По ранни зори се прибирах от бурен купон. Около 6 сутринта вече бях на трамвайната спирка и нетърпеливо чаках трамвая. Освен мен, на спирката се въртяха двойка цигани - мъж и жена, една ранобудна бабичка с празни пластмасови бутилки за минерална вода и едно ченге със суров, но справедлив поглед.

            По едно време, въпреки ужасното главоболие, което ме измъчваше, усетих че единият от циганите ме заглежда нахално. Отместих се зад навеса, с надежда да се скрия. Но той заобиколи и застана до мен. Гледаше ме втренчено и настойчиво. Просто ме гледаше без да обели и дума.

            Зареях поглед към мрачните сиви небеса, където се скупчваха вещаещи буря облаци. Ято окъснели лястовички излетяха шумно от жиците отгоре. Едра дъждовна капка се пльосна върху челото ми.

            Обзе ме натрапчивото усещане, че до мен се таи нещо много неумито. Дали не получавах начални пристъпи на параноя? Но като се озърнах, видях че циганинът доста е скъсил дистанцията. Стоеше на около метър и все така ме гледаше. Някак заговорнически. Връхлетя ме неясна, сковаваща тревога. Какъв му беше проблемът на този? Още повече в погледът му беше загнезден някакъв упрек. Сякаш, видите ли, аз се правех сега, че не го познавам.

            Трамваят най-после дойде, скърцайки злокобно. За миг се подвоумих дали да се кача, защото ми се стори, че оня досадник е твърдо решен да ми прави компания. Приятелката му, също ме дебнеше иззад навеса. Тя пушеше цигара от цигара и ги тъпчеше по спирката с някакъв сандал със счупени токчета. Но ако останех на спирката, можеше и те да останат и не ми се искаше да съм насаме с тези. Предпочетох да бъда по-близо до полицая със строгия, но справедлив поглед. Както и до бабичката. Със сигурност бабето вдъхваше повече чувство за сигурност. Качих се и побързах да седна зад ченгето. В 6 сутринта нямаше навалица и не беше проблем да заема желаното място.

            Циганите седнаха на съседните седалки и взеха да си шушукат нещо, да ме сочат с пръсти и да ме гледат все по-заинтригувано и нахално. Параноята ми се засилваше, защото не знаех за каква точно ме вземат. Но докато виждах фуражката пред себе си, нямаше за какво да се тревожа. Не ми се вярваше някой да ме нападне в присъствието на почтен и законен полицай.

            Но изведнъж мъжът от циганската двойка стана, приближи се до мен и се надвеси над ухото ми:

            - Не се бой, няма да кажа на никого!

            Втрещих се. Какво, за Бога нямаше да казва на никого?

            - Бъркаш ме с някого - опитах да прозвуча авторитетно, защото се имах за много интелигентна и готина, та някой циганин да ме сбърка със своя дружка.

            Оня лумпен вместо да се сконфузи и оттегли, взе че ми смигна заговорнически:

            - Не бой се, бе! Казах да не се притесняваш. Няма да кажа от къде си избягала...

            - От никъде не съм бягала - вече треперех от възмущение. Дори от вкъщи не избягах като малка, въпреки че много ме съблазняваше подобно приключение. Дори от нашите не посмях да избягам, ей така - да видя какво ще стане.

            - Не се прави на ударена. Не можеш да ме излъжеш. Нали действахме заедно?

            Положението стана крайно напечено, а присъствието на полицая - направо нежелателно. Той дочу нещо и взе да се озърта безпокойно. Нямах никакви мрачни тайни и се чувствах невинна мимоза, но иди го доказвай, ако те арестуват. Вече се бях нагледала на полицейски филми, в които героите си патят от ужасни полицейски грешки. Вече съжалявах, че нямам мрачни тайни. В този момент така щях да се чувствам много по-уверена в себе си.

            Щом трамваят спря на следващата спирка, хукнах към вратата. Скочих почти в движение. Циганинът бе тотално изненадан и не успя да реагира. Едно неоспоримо мое качество е, че съм адски бърза. Тичам като заек и наистина бих могла да избягам от много места, ако имах причини да го правя. Чух оня да крещи след мен:

            - Нали ти казах, че няма да кажа на никого?

            С периферното си зрение, видях бабичката с празните пластмасови бутилки да ме гледа през стъклото замръзнала от ужас.

            Тичах поне километър и се строполих бездиханна в първото кафене, което ми се изпречи на пътя. По ирония на съдбата, за първи път в живота си бягах от някого.  Но един въпрос не ми даваше покой. В какво злодеяние бях участвала според циганите? Банков обир, убийство?

            И ето това никога нямаше да разбера.  Този случай така и си остана една от големите мистерии в живота ми.