- Ти к'во си мислиш бе? Че аз цял живот ще обикалям с т'ва чукче по влаковете и ще проверявам вагони ли? - каза с обида и малко яд в гласа си единият от двамата служители на БДЖ, които бяха на перона. После хвана по-удобно дългата дръжка на чукчето си и нервно чукна по релсите. Почеса гъстата си черна брада и се изплю настрани.

Колегата му ревизор-вагони не каза нищо. Вместо това дръпна жадно от цигарата си и я прибра грижливо в шепата си на завет. Провери дали неговото чукче е под мишницата, закопча догоре ципа на работния си гащеризон и пъхна свободната си ръка в джоба на панталона си.

Леденият вятър пронизваше всичко по пътя си и правеше тази зимна сутрин още по-неуютна и неприветлива. Гъсти тъмносиви облаци бяха надвиснали в готовност и чакаха с нетърпение новият ден да се роди, за да се нахвърлят отгоре му, като кредитори върху изпаднал в немилост длъжник.

- Ще изчакам още няколко месеца да мине тая простотия с ковида и изчезвам. - продължи своя монолог младият мъж с брадата. - Вече нищо не ме задържа тук.

- Къде бе? Къде ще ходиш? - включи се най-после в разговора колегата му.

Вместо отговор прозвуча гласът на диспечерката, която обяви по високоговорителите пристигащите и заминаващи влакове в следващия половин час. Като по чудо нямаше закъснения.

Млада жена с малко момиченце минаха покрай тях, теглейки голям куфар на колелца. Момиченцето ги изгледа от глава до пети с интерес и малко след като се разминаха им се оплези закачливо.

Двамата мъже се спогледаха изненадани и се усмихнаха на тази мила сутрешна провокация.

- Решил съм най-после да ида при брат ми. - съобщи с тържествен тон решението си мъжът с брадата. Личеше си колко много часове размисъл, колебание и отчаяние стоят зад тези негови думи.

- Той не беше ли някъде по островите в Гърция? - попита приятелят му.

- Да. На Корфу е. - отговори мъжът с брадата. Замълча за миг, затвори блажено очи и пое дълбоко от студения въздух, примесен с мъгла и дим, който идваше от комините на съседните къщи.

- Работи в една пицария.

- Стига бе! Пици ли ще правиш? - попита изненадано събеседникът му.

- Не. - отговори веднага мъжът с брадата, което показваше, че всичко е обмислил и имаше готови отговори, които чакаха да бъдат използвани. - Ще разнасям поръчки из целия остров. Правил съм го преди три години, когато му бях на гости за няколко седмици. Обикалях с един мотопед напред-назад. Бръмчах си по цял ден. Сладка работа ти казвам. Падат и бакшиши.

Приятелят му потропваше с крака, за да се стопли, докато слушаше с безразличие.

- Да знаеш само колко е красиво! Казвам ти, брат, ако има Рай, той е тук - на Земята и аз го видях на Корфу. Красиви плажове с бисерен пясък, кристално чиста и прозрачна вода. Маслинените и лимоновите дръвчета са във всяка къща. Всичко е синьо-бяло и спокойно. Зелени борови горички, накацали по хълмовете, се спускат към Йонийско море. Имаш чувството, че са се засилили да се гмурнат в него, за да се поразхладят, но са спрели в последния момент и просто правят сянка. А времето като че ли тече по-бавно там. Вървиш из Стария град и имаш чувството, че си в някой стар италиански филм и ей сега от ъгъла на някоя от тесните улички ще изскочи София Лорен с леген, пълен с пране за простиране.

- Еееее! - възкликна приятелят му и дръпна отново от цигарата си. - Ти си бил голям романтик бе, брат!

Мъжът с брадата само се усмихна и продължи:

- Ще обикалям цял ден с мотопеда и ще разнасям поръчки. Ще работя здраво и ще спестявам. А когато не съм на работа и имам свободно време, ще лежа на пясъка на някой плаж със затворени очи. Ще усещам как ме галят лъчите на слънцето и ще слушам морето. То може да говори. Повярвай ми. Сигурен съм в това.

- Абе ти нещо да не си откачил? - попита го приятелят му, но в гласа му се усетиха нотки на любопитство, което сякаш казваше: "Моля те, не спирай! Продължи да разказваш! Всичко това ми изглежда една голяма измислица, една лъжа. Но тя е толкова красива! Искам още от нея - точно сега, в тази студена сутрин."

Младият мъж с брадата сякаш чу с душата си този глас и продължи:

- Ще седя вечер на терасата на брат ми. Ще гледам лунната пътека по повърхността на морето и ще усещам как морският вятър нежно ме гали по лицето.

- Мечтай си! - отсече приятелят му. - Поне е безплатно все още. – След това почукна с чукчето си по работните си обувки.

- Що бе? Толкова ли невъзможно ти изглежда? А ти за к'во си мечтаеш? - премина в отбранителна позиция този съвременен Благолаж на служба в БДЖ.

Приятелят му въздъхна и поклати глава:

- За нещо по-лесно. Или поне така си мисля.

- И к'во е то, ако не е тайна? – попита на свой ред Благолажа.

- Не, не е тайна. – отговори събеседникът му. -  Искам да направя ремонт на детската стая. Обещал съм на жената, а парите все не стигат. Малката вече и тя ме дрънка постоянно. Абе... само да е живот и здраве! Ще измисля нещо. Ако трябва, заем ще изтеглим. Ще го направя най-накрая.

Тишина се настани между двамата колеги. Всеки от тях се гмурна в дълбините на своя свят. Задържаха дъха си и останаха там колкото може по-дълго преди отново да изплуват на повърхността и да се заемат със задълженията си от поредния работен ден.

Гласът на диспечерката отново прозвуча по високоговорителите и огласи гарата. На същия коловоз, само след две-три минути, пристигаше бърз влак от София за Варна. Локомотивът скоро се показа в далечината. Изсвири предупреждаващо, намали ход и бавно спря. Вратите се отвориха и няколко сънени пътници с уморени лица слязоха. Почти толкова се качиха и бързо се шмугнаха в студените купета с надеждата да подремнат по време на пътуването си.

Една жена на средна възраст, с кестенява коса и зелено зимно яке, изскочи от подлеза и се озова на коловоза. Мина бързо покрай двамата служители на БДЖ и се качи на влака почти в последния момент преди той да потегли.