Той вече беше решил. Щеше да отнеме живота си. Осъзна, че ще го направи, но не в деня на катастрофата, когато му се обадиха и му казаха какво се е случило с жена му и сина им. Не беше и в кошмарните седмици след това, когато чувстваше, че сърцето му е разбито на безброй малки парченца, а душата му се превърна в догарящ въглен. Болката му не спираше да бушува в него и да го разяжда отвътре като отрова. Отчаянието му стоеше отстрани, гледаше с насмешка и услужливо ѝ помагаше като риташе безмилостно падналото му по очи желание за живот.

Имаше моменти, когато му се струваше, че всичко е един лош сън и ако отвори очи ще види двамата си най-любими хора отново. Жена му отново ще му се обади по телефона, за да му каже, че е забравила да пусне пералнята, да му обясни как да нагласи съответната програма за вълнени дрехи и колко прах за пране да сложи. Синът му отново ще го попита кога най-сетне ще го заведе на мач на любимия им английски футболен отбор "Ливърпул". Той беше предал тази своя страст и на него. Още от много малък му разказваше за славната история на клуба от Мърсисайд и за своя любим футболист Роби Фаулър.

- Фаулър беше истински рицар на терена. Вече няма такива играчи.

- Как така? - питаше детето.

- Ами така. - отговаряше той. - Роби играеше не с краката си, а с душата си, защото обичаше този клуб и го носеше в сърцето си. Беше честен и доблестен играч, който никога не симулираше. Не като сегашните, които се чудят само как да си изпросят дузпа. Интересува ги само колко стотин хиляди паунда ще получават на седмица и колко последователи ще имат в "Инстаграм".

- Да, ама Боби Фирмино не е такъв! - възкликваше момчето, което обожаваше бразилската деветка на отбора днес. Това беше неговият герой. Дори, когато с баща си поръчваха фланелката от клубния сайт, доплатиха малко повече, за да сложат надпис с името му (Firmino) на гърба. А когато колетът с нея пристигна от Англия, двамата дълго не можаха да заспят от вълнение и радост.

- Не е, разбира се! - казваше той и поглеждаше учудено сина си. - Боби не е такъв! Как можа изобщо да си го помислиш?

После продължаваше да му разказва за града на "Бийтълс", който беше успял да посети преди няколко години. За стадион "Анфийлд Роуд" и неописуемото усещане на мига, в който минеш през Портите на Шенкли, над които гордо стои магическото заклинание „You’ll Never Walk Alone”, докоснеш с ръка надписа „This is Anfield” и седнеш на легендарната трибуна "Коп". Разказваше му за градските музеи, галерии, паметници, за "Кавърн клъб" и "Матю стрийт". За мътните води на р. Мърси, за „Албърт док“ и за свирепия вятър, който разнася насам-натам сивите английски облаци, за да се покаже поне за малко ниското срамежливо слънце преди да завали отново ситен упорит дъжд.

Момчето го слушаше в захлас с отворена уста, облечено с червената фланелка на отбора и когато той спреше за миг да си поеме дъх, винаги го питаше:

- Кога най-после ще отидем там бе, тате? Кога ще ме заведеш?

- Обещал съм ти, значи ще отидем! - отговаряше той. - Нека само пораснеш още малко. Сега и без друго е много сложно. Виждаш какво става с пандемията.

- Ама ще влезем на мач! Нали? - настояваше детето.

- Трудна работа. - отговаряше той, защото знаеше колко мъчно се намират пропуски. - Но до тогава има време, ще намерим някак два билета. Ако трябва на черно ще ги купим.

Момчето стискаше с вълнение кожената футболна топка, която му бяха подарили за Коледа и се бореше със своето нетърпение и любопитство.

Изведнъж откъм кухнята се чуваше гласът на майка му, която ги викаше с баща му за вечеря, но те продължаваха да си говорят за футбол, въпреки че усещаха с носовете си аромата на нейното руло "Стефани" и дори си преглъщаха лакомо.

- Боби Фирмино и Юрген Клоп веднага в съблекалнята за вечеря! - повтаряше поканата си жена му, надничайки с усмивка и умиление през вратата на детската стая.

Днес всичко това беше само красив избледняващ спомен, който той въртеше постоянно в главата си като лента от стар филм. Събуждаше се облян в студена пот и усещаше как сълзите се стичат по лицето му, набраздено от печал и безизходица. Искаше му се да крещи с цяло гърло, но от устата му излизаше само тих стон на безпомощност и слабост. Боже, колко слаб се чувстваше точно сега, колко чуплив!

Търсеше с поглед жена си на спалнята до себе си. Обичаше да я гледа как спокойно спи, да я целува нежно по косата, да я желае страстно, стискайки я силно в обятията си.

Виждаше на нощното шкафче от нейната страна "Ловецът на хвърчила". Тя обожаваше Халед Хосейни и неговите книги. Това му напомни как една вечер вкъщи направиха хвърчило, а на другия ден тримата отидоха в градския парк и се опитваха да го вдигнат във въздуха, но вятъра беше много слаб. Тогава синът му го попита:

- Тате, защо хвърчилото не иска да се вдигне?

- Защото няма вятър, Фирмино. – отговори му той. Понякога вместо с името му, го наричаше така. – За всяко хвърчило трябва да има вятър. И с хората е така – за да тръгнат на някъде, за да постигнат нещо, трябва да имат цел и желание. Запомни – цел и желание! Те са като "А" и "Б" в азбуката.

Това беше един от първите житейски уроци, които той му даде. Другият беше, когато момчето си дойде един след училище с двойка по математика и проплака:

- Повече няма да уча по това! Мразя математиката!

Тогава той седна до него и му каза:

- Нали помниш какво е казал Бил Шенкли? – и преди детето да отговори той продължи: - „Ако не ни подкрепяте, когато губим, не ни подкрепяйте и когато печелим!“.

- Но какво общо има това с математиката, тате? – попита синът му. Той го погледна, усмихна се и обясни:

- Никога не трябва да се предаваш. Трябва да вярваш в себе си не само, когато успяваш, но и тогава, когато ти е най-трудно. Никога не трябва да се предаваш! Запомни го! Шенкли е бил мъдър мъж.

С течение на времето мъката му постепенно се превърна в свиреп гняв, който помиташе всичко по пътя си. Стигаше до Стената на безизходицата му и се разбиваше в нея. Впоследствие всичко това се превърна в безразличие и накрая се изроди в това негово решение. Той го взе една сутрин, докато пушеше на терасата и видя как един мъж от съседните блокове изкарва колата си. След това слезе от нея, заключи вратата на гаража и взе розовата ученическа раница на дъщеря си, за да ѝ помогне да се качи тя на задната седалка. Осъзна, че никога няма да направи това - да заведе детето си на училище. Нещото, което до този момент се крепеше на косъм в него, се скъса окончателно. Някой му беше отнел всичко, което имаше и той просто спря да търси смисъла да продължи напред. Точно в този момент реши, че ще се самоубие. Веднага след това почувства странно облекчение. Огромен товар падна от плещите му. Усети се умиротворен, поглеждайки в очите неизбежността. Някакво необичайно спокойствие се настани удобно в изтерзаната му душа.

Продължи обаче да ходи на работа. Дори сутрин идваше преди всички, а вечер си тръгваше последен. Колегите му се успокоиха и помислиха, че това е неговият начин да преживее трагедията. Не посегна и към алкохола. Просто стана безчувствен. Подготвяше се за деня, в който ще изпълни решението си.

Една студена зимна сутрин реши, че моментът е настъпил. Качи се на първия влак за родния си град. Искаше да го направи там - край морето. Влезе и седна в единственото празно купе на последния вагон. Надяваше се, че по време на дългото пътуване ще събере за последно цялата останала му смелост и ще бъде готов да действа, когато стигне.

Час по-късно влакът спря на една голяма гара. През прозореца той видя двама служители на БДЖ, които стискаха чукчета под мишниците си, а единият пушеше. Вгледа се в лицето на по-младия от тях, защото му се стори познат, но забеляза, че мъжът е с брада и разбра, че се е заблудил.

Минути преди влакът да потегли една жена, попрехвърлила петдесетте, с кестенява коса и зелено зимно палто, отвори вратата на купето му. Поздрави го и седна на седалката срещу него.

Следва..