17.02
Петък. Прибирайки се, няколко интересни мисли започват да се размесват в мен. Предпочетох да изчакам автобуса сам в края на спирката, докато се наслаждавам на слабата, но така приятна топлина от крехките слънчеви лъчи, поглъщани от черното ми яке. Като че ли бях забравил какво е усещането. Дълбокият студ, с който се боря вече няколко месеца, беше скътал спомена за пролетта като съществуващ сезон някъде доста надълбоко, а и аз не бях намирал повод да го потърся до този момент. Разсеяно заех най-добрата за мен позиция, а именно тази с гръб към колегите ми, застанали на десетина метра от мен, с цел спечелването на достоверно оправдание. Нещо за отбиване на номера от сорта: „Не ви видях и това е единствената причина, поради която предпочетох да остана на другия край сам с онези мисли“.
Денят беше хубав. Първо се сетих за смеха, който си споделихме с приятели по-рано. Хубаво е да усетиш искреността на малките моменти, в които радостта на един успява да проникне през дебелите зимни дре ...