Маноло е стар и самотен каубой.
Откакто порасна и излезе от къщата на майка си, кога беше това, отдавна, много отдавна, блатото беше неговият дом.
Имаше две кучета и котка, но пумите я отнесоха, и сега си беше сам на себе си, и по вечерите говореше с Касандра, така се казваше кобилата, която му се наби на очи в петъчния пазар миналото лято, и брои трийсет песос за нея.
Говедата дето ги пасеше не бяха негови, а на господин Дзенга, на който беше и половината град, както и имението, качено горе на високия, добре защитен бряг от реката.
Маноло не искаше нищо, и нищо не получаваше, но като му свикнеш така, нататък е лесно.
Понякога по нощите се чудеше, дали той е той, а не е блатото, което той чувстваше като част от себе си.
Полюшването на тръстиките, излайването на капибарите, и пляскането им във водата когато побягваха, чаплите и ястребите, бавното течение на реката около острова, всичко това беше той, и никой не можеше да го оспори, стига ти само да го почувстваш. Той беше неизменна част ...