Яна влезе в селото, намали скоростта, а сърцето ù щеше да хвръкне – още не ù беше отмиляло родното място. Връщаше се след почти 5 години – откакто майка ù почина, не беше стъпвала тук. Уличките бяха пусти, човек не се виждаше: само угоени патки се клатушкаха в прахта и пляскаха уплашено с крила, щом колата ги приближеше. Стърчаха като оглозгани скелети изоставени полуразрушени къщи с дворове, обрасли в буренак. Боже, как е западнало всичко, помисли си тя и спря пред дома си. Вратата проскърца жално с отдавна несмазвани панти. Пътеката към къщата я посрещна тревясала, но дворът се кипреше подреден и засят с какво ли не – Яна беше разрешила на съседите да го ползват.
Отключи, влезе и ù се стори, че тишината въздъхна. По навик отиде първо в кухнята. Нямаше я майка ù с вечната престилка и запретнатите ръкави, нямаше кой да я притисне в обятията си и да намокри лицето ù с щастливите извори на очите си, а после, суетейки се, да ù забърка палачинки и по сто пъти да пита какво иска за вечеря.. ...