Маноло е стар и самотен каубой.
Откакто порасна и излезе от къщата на майка си, кога беше това, отдавна, много отдавна, блатото беше неговият дом.
Имаше две кучета и котка, но пумите я отнесоха, и сега си беше сам на себе си, и по вечерите говореше с Касандра, така се казваше кобилата, която му се наби на очи в петъчния пазар миналото лято, и брои трийсет песос за нея.
Говедата дето ги пасеше не бяха негови, а на господин Дзенга, на който беше и половината град, както и имението, качено горе на високия, добре защитен бряг от реката.
Маноло не искаше нищо, и нищо не получаваше, но като му свикнеш така, нататък е лесно.
Понякога по нощите се чудеше, дали той е той, а не е блатото, което той чувстваше като част от себе си.
Полюшването на тръстиките, излайването на капибарите, и пляскането им във водата когато побягваха, чаплите и ястребите, бавното течение на реката около острова, всичко това беше той, и никой не можеше да го оспори, стига ти само да го почувстваш. Той беше неизменна част от острова, и блатото, да, така го чувстваше, а вчера докато пълнеше вода в манерката, водата му проговори.
Съвсем ясно тя му каза – добра съм, пий от мене, и събери отново сили, аз съм тази, която дава живот, и аз ще ти го взема.
Това го накара да си спомни за тази, която наистина му беше дала живота, и го беше отгледала, спомни си за майка си.
Старата се беше споминала отдавна, но той винаги когато си мислеше за нея, незнайно защо си я спомняше винаги млада. Баща си нямаше как да си спомня, защото не го беше виждал никога, но знаеше, че е бил някакъв гаучо, който се беше задържал в имението колкото да забремени майка му, а също и още няколко девойки, да ги разплаче и да изчезне.
Тя, майка му, го мъкнеше навсякъде със себе си докато той беше малък, вземаше го дори долу на брега на реката когато в жегите жените отиваха да перат, и да се къпят, събличаха всичко от себе си, и той непознаващ още бариерата между мъжкото и женското се смееше на техните закачки.
На смъртния си одър, когато майка му хриптеше в тъмната стая, на него не му беше мъчно защото знаеше, че това не е тя. Майка му беше онази млада, и чернокоса жена от лятото, която като си пуснеше косата, никога неподстригвана, тя стигаше кажи речи до коленете и.
Това беше майка му, а не тия немощни кокали в скърцащото легло насреща му.
Сега той беше на нейното място - стар и със скърцащи кокали, и знаеше със сигурност, че той не е той, а беше блатото. А коя в същност беше майка му. Като си я спомни и изведнъж разбра. Майка му беше реката. Майка му беше неразделна част от реката, от блатата и горите потънали във вода, от високия бряг и от пампасите, и той също като нея беше тяхно продължение.
Проблемите за Маноло тръгнаха когато започна да забелязва, но и да го блазнят момичешките колена, и да си пуска въображението в посока под техните фусти, и дантели, но за кой ли мъж не е така, кажи ми. Всяка сила идва с проклятието да и служиш.
Така беше и с големия бик, който го водеха сутринта със сала през реката, същият с който прекарваха и останалия добитък, за да качва юниците. Той беше величествен и страшен, миришеше на мъжко от километри, а в края на деня едва дишаше и гледаше невиждащо, уморен до смърт от страстта си.
Бозайника си е бозайник независимо дали е говедо, или човек.
Метнал си се на баща си, само това каза майка му, когато забеляза шарещият му поглед, и разбра, че беше загубила своето малко момче.
Казваше се Ернестина, той се въртеше около нея в дните на карнавала, и и измисли песен. Тя се усмихна, и се скри зад приятелките си, но настойчивостта му нямаше граници. Криеха се в сеното, под върбите до реката, и в сянката на старият хамбар на гърба на църквата, но колкото и да се криеха не можаха да се скрият от мустакатият и баща, интенданта на господин Дзенга, който дойде при него с камшика си на гаучос и острият си поглед.
- Не е за теб - каза му той когато останаха насаме в тъмното стайче на майка му, макар че го разбираше, защото и той беше почнал като прост воловар.
Но такъв е животът. Всяка жаба да си знае гьола. И после го прати в блатото.
Оттогава Маноло беше тук, а не помнеше вече колко отдавна беше това оттогава. Много, в много далечно време беше всичко това, много преди той самият да стане блатото.
Всяка неделя ходеше в църквата, вземаше лодката през реката, качваше се горе на равното, стигаше квадратният площад с бялата си църква и шарените парцалчета за здраве отпред, после влизаше в тишината и, и преди да дойдат шумните тълпи се молеше за всички живи, защото му се струваше лошо да се моли само за себе си.
После излизаше, свиваше в ляво, минаваше пред кметството, подминаваше дървените маси на пивницата, и след една пресечка пак в ляво поглеждаше към прозореца на вторият етаж на каменната къща – прозореца на Ернестина.
Всичко това той вършеше по навик останал му от младежките години, навик който сам по себе си му напомняше за младостта, а не от нещо друго. Все си мислеше за нея, първата му любов като за момиченцето с двете плитки, и лесно излизащата червенина по бузите, докато Ернестина в същност отдавна имаше мъж и деца, и нямаше време да гледа през отворените капаци на прозореца, и да въздиша. Не се сърдеше на стария, когото беше видял веднъж да крета едва-едва по двора, и го съжали.
А после отиваше в къщата на Росарио, разположена удобно до пристанището, където ходеха и останалите потни гаучос за са се освободят от насъбраната си мъжка сила.
От време на време Хорхе го посещаваше. Хорхе живееше на съседният остров, заграден от реката, заедно със жена си и многобройните си шумни деца, които всяка неделя натоварени в лодката също отиваха до града, и отдалеч приличаха на пътуващ цирк, с всичките си крясъци и викове.
Къщата им също като неговата колиба беше качена на крака, за да е високо над прииждащата през пролетта река и наноси.
Дъждът валеше втори ден, и Хорхе му каза, че не е на добре. Целият беше мокър като куче, и така от дни.
Той и сам виждаше. Добитъка беше затънал до колене във водата.
-Аз вземам всичките и отивам в града, каза Хорхе, докато пушеше и гледаше към пелената от дъжд зад верандата.
-Аз оставам, каза му Маноло.
Нямаше как да му обясни, че на него вече нищо лошо не можеше да му се случи, защото той не е той. Нямаше как.
Като отмине ще се видим, каза му Хорхе, стисна му ръката и се качи на лодката си, а после дъжда го скри.
Сега остана само шумът от падащите капки, и той, кучетата прибрани в къщата, и Касандра, която беше качил на сала.
Тази която дава живот, реката, сега беше станала неузнаваема.
Тя и преди, когато беше тиха беше мътна и си правеше каквото си иска, сменяше си руслото, днес минаваше от тук, а утре от там, ту беше широка, ту се смаляваше, притоците ставаха реки, и обратното, сушата се откъсваше и ставаше остров, а островите които вчера бяха там, днес вече ги нямаше. Но след бурята, новите наноси даваха изобилен живот.
Определено е жена, каза си Маноло, докато си мислеше за нея.
Пушеше, опънат в хамака на верандата, и чакаше, защото водата го беше предупредила, че ще дойде.
Събуди го бученето, явно се беше унесъл. На светлината на газеният фенер не се виждаше много, но това, което се виждаше беше достатъчно за да качи кучетата при Касандра, и да пусне сала по течението. Надяваше се да стигнат до брега без да се обърнат. Реката носеше паднали дървета, влачеше черната си плитка и помиташе всичко живо по пътя си. Няколко крави, навирили нагоре крака минаха покрай него, реката набираше, и прииждаше на талази, и Маноло разбра, че спасение няма.
Там в тъмното посред реката и дъжда, на бледата светлина на газения фенер, и скърцащата къща Маноло започна да си прави сметката.
Трябваше да приеме, че това беше всичко, трябваше да приеме, че животът, какъвто и да е той никога не е живян напразно, и че за дойде новото, старото непременно трябваше да му направи място и да си отиде.
Трябваше да приеме тези неща преди водата, майка му, да си го вземе и да си го отнесе.
© Svetoslav Vasilev Всички права запазени