***
Една единствена капчица повишава нивото на допустимия праг на самодостатъчност... после долива изпосталялата чаша, без да се интересува дали е наполовина празна или наполовина пълна. Пази само спомена за дългото падане от дебрите на допустимите граници за пълнота...
Една болка може да потуши друга... раненото сърце обгръща с любов натежалите търсения на нечие друго, после го забулва с неопетнена фриволност и запълва съшитите с трънени конци кръпки на пареща страст - застрашаваща единствено представата ни за преходност (не е ли тя подготовка за нетленното битуване с очакванията ни за вечност?!).
Една дума срутва желанията ни за непреходност... границите на семантиката отмиват загнездилите се образи от опита, въплътен в думите... с годините дефинициите избледняват и изместват значението (или представата, която имаме за него).
Питам се колко още е нужно за да си вярваме?! Толкова ли дълго зова нетленните устои на съществуването?!
Там някъде рибари ловят храната на изгубили се в тъмнот ...