усети как няколко снежинки докоснаха нослето ù. В първия момент тя не видя никого около себе си и започна да се озърта, но после изведнъж почувства как ù става топло, и сякаш бяла мъгла започва да се стели около нея. Обгърна я нещо много топло и хубаво и я понесе нагоре. Момичето виждаше как всичко изчезва изпод краката ù и някакъв нежен глас започва да ù говори нещо, но тя се чувстваше толкова изморена, сякаш не беше спала дълго време, и затвори очите си.

    Светът около нея стана различен, светъл и всичко излъчваше радост и топлина. Тя го усещаше с всяка своя фибра и знаеше, че е на безопасно и много хубаво място. Никога не беше попадала на подобно. Всичко около нея сякаш искреше и ù подсказваше, че каквото и да докосне, нямаше да ù причини болка, а напротив. Леката мъгла, която беше около Ася, постепенно се разсея и отдръпна.

-         Ти си вече тук. В света на своите мечти и желания- чу отново странния глас момичето.

   Ася се наведе и погали няколко цветчета, които при допира ù заискриха още по-силно. Птиците и останалите животни бяха близо до нея, но нито тя, нито те се плашеха един от друг. Погледна нагоре и видя цветовете на красива дъга, извила се над главата ù. Тогава сетивата ù доловиха весели звуци.

Групичка деца се спускаше от близкия хълм с безгрижен весел смях.

Колко са щастливи - помисли си момичето и се загледа в тях, усетила странно чувство. Едно от момчетата толкова много ù заприлича на брат ù. Същата светла коса, същите тъмни очи. Русокосото момче държеше в едната си ръка книга – доста дебела и с много пъстра корица.

-         Здравей, Ася!– спря пред нея момчето и се усмихна с усмивка, която тя толкова добре познаваше и нямаше никога да забрави.

Тя стоеше и гледаше. Боеше се да зададе въпрос. Къде беше попаднала? Наистина ли в света на мечтите? 

-         Ти истински ли си? – невярващо погледна момичето, но в следващия момент вече беше сигурна, че толкова много иска това да е истина и друг отговор не трябва да има.

-         Да. Всички сме такива. Добре дошла. Отдавна те чакам. Хайде, ела да почетем малко и после да се разходим.

   И тогава всичко за Ася се сля в едно – и четене, и смях, и разходка. Безкрайни мигове, някога недостижими, мигове за които си беше мечтала, и които течаха със странна и необикновена скорост, в един необикновен свят. Мигове на сбъдване.

Изведнъж Ася чу отново странния глас. Той отекна в нея.

-         Време е...

  Тя знаеше за какво е настъпило време. Трябваше да се връща. Трябваше да остави този свят, това дете, което ù беше толкова скъпо и да продължи. Ако можеше да вземе малко от всичко това със себе си. Съвсем малко... Толкова, колкото да може да го затвори в една кутийка и понякога да я отваря и пак да попада в този чуден свят. Да можеше...

   - Вземи - каза момчето и подаде на Ася пъстрата книжка. – Пази се. Аз ще бъда винаги с теб, с твоите мисли.

   Тя притисна книжката до себе си и после прегърна момчето. Не ù се искаше тоя миг да свършва, но тайнственият глас упорито я викаше. Усещаше как мъглата отново я понася, а ръката ù стискаше тази на Борис и не можеше да я пусне. Пръстите ù болезнено се откопчиха от неговите и после изведнъж всичко пред очите на момичето се завъртя и изчезна така, както се беше появило.

   Майката на Ася се прибра премръзнала и изморена.

-         Ася, къде си? Тук съм вече. Едвам не замръзнах на спирката.– говореше  в коридора жената.

   Влезе в хола и видя момиченцето свито на леглото, спящо с усмивка на уста, прегърнало една нова пъстра книга. Майката също се усмихна и зави грижливо детето.

   Играчките на елхата леко присветнаха. На другия ден беше Коледа. А дали за някои тя вече не беше дошла?