Стоим заедно на летището, косите ни се веят от вятъра. Пронизват ме тръпки на студ, но те са до такава степен примесени с трепетно нетърпение, че са дори приятни.
Ти обаче се загръщаш в топлото си яке и се смръщваш срещу суровото време. Иска ми се да ти кажа, че те предупредих, но си знам, че така или иначе ще си замълча. Прекалено мила съм, за да ти кажа нещо.
- Да ви помогна ли, госпожице? - пита ме глас на вече познатия език. Обръщам се рязко, но виждам, че непознатият мъж е просто любезен и иска да ми помогне с багажа. Усмихвам му се, свикнала да привличам вниманието още преди да проговоря.
- Не бих възразила - отвръщам му и му подавам ръка за поздрав. - Аз съм Мария.
- О, приятно ми е да се запознаем, Мария - мъжът се усмихва широко. - Аз съм Йохан.
Името е типично, но пък ми харесва. Навява ми спомени за времена, когато вече изпълващата се мечта за мен беше още толкова наивна. А сега вече бе реалност.
Но ти се смръщваш към Йохан, а после в моята посока.
- Мия... - раздразнено започваш и продължаваш на родния ни език. - Кога ще тръгваме?
Не разбирам какъв ти е проблемът, но тактично си замълчавам и подхващам разговор с Йохан, докато излизаме от летището. Ти все още смръщено се загръщаш в якето си и на мен ми иде просто да ти кресна "Защо, по дяволите, си тук?!".
По въпросителното изражение на спътника ни и твоят стъписан поглед разбирам, че съм изразила мислите си на глас.
- Какво казваш? - питаш ме ти, гласът ти трепери от обида. Аз затварям очи, съсредоточавам се и се правя, че съм спокойна.
- Нищо - отвръщам ти със забележително овладян глас. - Абсолютно нищо.
Мълча, защото знам, че не е в природата ми да съм невярна; защото знам, че няма да те изоставя тук, в страна, чиито език не знаеш, чиито обичаи не познаваш... Та ти дори не знаеш защо си тук! Планът ти бе да ме последваш, да дойдеш с мен до тук... и после какво? 
Мисля, че и ти нямаше представа.
Оставям за миг милия Йохан, който ми беше помогнал под предлог, че имаш проблем с автоматите на вратите, и те приближавам. Поглеждам в очите ти и не съм изненадана, защото виждам страх, объркване и още страх. Винаги толкова те е било страх от непознатото!
Усмихвам ти се с най-добрата си усмивка на по-голяма сестра, леко те потупвам по рамото и ти казвам кротко, но непоколебимо:
- Прибирай се, миличка.
Не е заповед, а по-скоро молба. Прибери се в безопасния си дом, на две хиляди километра от тук, остави ме да живея сама. Намери си друг живот. Забрави за мен.
Гледаш ме с поглед, който сякаш ми казва "Ама нали бяхме най-добри приятелки!", и аз разбирам защо. Отстрани наистина изглеждахме така - с общи мечти и желания, с общи амбиции, сходен характер. Никой, дори ти самата, не прозряваше какво се случва отвътре, какво лежи под тази изящна обложка.
- Моля те - допълвам със същия тон. Не се налага да ти обяснявам защо го казвам; поне това разбираш и сама.
Без да се колебая, се отправям към изхода на летището, докато ти се връщаш на първи терминал, за да хванеш самолета за вкъщи. Твоят дом, който вече не е мой. През това време аз се отправям право напред... към своята цел. Своето желание.
Своята мечта.