Обичахме със Заро да ходим по манастирите български. Много неща ни харесваха в тях. Първо заради природата, знае се, че манастирските местa са най красивите, толкова красиви, че освен клишето „спира ти дъха от красота “, друго не ти идва на ум. Пък и ние не сме писатели. Заро е художник, а аз съм инженер. По важното е, че изпитваме вълнение от хубавините. Затова и вършеем из България, когато можем, разбира се. И като гледам, все разни манастирски маршрути избираме – това за страхотните пейзажи, то си е ясно, страната ни е красива, но нас ни привлича онази тайнственост на вярата, пазена ревниво през дългите години на робства, пазена в землянчестите църкви, пазена в тези обиталища, манастирите - палени, грабени, разрушавани, затваряни от поганците, пазена от усамотението и въздържанието на братята, отдали живота си за Нея. И възстановявани после отново, с  голямата любов, стаена в сърцата на простите хорица, с преклонението на служещите господу и парите на родолюбците - бедни и богати.

То Заро беше по-наясно от мен с верските работи, покрай иконите, които рисуваше, беше чел доста за църковните канони, беше чел и Библията, та от него и аз понаучих това-онова, с две думи, с тези общи интереси не беше никак трудно да решим накъде да  се запътим. Ходехме по големите манастири, големи, но с малко монаси, където божието внимание към теб се поемаше от храмовете, изографисани от най-великите ни иконописци. Те се посещаваха от много други люде освен нас и възхищението беше всеобщо, както и надеждата да се промени нещо към по-добро. Обичахме да ходим и по малките, с прекрасни иконостаси, великолепни образци на прославата на Господа и  невероятно ценни художествени творби. В тях към нас внимание проявяваха старците-игумени, наместниците божии, които често бяха и единствените люде там. Тогава, освен историята на манастира, научавахме и много подробности за самотното им битие, случки от ежедневията, за смешни и злокобни преживявания. Така е, всяка обител има свой живот, но строго подчинен на служенето на Господ  Бог.

Аз имам къщичка в едно балканско селце, малка, но хубава, която посещавам при всяка възможност. Зелено, китки, крави мучат и петли ти пеят почти на ухо в утринната тишина, не ти трябва повече от една бира да угасиш махмурлука, като се развидели, абе, рай. Та това къще бяхме превърнали в щаб на армията. Там се планираха операциите по превземане на българските манастири, от там тръгвахме и там се връщахме я до вечерта, я след два или три дни. Хубаво е да си имаш Землянка. Така му викахме на къщето.

И ето, събрахме се в Землянката в един хубав, но жарък ден, в началото на летния сезон. Две девойки от Китенския дебелариум с нас, не от най-породистите, разбирай едричките, но за нас – най-готините. Едната, Кева, Параскева се думаше, ама Кева ù отиваше много на почти смарагдовите очи, после Заро разбра, че била с лещи, когато загубиха едната, носеше една „кухарка”, на която дрънкаше разни парчета. Готино, щото върлата сливова излизаше често под формата на изящни трели от добре смазаните ни гърла. Другата, Краса, още на първата сутрин изприщи Пецата, оня, дето минаваше с кравите по ранина, който при вида на голите ù „старопланински легенди”, щото тя беше излязла само по бикини на терасата, се спъна и за малко да си изкара окото на току-що порасналите рогчета на едно младо биче. Бичето отнесе последствията... Очертаваше се приятна седмица, откъдето и да я погледнеш

Още вечерта маршрутът беше уточнен. Докато девойките сецаха салатата, със Заро набелязахме три манастира в околностите, на пилетата не им пукаше къде ще мааме, имаха ни пълно доверие. Не пихме много, Зарката де, щото той щеше да ни мандахерца по пътищата, легнахме си в двете най-отдалечени стаи, на сутринта нямаше какво да си разказваме, щото скърцането, пъшкането, квакането, пищенето и други неща, които съпровождаха предсънния период, се смесваха, сякаш бяхме на един креват, само дето не се виждахме, ама то като вършиш тия работи, мижиш, така че кво да гледаш.

Съмна и айдеееее! По едно кафенце и „по коням”. Новата зарова „Нива” потегли. То беше една „Нива” – направо чудо! Купена преди два месеца, ама напудрена, едни вежди, едни ролбани, четири фара на покрива - пълен ужас! Не се разбира „Лада” ли е, или лек бронетранспортьор. Само картечниците липсваха - супер дизайн! Като я купил и тръгнал към Бургас, да си свърши работа някаква, спрял на пътя, до едно изорано землище да пикае. Той е с един бъбрек и докторът му казал - в Мавзолея да ти дойде, вадиш го. Ето ти зад него спира Бомбаджията, един герой на прехода, от Несебър:

- Ейй, Заро, айде да се състезаваме бе, и двамата сме с нови джипове - и се кефи на лъснато си до блясък „Паджеро” - ще ти дам преднина.

- Не ща преднина, тръгвай - метнал се Заро и завил надясно, през канавката, право в изораната нива и там газ, успоредно на пътя.

- Кво правиш бе, ще ги одраскаме бе, луд ли си - изврещял оня.

- Ми аз, ако беше за асфалт, щях лимузина да си купя - викнал Зарата и Бомбаджията завъртял ръката, в смисъл, че е куку и изчезнал.

Туй го разказвам, за да видите що за човек е моят приятел Зарката. Не цепи басма никому. И „Нивичката”, и тя не цепи басма, отвсякъде минава, само като амфибия не сме я пробвали.

Джаскаме се ние по пътищата божии, първия манастир не ни хареса, чисто нов, на хотел мяза, какво мяза, баш такова нещо си беше, вътре в основната сграда му беше параклисът, изкуствено префинен, лъскав, лустросан, направо бонбонена работа. Един игумен и един монах, игуменът неприветлив, с окапано расо и гурелив, останахме доста омерзени от контакта ни с него. Говореше се, по-късно де, че Дим Дуков, лека му пръст, се бил замонашил там. Добре, че имаше една стара църквица, зарязана досущ като беден роднина. Беден, беден, ама от тринадесети век, с едни автентични, наивни стенописи от неизвестен зограф, с един Спас нерукотворний върху бяла везна кърпа, нарисуван с много майсторлък, та погасихме неприятното усещане от срещата с лекьосания игумен... Чу се отнякъде после, че мутри го изградили манастира - свята обител с мръсни пари бива ли? Ама нейсе...

И отново газ-спирачка, от едните завои надолу към другите нагоре. По един тесен път, добре че беше делничен ден, та нямаше насрещни коли, и ето ни в другото манастирче. Красота, ви казвам, отвори ни се душата. Съграден от дърво и  белязан от времето и лишеите камък, мълчаливо заслушан в ромона на реката, която излизаше внезапно от изпод едни върби и пълзеше през прекрасната долина на стотина метра по-ниско от скалата, върху която се извисяваше. И наистина се почувствах като свръх човек, обхващайки с поглед това пространство, това шарено поле, опнало се в краката ми. Само самотният, зъл зъбер над сградата на обителта  ми напомни, че съм земен, и че е време да запалим свещици в знак на уважение към Онзи горе. Самотният игумен се оказа симпатичен дядка, любезен и  интелигентен благодумец. Научихме всичко за монастира, както му викаше отецът, за неволите му, оставихме сто лева за купуване на помпа за вода и доволни потеглихме по серпантината, водеща към следващата ни цел. Пътем обсъждахме обкованата в сребро икона на Свети Георги, която сам Господ запратил на едно дърво и показал мястото за манастира. Оплюхме и мизерията, покривът на църквата течеше, стаите окаяни, ама с надежда, че досега атеизъм мракобесен е царял, но след нежната революция... Ще видите какво ще стане. Видяхме де... Размножаване на синоди.

И покрай реката, покрай реката, след  тридесет, четиридесет километра, през един девствен лес и една вилна зона, ама малка, се оказахме на следващото място от нашия план.. Обширен двор, една морава, гергини цъфтят, голям храм, светло син, като утринно лятно небе.  Девически манастир, майката-игуменка, едно симпатично бабенце, едва крета горкото, сигурно къде осемдесетте, още две сестри, ама и те взели-дали, само очите им ни се сториха едни такива добрички. Стояли тук осем-девет месеца в годината, нямало пари за отопление, и с благословията на владиката наемали квартира за зимата долу, в градчето. И напролет – обратно горе.

Синята църква беше в ремонт, отвътре и отвън опасана от скеке, но отчето ни отвори, запалихме свещици, помолихме се простичко, молитви не знаехме, през соца къде ти молитви да учиш. Една свята ръчичка за малко да ме перне по главата, наистина ви казвам, откърти се едно парче от стенописа на тавана и прас... Прас, ама до мене – имал съм дни още. Всеки миг започвала реставрация, обясни попът и запали свещица и той за моето спасение.

Само едно крило се отличаваше от почти порутените сгради, ремонтирано, здраво и хубаво. Е, това било резиденцията на митрополита, жив и здрав да е, светиня му.

Беднотия дебнеше отвсякъде. Смъртоносна при това. И непонятна.

Беше ранен следобед, а манастирските задачи бяха изпълнени. Оставаше да намерим къде да хапнем нещо и да дръннем по биричка. Заро караше бързо, пътят беше добър, без дупки, интересно защо, когато изведнъж наби рязко спирачки.

- Манастир - извика той - манастир!

Канех се да му тегля една дълга, когато и аз забелязах отляво пършивата табела от потъмняло дърво, на която с бяла боя пишеше точно това. Всъщност табелата  беше стрелка и сочеше накъде е пътят. Разбрахме се, че ще потърпим за кръчмата и наляво по макадама, който прерасна в черно пътче, неугледно и неокосено, и дупчесто, но за кака „Нивка” това не беше никакъв проблем. Само Краса ме попита харесвам ли насинени задници, та Заро намали малко скоростта и след двадесетина минути се озовахме пред поредното  прекрасно видение. Пак огромна зелена ливада, толкова зелена, че се притеснихме къде да се тропосаме, щото кой ще ти седне паркинг да прави Миришеше на окосено сено и това гъделичкаше приятно обонянието ни. Спряхме отстрани на една триабсидна, бяла и кокетна малка църква. Тя по-скоро приличаше на красива птица, отвсякъде обградена с пищна зеленина, а над нея мамещото я  да полети, осеяно с пухкави глухарчета небе. Стопански сгради не виждахме, само къща, красива стара къща срещу църквата, ала като посвикнаха очите ни с красотиите,  навътре зад едни кичести букаци зърнахме една по-голяма постройка. Създаваше се впечатление за самотна църква, с едно дърво срещу входа ù. Няма ограда, няма нищо. Не че беше лошо. Това място определено притежаваше собствен характер.

Натиснах дръжката на  бравата, църквата се оказа незаключена, влязохме и доволно се спогледахме.

- Прекрасен иконостас - промълви Зарката - какво изящество. Направо шедьовър.  Невероятен е!

И се прекръсти, а ние го последвахме, като се съгласихме негласно с неговите изводи... Отдясно забелязахме масичка с подредени свещи, много ни станаха  за днес май, ама толкова се бяхме смирили, като влязохме, че просто оставихме паричките и принесохме по още една жертва. Пламъчета заиграха в призрачния сумрак, вътре беше хладно и приятно, неволно се хванахме с Краса за ръце, изживяхме мига и тръгнахме да излизаме. Прекръстихме се отново, наведохме глави, за да минем под ниския свод на църковната портичка, аз бях пръв, излязох и... занемях.

Срещу църквата  стоеше самият Исус! Спасителят!

Дългите му тъмноруси, почти кестеняви  коси, се спускаха над  раменете му на фона на ореол от слънчеви лъчи

Помислих, че халюцинирам, но погледите и на останалите трима се бяха вперили магнетично в черната фигура.

Не беше чудо, защото...

- Мир Вам, чада мои – прекръсти ни Исус.

Тогава разбрахме, че това е човек. Но само как изглеждаше, как изглеждаше! Черно копринено расо, лъскаво, което страшно му отиваше, голям сребърен кръст на фона на расото, брадата, косата -  Jesus Christ Superstar и аха да запее „Осана, Осана” от рок-операта. Казвам ви – страхотна прилика! И как беше застанал! Режисьорът на „Страстите Хрисови” не би могъл така да го постави на фона на снишаващото се на запад светило... Самото Слънце беше неговият ореол.

И знаете ли какво направихме? Хехе! Отидохме и му целунахме ръка. Ей богу, честен кръст, направихме го. Това го смути малко, бяхме по-възрастни със Заро, аз бях попрошарил косата и брадата си.

- Вие ли сте игуменът, отче - окопитих се аз.

И нов удар! Отчето разпери ръце, широките ръкави на коприненото му расо образуваха триъгълник с пръстите на нозете му, сякаш виждахме паметника на Климент Охридски срещу Софийския университет, но от кръв и плът.

- Всичко това тук го управлявам аз!

Като че ли управляваше Уестминстърското абатство! Егати стойкаджията. Подсмихнах се, Заро направо си се ухили, мометата сложиха кунки пред устата си. Попът се усети, че го хванахме и попита дали не бихме пийнали по едно кафе с него.

- С удоволствие, дядо игумене - дядосах го набързо - само да поразгледаме наоколо. Това какво е отсреща – попитах.

- Стаи  за преспиване, като дойдат странници и замръкнат - отвърна отецът.

- Мизерничко, държавата ли не дава парички, или Синодалните старчоци са се стиснали? – продължих да разпитвам..

- Не богохулствай, чадо – вдигна ръка отецът.

- Стига, бе отче, култът си отиде още петдесет и шеста, с Червенков, кво ги жалиш шефовете - ръчна го Заро.

Игуменът се изхили и отиде да прави кафе. Ние се повъртяхме половин час, пък взехме, че изкачихме трите стъпала до верандата! Забелязахме, че освен уханието на нес кафе, върху масата има нарязани доматки, сложени четири ракиени чашки, едно стъкло кехлибарена течност и една тройна солничка с обикновена и шарена сол, и ронена чубрица.

- Имам тук една крушовица, един мирянин ми я носи, познавачи ми се видяхте, та реших, че - каза с надежда отецът. - а чашите са четири, за шофьора има сок от бъз. Него една старица ми го вари, внук ù я кара всяка седмица да палне свещичка.

- Сядайте, пийте, аз ще карам – и Кева намигна на Заро. - кат те видях как преглътна...

И седнахме. Седемгодишна крушовица, сорок пят, ама не се усеща, хлъзга се с доматките – „мммм” като в телевизионна реклама да измучиш.

А отецът приказлив, леят му се думите. Ние питаме, той отговаря. Всичко за манастира научихме, за иконите, кой правил иконостаса през осемстотин шейсет и шеста година, за руското влияние, всичко знае човекът. Чуд-но-ду-мец! Нашите въпроси стават по-сложни и нормално стигнахме до „защо мъж като като него е избрал такова тежко и непопулярно поприще?" Попът помълча, не разбрахме дали паузата е театрална, помълча, пък си каза всичко. Групар бил, соло китара, умирал за „Пърпъл”, за „Стоунс”. През живота препускал в кариер, всичко било лесно, учение, гаджета, център на компанията, въобще - великан, в „Балкантон” готвели една плоча на състава, сингъл, ама техни композиции. Един път обаче пробвал  дрога, харесало му, втория път - също. Не се пристрастил, щото баща му го усетил и хайде в един манастир. От там семинария, сега дисертация прави, устремил се нагоре. „То всички сме за нагоре” успях да си помисля. И така станало - ето го, сега е тук, утре другаде, по божиите друмища.

Показа с ръка тоалетната на Кева, а тя се върна с кухата „Кремона”. Игуменът се смути, дръпна се малко, пък я взе, помисли още, дрънна един акорд, врътна два ключа, понастрои я, И казвам ви - Ян Гилън! Ян Гилън в расо! „Суит чайлд ин тайм”! На кухарка! Тихичко припяхме, то и той тихо мрънкаше.

- Дай форца, Гилъне, форца, „ Пърпъл” е това – насърчи го Заро.

Попът се отпусна и гласът му се извиси, полетя нагоре, нависоко в свечеряващото се  небе, проби стратосферата и вероятно стигна до ушите на върховния му началник и според мен той моментално му прости. И да му се бяха насълзили очите, не разбрахме, ловко прикри този факт. Зачудих се правилно ли постъпихме... Май да.

Сменихме темата, той я смени. Говореше му се, изглежда симпатиите бяха взаимни. Донесе още едно шише, амритата* била цяла дамаджанка, да се не плашим. Наряза още доматчета, сиренце на кубчета, които поръси с шарена солчица. И мелницата затрака отново, а ние си пиехме и слушахме.

 Миналата година, горе-долу по това време, дошла една мутренска бригада, начело с главния, с четири джипа, настанил ги, откъде са разбрали за това място и досега не знаел.  Стояли три дни, яли, пили, жени им докарали по едно време, гърмели на воля с патлаците, фойерверки осветявали ливадата, абе веселба си било, по тяхному. Доволни останали, то от какво ли, сигурно от мястото, направил кокорбашията хиляда долара дарение, а персонално на него, така казал, за „дядо игумен”, оставил един пистолет, италиански, „Берета”, с два пълнителя и кутия патрони. „Глухо било мястото, за всеки случай...” Тръгнали си и оттогава не бил чувал за тях. Каза да не бързаме, когато поискахме да ни покаже подаръка, а да слушаме.

И една нощ, ама един дъжд, облаци, тъмноооо, ни луна се виждала, ни дявол, тук се прекръсти, подрасника не бил свалил още, не му се лягало, тръгнал в тъмното да запали кандилцето в другата стая и да се помоли на светата дева, когато чул шум, чукане някакво откъм църквата. Като че ли се разбивала врата. Сеща се за пищова, зарежда го и тихо, тихо, стар конспиратор бил той, по чорапи през локвите, отива  да види какво става. Промъква се и право зад ябълката срещу вратата на църквата. Стои и гледа, като посвикнал с мрака, сторило му се, че има някой в храма. Зачакал, трепнала светлинка някаква вътре, явно крадци с фенерче, крадат икони и утвар, дяволите ниедни. Излизат те и той, нали певец, школован, ревнал гороломно:

- Антихристи мръсни, горе ръцете, изпих ви кръвчицата! Вдигайте, че стрелям!

 Това за кръвчицата било да се направи на по-страшен. Обаче от там – бум, бум – гръмнали два пъти. Попът стоял в по-изгодна позиция - облечен в черно, зад черния ствол, антихристите и те в черно, ама на белия фон на църквата, открояват се и се мъчат да се върнат вътре в нея. Светкавично вдигнал „Беретата”, прицелил се колкото може в тъмницата, ниско - крадци, крадци, ама така ли се затрива човешки живот и задумкал оглушително с пищова

- Олеле, олеле, крака ми, уцели ме, не стреляй - закрещял глас. Оооооо! Болииии!

- Давай бе, да бегаме – викал друг глас - ставай бе, ше ни фанат бе!

А попът сложил втория пълнител и пушнал  два пъти още, ама вече във въздуха. Пред църквата останал само виещият от болка крадец.Чувало се другият как шляпа из локвите, явно към колата им бягал. Вдига игуменът мобифона, звъни в полицията. Ха, сега се сетил, че могло да се обади още като чул шума, ама пусти адреналин... Ония явно викнали и линейка, след половин час линейката и две полицейски ниви с бойни фарове осветили църквичката, полицайчетата  с автомати, оня лежи и пъшка, на една страна хвърлил пищов, на друга страна чувала с плячката, ни жив, ни умрял. Ама вдигнал високо ръце, на които ченгесарите  бързо защракали белезниците. Натоварили го в медицинската кола и поели към болницата. Едната нива, с фарове като прожекторите на „АлександърНевски”, тръгнала да търсят беглеца, а на нашия приятел му взели „Беретата”. Качили го на другата кола  и него, да не вземе оня да се върне да отмъщава, оставили двама  с калашници със сгъваеми приклади в засада и в градчето.

И на сутринта рано-право на разпит. Следователят ще му снема показания като свидетел. Разказва нашият отец всичко, както си му е реда, и се стига до сюблимния момент. Пита го следователят откъде е взел пищова. Отецът, който снощи не пропуснал да си облече парадното расо, разперил широко ръце, и като изобразил отново Климентовата фигура, извикал:

- Господ ми го даде! - кръстейки се лудо

А следователят записал в протокола: „Господ дал пистолет на свидетеля, марка „Берета”, с който той  прострелял един брой антихристи, втория не го улучил, щото било тъмно... Сериен номер, еди кой си, калибър, еди кой си и т.н.” Този протокол, надлежно пресниман, обиколил всички ченгиджийниците на окръга, че и извън него. Пищова го конфискували, отеца го пуснали, самозащита било, онзи стрелял пръв, намерили един куршум в ябълката. Втория, беглеца, го набарали също, раненият издал кой е, после двамата издали и поръчителя на кражбата. Скърцали със зъби тримата,  „че черен поп било на по-лошо от черна котка", но със скърцане не се рита  срещу правосъдие. Това ни разказа отецът и добави, че сега имал друг патлак. Не бил същия, а ”Макаров”, домашно оръдие и без пищов не замръквал вече.

Чукнахме се, тогава извади един много луксозен фотоалбум и ни показа снимки от сватбата си. Учудихме се за каква сватба става въпрос, оказа се сватбата му с Бога, когато се замонашвал. Така се наричал ритуалът. Доста тържествено изглеждаше мигът на обричане. Мислех за това колко ли сили са необходими на един млад човек да поеме  тежкия обет за въздържание. Явно много сили, много...

Дойде време да си тръгваме, разменихме си визитки и Кева подкара право към Землянката.

Притъмня, резнахме три домата набързо, запалихме барбекюто, метнахме едни „вратнички", така им викашо Заро, ”вратнички прижолки” и запихме. Понаквасихме се, а Кева и особено Краска, я втасаха съвсем. По едно време влязоха вътре, хилеха се, нещо правеха, ама на пийнали женички какво да им обръщаш внимание. Чу се глас ”Кево, гаси”, лампите мигнаха, някой излезе отвътре и застана пред черната входна  врата...

И когато светлината отново ни озари, на фона на вратата се беше облещила Краса, облякла два съшити един за друг чаршафа, превързала  една връв през кръста, вдигнала двете си ръце нагоре,  досущ като попа, ама в бяло, държеше Заровия газов пистолет в дясната ръка, гърмеше във въздуха и крещеше:

- Господ ми го даде, господа съдебни заседатели! Запишете в протокола!

Съдрахме се от кикот. После пяхме „Пърпъл”  до зори. И скърцаха креватите след това,  че то младите насищане нямат. Не че и на нас не ни се щеше де...

Мина близо месец от тогава. Звъни телефонът един ден, гледам – Заро.

- Здрасти, брато – викам - какво ново?

- Знаеш ли кой е при мен, на морето, а? Знаеш ли? Попът бе, попът от манастира, обади се да му търся квартира.

- Е хубаво де, какво толкова?

- Ако знаеш само с какво русо ангелче е, ще ти падне шапката, сигурно е от някой църковен хор, очичките ти изтичат, брато, очичките!

Спомних си за тържествените снимки.

Е, какво пък, манастирски му работи.

*амрита – безмъртната напитка на индийските божества