Яна влезе в селото, намали скоростта, а сърцето ù щеше да хвръкне – още не ù беше отмиляло родното място. Връщаше се след  почти 5 години – откакто майка ù почина, не беше стъпвала тук. Уличките бяха пусти, човек не се виждаше: само угоени патки се клатушкаха в прахта и пляскаха уплашено с крила, щом колата ги приближеше. Стърчаха като оглозгани скелети изоставени полуразрушени къщи с дворове, обрасли в буренак. Боже, как е западнало всичко, помисли си тя и спря пред дома си. Вратата проскърца жално с отдавна несмазвани панти. Пътеката към къщата я посрещна тревясала, но дворът се кипреше подреден и засят с какво ли не – Яна беше разрешила на съседите да го ползват.

Отключи, влезе и ù се стори, че тишината въздъхна. По навик отиде първо в кухнята. Нямаше я майка ù с вечната престилка и запретнатите ръкави, нямаше кой да я притисне в обятията си и да намокри лицето ù с щастливите извори на очите си, а после, суетейки се, да ù забърка палачинки и по сто пъти да пита какво иска за вечеря... На печката, ненужни и прашасали, стояха двете големи тенджери – последно в тях стариците от селото наготвиха курбана и боба за погребението на майка ù - а  на стената висеше старият календар, на който покойната беше отбелязвала кога са се родили агънцата и козлетата – всички си имаха имена, на кой ден е насадила квачката. Някаква топка растеше в гърлото на Яна, душеше я и ставаше все по-голяма, смазваше я, но в един благословен миг сълзите ù рукнаха.

Неусетно притъмня. От унеса я изтръгна гласът на съседката – леля Мара. Жената видяла колата и дошла да я повика у тях да хапне и да си поговорят. “Добре си се завърнала, Яно – редеше тя, а мъжът ù, чичо Кольо, наливаше в чашите изстудена ракия. – Да понагледаш гробовете на майка си и баща си, да ги прелееш... То вече само смърт е в това село. Нали го знаеш Монката, сина на Иван, председателя на текезесето? Вчера го погребахме. Млад си отиде, завалийката! Дойде да гледа баща си, а черната го отнесе преди стареца. Кой ще му отвори сега вратата на Иван? Един син имаше и той – в гроба. Снахата и внучката са градски фръцли, ама то и свекървата беше същата...”

Стомахът на Яна се преобърна, ракията ù приседна. Едва изчака да привършат с яденето. Все пак успя да им каже, че е тук, защото продава имота, пуснала е обява, и че ще им остави ключ за къщата – като дойдат кандидати, да могат да я видят. “Режеш си корена, дъще, ама си е твоя работа. Сигурно не е лесен животът в София за сама жена, а и щом детето ти учи в Англия... Дано да е на късмет!”

Странно беше след толкова години пак да спи в моминската си стая. Нищо не се беше променило тук. Стояха си куклите по секцията, ако отвореше най-долния шкаф, на дъното щеше да намери дневника си. Не искаше да се връща към онова време на мечти и сълзи, но я теглеше натам. Наля си водка от бутилката, която си носеше – още като тръгна, си знаеше, че ще има нужда от нея, и запали жадно цигара – не посмя да пуши пред леля Мара и чичо Кольо. Новината за смъртта на Симеон разбуди в душата ù струна, която тя мислеше за отдавна скъсана. Мислите ù я тласкаха неумолимо назад към времето отпреди 23 години...

Тъкмо завърши гимназия, бяха минали и кандидат-студентските изпити. Беше мургаво и тромаво момиче с нежна душа и с ум, объркан от поезията, която четеше денонощно. Обожаваше Пабло Неруда: “Любима, не умирай! Чуй думите, които ще ти кажа...” Беше пристрастена към древните текстове: египетски, еврейски, гръцки, арабски. Плачеше безутешно над “Елегия” – и до днес си спомняше пасажи от нея:

Знам само една-единствена дума

от всички, които си казахме с тебе –  

и шеговити, и пълни с обич:

една-едничка от нашите клетви,

нашите приказки и обещания,

жалбите наши, нашия смях;

мой Артемидорос, най-скъп от всички

на тая земя и на небето –

и тя единствено ще ни остане

в нашето дълго, вечно мълчание:

сбогом!

Никога повече не се влюби така силно и саморазрушително, както в Симеон. Той беше синеок атлетичен красавец, който живееше в града и рядко идваше на село при баща си. Нямаше момиче, което да не мечтаеше да се увеси на врата му. Щом го срещнеше, на Яна ù прималяваше и с дни не знаеше на кой свят е. Нищо нямаше значение, освен небето в очите му, в което искаше да се удави.

Една вечер в селото имаше дискотека. Симеон дойде, а момичетата го изпиваха с обещаващи погледи. Покани на танц невзрачната изчервена Яна. После пак. И пак. Когато тя си тръгна, той пожела да я изпрати. Неусетно подминаха къщата ù в края на селото и навлязоха в гората. Ръцете ù трепереха, краката ù се подгъваха от слабост. На една полянка, опияняваща сетивата с дъх на мащерка, Симеон спря и я целуна. Звездите нахлуха в сърцето ù и то препусна шеметно. После уханните стръкчета докоснаха лицето ù, заплетоха аромата си в косите ù. Болка разкъса утробата ù, бедрата ù се овлажниха от кръвта.

След това той изчезна – нито се появи в селото, нито се обади. Приеха я в Софийския университет – не мечтаната българска филология, а история. Записа се и с баща ù наеха квартира при една възрастна самотна жена – леля Катя. Яна тръгна на лекции, но беше много отпаднала – от три месеца не ù идваше и повръщаше. Хазайката забеляза състоянието ù и настоя да я заведе при гинеколог. Опасенията ù се оправдаха – момичето беше бременно. Тогава Яна издири с помощта на приятелката си телефона на Симеон. Майка му  с остър глас каза, че той е с годеницата си и след седмица е сватбата им. Яна остана като попарена, за първи път започна да осъзнава случилото се. Лекарят я посъветва да не прави аборт – освен че било вече малко късно, матката ù била обърната и не се знаело дали ще може да забременее пак. Тогава се намеси и леля Катя – на младини абортирала и така си останала бездетна.

Майка ù дойде в София да я види. Когато Яна ù отвори вратата, жената се вторачи в наедрелия корем на дъщеря си, изтърва голямата кошница и закри с ръка хлипащата си уста. След седмица пристигна баща ù. Гледаше не в нея, а в земята. “Ние с майка ти сме прости хора, Яно. Само едната чест имаме. Казахме в село, че си се оженила, без ние да знаем. Ти сега не се връщай, изчакай да се роди малкото и да поотрасне. После си ела. Ще обясним на хората, че си се развела...”

Копнежът ù да види Симеон беше неудържим. Бременна в деветия месец, тя тръгна към неговия град – хазайката не можа да я спре. Яна дори и не помисли, че там може да срещне някого от селото си. Отседна в квартирата на приятелката си – само тя и леля Катя знаеха тайната ù. Никой не вдигна телефона у Симеон. Двете решиха да се поразходят в парка. Беше невероятно топъл март, дърветата бяха разцъфтели, а хората – необяснимо щастливи. Изведнъж го видя, прегърнал висока руса красавица в елегантно бяло палто. Разминаха се. По погледа му пролича, че я позна, но дори не ù кимна. Болката и унижението спряха дъха ù. След две седмици роди момче, което му беше одрало кожата. Кръсти го Симеон.

Леля Катя беше неотлъчно до нея, тя пое почти всички грижи за бебето. Майка ù дойде, когато то беше на 3 месеца – едва тогава с баща ù казаха в селото, че имат внук.

Парите, които родителите ù отделяха от залъка си, не бяха достатъчни за нея и детето. Яна започна работа като сервитьорка в едно кафене, а хазайката гледаше малкия. По цели нощи момичето четеше и успяваше да си вземе изпитите.

Кирил Василев, собственикът на кафенето – то представляваше само част от обектите му – беше представителен възрастен мъж, 25 години по-голям от Яна. Нито другите, нито тя имаха обяснение защо той пренебрегна дългокраките блондинки, които работеха за него, и се спря на черничката, доста закръглена Яна. Тя не го обичаше, просто свикна с него и се привърза, прие покровителството и грижите му.

Когато стана на 32, пак се влюби. Отдавна беше завършила образованието си, но продължаваше да е в същото кафене и да е любовница на шефа. Мъжът, който ù събуди сърцето, беше неин връстник, родом от Родопите. Дипломиран инженер, сега работеше в строителството и живееше наблизо в малка таванска стая. Беше женен и имаше две деца, рядко се прибираше при семейството си. Казваше ù, че тя е жената, която е бленувал в мечтите си. Затваряха се в спарената му квартира и се любеха до изнемога. Не можеха да живеят един без друг. За първи път от толкова много години тя почти не мислеше за Симеон, не усещаше онази болка, която разяждаше душата ù. И така Яна просто престана да ходи на работа, изключи мобилния си телефон, остави детето на леля Катя и се пренесе при любимия. Един ден той тръгна към  родния си град, за да подаде молба за развод, а тя остана сама. Чака го повече от седмица. Не я потърси, не отговаряше и на обажданията ù. Всеки ден тя звънеше и на хазайката, за да чуе как са с Мони, и все обещаваше да се прибере. Не вдигаше телефона, когато видеше изписан номера на Кирил.

Една вечер, в която Яна – без храна от два дни и без стотинка, се свиваше в излинялото одеяло, някой почука на заключената врата. Сърцето ù се преобърна – той се е върнал! Но беше Кирил: “Тръгвай, моето момиче, отивай при сина си. Не разбра ли, че онзи няма да дойде?”

Дните се занизаха еднакво сиви. Тя стана управител на новия обект – една закусвалня. Инженерът сякаш потъна в земята – ни се чу, ни се видя. Детето растеше, а младостта на Яна прегаряше. Баща ù почина, няколко месеца след него – и майка ù. Леля Катя получи удар и тя неотлъчно беше до леглото ù, но дойдоха племенниците на старицата, които не се бяха вясвали от години, и поискаха тя и синът ù веднага да напуснат квартирата. Страхуваха се за наследството...

На погребението на хазайката порасналият Мони плака неутешимо. Тази жена го беше отгледала и беше съпричастна към всичките му радости и скърби. Яна късно и трудно се научи да му бъде майка – прекалено дълго бе отглеждала раната, нанесена от баща му. Когато детето порасна дотолкова, че да осъзнае липсата му, Яна обясни, че татко му е на небето. За нея Симеон беше наистина мъртъв, а с времето някогашната ù любов се изроди и се превърна от болка в неистова омраза.

Кирил ги настани в нов двустаен апартамент, накупи мебели и уреди. Жилището беше негово и не трябваше да плащат наем. Той искаше дете и Яна отчаяно се молеше да забременее, но така и не се получи. След години Мони замина да учи в Англия и тогава Яна разбра, че нито един мъж не може да ù причини такова страдание, каквото изпитва от липсата на сина си. Тя прекарваше в закусвалнята по 14 часа, вечер се прибираше пребита от работа и от самота – с Кирил се виждаха все по-рядко.

Преди 8 месеца навърши 40 години. Този път любовникът ù не я заведе никъде, а пожела да празнуват в квартирата ù. Когато за втори път си наляха от скъпото червено вино, той извади от един плик някакви документи и ù ги подаде. Каза ù, че с тези хартийки тя вече е собственик на апартамента и на закусвалнята и че двамата с нея се виждат за последено. “Болен съм, Яно! Остават ми броени дни. Ще ги прекарам със семейството си. Моля те, не ме търси!” На вратата се обърна и погали лицето ù: “Свободна си вече, мъничката ми!”

Тя едва се съвзе от шока. Оказа се, че е много трудно да се справя без Кирил – закусвалнята се издържаше едва-едва, доставчиците не ù правеха старата отстъпка, защото заведението вече беше извън веригата, която поръчваше големи количества. Затова реши да продаде бащината си къща – трябваха ù пари за обучението на сина ù.

Всеки ден звънеше на Кирил, но той не ù отговори нито веднъж. Преди 2 месеца чу гласа на жена му: “Не се обаждай повече! Нали получи, каквото искаше? Остави го да умре спокойно! А тебе Господ да те накаже, никаквице, дето ми почерни живота!”

Яна безпогрешно усети огромната мъка на другата – беше ù отнела съпруга. Като негова любовница получи много, а в замяна не му даде почти нищо... Но знаеше, че няма безплатен обяд, щеше да си плати и тя – със самота. А как ли е платил Симеон? Ами инженерът? Може би, ако им простеше, щеше да има опрощение и за нея...

Навън отдавна беше съмнало и Яна излезе на двора. Селските утрини са свежи и чисти като девици, само птичи песни осмислят тишината. Тя откъсна за майка си и баща си оцелелите по чудо цветя, оплетени с треволяка, отвори скърцащата врата и тръгна към гората. И със завързани очи щеше да намери онази полянка – искаше да набере китка мащерка и да я занесе на гроба на Симеон.