МОЦАРТ И ЗИМАТА

  Разказ

  Беше се излегнал на кръглото килимче пред камината, от която се носеше приятна топлина, изпълваща цялата стая, и доволно мъркаше, припомняйки си апетитните парчета пилешко от обяда. Едната му рижава лапа бе затиснала малкото стъклено топче, което обичаше да търкаля, когато се криеше под дивана, криейки се от Лора и нейните чехли. С едното око отнесено обикаляше из помещението, в което, освен него, нямаше никой друг, и чакаше да дойде моментът, когато момичето щеше да се излегне до него, хванала някоя отегчителна книга в ръце.

  „Четене, пфу!”, възмущаваше се Моцарт, сещайки се за голямата библиотека в Лорината стая, отрупана с всевъзможни тлъсти томове.

  Той не си падаше по книгите. Не виждаше нищо интересно в онези ситни букви, които дори миришеха неприятно, вероятно заради мръсотията, с която бяха покрити. Предпочиташе коша с разноцветни прежди и онези златисти ресни по краищата на завивката в спалнята, които напомняха миши опашки и от които не беше останало много именно заради навика му да ги похапва.

  Случваше се понякога да се качи до втория етаж, където живееха таванските твари, и да се погони с тях. Те бързо се отказваха от играта, страхувайки се от виковете на Лора, която се дразнеше от силното тропане. Бяха цяло семейство гноми, издълбали дупка в старата ракла в тъмната бабина стая, която не се ползваше вече пет години. От време на време отмъкваха от кухнята някое и друго парче сирене или бучка захар, ако изобщо успееха да се доберат до стъклената захарница, която майката на Лора оставаше винаги на различни места. В определени случай някой от гномите дори се промъкваше до коша на Моцарт и го дръпваше за пухкавата опашка, карайки котарака да подскочи изплашено и да се стрелне под леглото.

  Такива си бяха тези тавански обитатели – истински пакостници.

  Нещо тупна зад гърба му и той лениво се обърна назад, поглеждайки с полуотворени очи към прозореца, облечен в красиво дантелено перде. Върху стъклото личеше остатък от снежна топка, която най-вероятно бе произвела този звук, и Моцарт наостри уши, за да разпознае гласовете, които долетяха отвън.

  „Интересно…”, каза си той, надигайки се обзет от любопитство. С няколко пъргави скока котаракът се озова при прозореца, надничайки през него, докосвайки с лапа студената му повърхност. Видя двата снежни човека, които бяха застанали до оградата и правеха нови топки със забодените клони, които представляваха ръцете им. Единият имаше на главата си нахлупено бомбе, килнато леко на една страна, и красива, черна лула, захапана от ред зелени копчета, оформящи устата. Другият, който бе и по-висок, нямаше шапка, но затова пък се бе снабдил с плетено елече и прокъсана червена престилка, на която се виждаше лика на самия дядо Коледа, махащ с ръка към щастливите деца.

  Снежните топки полетяха по посока на Моцарт и той инстинктивно се сниши, виждайки как кълбата се разбиват в прозореца, пръскайки се на малки топящи се бучки.

  „Възмутително!”, запротестира котаракът. „И то в моя двор!”

  Върна се на постлания с дебел килим под, отправяйки се към стаята на Лора, готов да я откъсне от заниманията ù. Намери я да лежи по корем на леглото и да рисува някакви шарении по белия лист, които смътно напомняха животни в зоологическа градина. След две-три измяуквания момичето обърна глава към Моцарт, дарявайки го с искрена усмивка, и остави четката в бурканчето до себе си.

  - Какво има, плюшко? – попита тя, повдигайки го от пода.

„Сякаш ще ме разбереш и да ти кажа…”, помисли си той, отърквайки се в брадичката ù. „На двора ни има протест на снежните човеци, които май не са доволни от факта, че след няколко месеца зимата ще свърши.”

  - Внимавай! – извика Лора, опитвайки се да предпази рисунката си от лапите му, но беше късно. Моцарт наджвака из боите. С това си действие той изгуби възможността за чужда помощ. Отстраниха го внимателно от леглото и той отново се озова на пода.

  След като не успя да я накара да излезе от стаята си, Моцарт се върна в хола и застана под вратата, съсредоточавайки се върху лъскавата брава, която изглеждаше почти недостижима за възможностите му.

  „Ех, а когато бях млад…”, въздъхна той и стегна задните си лапи, поставяйки предните под муцунката си. Отскочи от земята, виждайки как металното нещо се приближава обнадеждаващо.

  „Е, не!”

  Малко не му достигна, политайки безславно обратно към земята. Въпреки това не възнамеряваше да се откаже само след един опит. Впи поглед в бравата и отново се приготви за скок. Спомни си преди време, когато още живееше с братята и сестрите си на двора, как прескачаше без усилия онази ограда, вероятно толкова висока, колкото бе и самата брава.

  „Все още те бива, старче!”, надъхано изрече той и подскочи. Предните му лапи уловиха дръжката и тя поддаде надолу, прибирайки за момент металния език.

  Вратата се отвори.

  Изпъчил гърди, Моцарт се подаде навън, оглеждайки с насмешка подскачащите из двора буци сняг. На носа му се настани една снежинка, която веднага се разтопи, карайки го да настръхне.

  - С нещо мога ли да помогна? – обърна се с прокашляне към белите човеци, спирайки на лапа от снежната покривка, след което добави: - Или да изкарам печката навън?

Онези се спогледаха объркано, несхванали шегата, и пуснаха новите топки на земята, приближавайки се с къси, отмерени подскоци към котарака.

  - Нека се представим! – заговориха и двамата едновременно. – Ем…и Рем! Предвестници на вятъра студен! Деца на зимни нощ и ден, по-бързи и от коледен елен!

  После по-високият се озъби, разкривайки белите мъниста, наместо зъби.

  - Ако не вярваш, можем да те повозим после с нашата шейна да се убедиш! – заяви същият.

  „…Кретен и Кретен… и без грам мозък надарен!”, импровизира Моцарт и свъси вежди:

  - Какво търсите пред моя дом?

  Онзи с бомбето се огледа няколко пъти из двора, след което навеждайки се напред, прошепна в ухото на котарака:

  - Тук сме, за да оставим подаръка. За детето. От тази къща. Ето там е, в шейната.

  Моцарт хвърли един поглед зад гърба на снежкото и видя голямата дървена шейна с впрегнати елени, която бе „паркирана” пред портата. Отгоре ù личеше някаква кутия, увита в розова хартия и завързана с лилава панделка, поставена върху издут чувал.

  Моцарт примигна невярващо.

  - Ама защо вие? Къде е дядо Коледа? – попита недоумяващо.

  По-едрият сви рамене.

  - Знаеш как е. Точно когато тръгне работата и изскача отнякъде коварната настинка. Човечецът не може да стане от леглото. Заместваме го.

  Ако можеше, в този момент Моцарт щеше да се плесне с лапа по главата.

  „Или съм прекалил с пилешкото, или от топлината на камината сънувам странни неща.”

  - Не сте ли чували за комини, чорапи и елхи? Защо хвърляхте топки по прозореца посред бял ден? Така и така се показвате, можехте да позвъните? – погна ги той, все още невярвайки напълно, че това е реалност.

  - То… такова, нямаше време да ни разясняват подобни подробности. – започна да се оправдава по-ниският снежен човек. – Казаха ни само да разнесем подаръците и толкова.

  Моцарт въздъхна. Нямаше смисъл да продължава този разговор с тях. Дори гномите бяха по-разбрани. Накара ги да донесат подаръка, който оставиха пред отворената врата, и както подобаваше за домакин, съпроводи снежковците до портата, откъдето видя шеметното излитане на шейната. Превозното средство се издигна над дърветата, теглено от елените, скривайки се в далечината, вероятно устремено към друга адрес.

  „Ама че работа!”, помисли си, клатейки глава котаракът. Върна се при кутията, която избута навътре, и затвори вратата, оставяйки се на топлината от камината да го обгърне.

  „Ако можеше да няма зима…”, зъзнеха мислите му.

  Остави подаръка зад елхата, така че да не се забелязва отдалече, след което се върна пред огъня, просвайки се тежко върху килимчето. Довъргаля стъкленото топче до себе си с лапа и притвори очи, усещайки как се унася. Довечера някой щеше да се зарадва на този подарък, а той можеше да получи нещо вкусно. После се сети за снежните човеци и се усмихна.

  „Че кой си слага моркови за нос? И онази шейна! Дори нямаше покрив! Нищо чудно, че стареца е настинал…”