...За Неда, Райко и Любовта
Смърт се събуди с ужасно главоболие. Все едно беше пила цяла вечер. Макар че в реалния живот дори да изпиеше 2 литра вино, нищо нямаше да й има. Главата обаче я болеше сякаш някой с чук я беше удрял. Отново беше сънувала онази душа. Беше го съпроводила със сестра си към Земята преди около 50 човешки години… Това не се траеше. Сънуваше го толкова често, че вече не знаеше кое е илюзия и кое - реалност. Отне и няколко минути, за да се отърси от усещането за него.
Стана и си направи кафе. Не че и то й действаше, но й харесваха аромата и традицията. Взе чашата в длани и излезе на верандата. Валеше. Това отново й напомни за него. Снегът се сипеше на парцали и всичко беше бяло – дърветата, храстите, малката колиба на г-н Покой. Господин Покой беше един от нейните домашни любимци – черно куче, порода улична превъзходна. Името му отиваше, тъй като беше мило и добродушно куче, което умееше да вдъхва спокойствие, но и което много обичаше да краде покоя на г-жа Аристокрация или, за по-кратко, наричана още г-жа Грация. Госпожа Грация беше, разбира се, нейната бяла като облак котка, която се сливаше със снежните преспи. Породата й също улична превъзходна, но на госпожата като че ли не й дремеше. Като всяка друга котка тя беше нищо по-малко от самоуверена и самовлюбена аристократка. Смърт ги наблюдаваше и се удивляваше на факта колко различни бяха двете животни - единият буквално като малко, непохватно дете, а другият – важен и изискан като кралска особа. Почти нищо общо по между им. Свързваше ги само едно – любовта. Колкото и да се дразнеха, да се драскаха, джавкаха и хъскаха, в едни определени моменти от денонощието двамата винаги се сгушваха един в друг и така сладко заспиваха. Не можеха един без друг. Търсеха се дори когато си бяха сърдити. „Може би противоположностите наистина се привличат… Може би иначе любовта би била твърде скучна... Може би за всеки един има предопределен още само един… Не, не, избий си го от главата, Недо!“, помисли си Смърт.
Неда беше човешкото име на Смърт. Беше й го дал той. Но това не го знаеше никой друг освен те двамата. И това й създаваше чувство на интимност, на споделеност – споделената тайна, принадлежаща единствено на тях. Смърт го беше виждала точно три пъти. Първият път бе, когато го съпроводи, вторият - когато слезе да вземе другата душа, а третият – в съня му. Второто им виждане беше кратко, преди около 30 години, но беше паметно, защото тя повече не го забрави…
***
Смърт беше вече облечена, стоеше на масата в кухнята и тропаше с крак. Листоносецът закъсняваше, проклетникът му! По принцип все я будеше с тропане по вратата. Вдигаше шум все едно ГДБОП се опитва да нахълта, нищо че беше не повече от един 50-сантиметров дългоушат дух. Както се беше унесла в яда си, изведнъж блъскането я извади от него. Отвори вратата.
- Закъсняваш! Къде ми е листа? – Попита Смърт.
- Извинете госпожице! Идея си нямате каква лудница е при нас… Почти 7 милиарда душѝ менажираме вече! Господи, Боже мой Велики! Ушите ми по земята ще започнат да се влачат от толкова работа… – Вайкаше се листоносецът.
- Аз ли да нямам идея? Аз?! Която ги съпровождам и на слизане, и на прибиране! АЗ ЛИ?! – Възмути се тя.
- Да, права сте. Извинете. Заповядайте листа.
Духът пъхна листа в ръцете й. Смърт го разтвори и видя, че в него беше написано само едно единствено име:
Христо Петров, 19 години, ски писта Балканиада, връх Тодорка, България.
- Чакай! Има някаква грешка! Тук има само едно име… - Но когато се огледа, духът вече беше изчезнал. – Ох, какво ли се занимавам и аз! Нали си нямам идея…
Смърт пъхна листчето в черната си тога. Провери дали е сложила достатъчно храна в купите на г-н Покой и г-жа Грация. След като се увери, че животинките ще имат достатъчно, че да вдигнат банкет, докато я няма, си взе Косата и излезе от къщата.
Когато отвори очи, на Земята беше 08.02.1988г. Тя се намираше в подножието на заснежения връх Тодорка. Огледа се, за да открие точната ски писта и местоположението на душата, която трябваше да прибере. Хич не й се нравеше цялото това газене в снежните преспи: тогата й да се мокри от снега или поне щеше да може да се намокри, ако беше направена от земен материал, снегът да й влиза на места, където не му беше мястото и т.н. Смърт изобщо не си падаше по зимните спортове. Всички ентусиасти на зимните спортове тя наричаше „екстремисти“. Ако беше човек, тя щеше да е от онези, които се киснат с часове в някой горещ басейн на фона на красивата бяла, планинска гледка или да се поти като животно в някоя сауна, пареща като душата й. Въпреки че едва ли някой би предположил, че душата й би могла да бъде нещо повече от смразяваща или пък че въобще има душа. Нали все пак беше Смърт…
Тя продължи да буксува в снега, докато не чу вайкането на една изгубена душа. Приближи се.
- Какво се случи, за Бога! Какво е това? Тялото ми… Как?... – Въртеше се неразбиращо душата.
- Христо Петров? Ти ли си? – попита Смърт. Душата обаче като че ли изобщо не я отрази. – Момче! Ти ли си Христо Петров, те питам?! – Настоя тя.
- Аз съм Христо, да… Какво се случва?! Не разбирам… - Продължи той.
- Ами, така като гледам си умрял. Аз съм Смърт и съм тук, за да те съпроводя към Светлината. Време ти е да си ходиш вкъщи. – Обясни му тя гордо.
- Умрял ли? Ти си луда бе, жена! Това е някаква грешка. Как ще съм умрял? Та, аз съм само на 19, предстои ми да следвам… доктор ще ставам, не може… - Душата на момчето гледаше невярващо.
- Не ми казвай ти на мен каква съм, какво може и какво не. Грешки при мен не стават! Щом аз съм тук и името ти е записано в листа ми, значи е така. Хайде сега, да си те прибирам… - Скръцна със зъби Смърт.
- Но аз не съм готов… Как? Ами, родителите ми? Следването? Аз… - Душата едва не заплака.
- Съжалявам, хлапе. В следващия живот пий и се забавлявай по-малко и може би ще получиш повече. – Отговори му тя.
Стана й малко тъжно за тази душа. Имаше доста такива като него, които трябваше да прибира по-рано от предвиденото и причината беше, че се бяха отклонили от пътя си. Бяха приели забавлението като основна причина за съществуването на Земята и бяха забравили защо изобщо са слезли на тази планета. Тялото на тази душа миришеше на бъчва от няколко метра разстояние при доста силен планински вятър. „Добре, че тленното не е моя работа, хъх…“, помисли си Смърт.
- Хайде, прости се с тялото си и да вървим. – Подкани го тя.
- Аз не знам… Не искам да тръгвам… Не може ли още малко да остана? Поне 10-15 години, да завърша, да се оженя… - Продължаваше да увърта той.
- Значи, най-мразя да ми се дърпате като магаре на мост и да ми се пазарите. Това не е Капалъчаршъ тука! Опитах с добро, но явно освен тялото и душата ти е пияна… – Повиши тон тя. Вдиша дълбоко след което издиша шумно. – Виж сега. Щом преминеш отвъд Тунела на Светлината ще ти стане по-добре – ще разбереш защо си бил тук, къде си сбъркал и какво да поправиш за напред. Ти няма да се върнеш назад, но ако ме последваш, ще можеш да продължиш напред. – Обясни спокойно Смърт. – Ако обаче продължаваш да упорстваш, ще те оставя тук между двата свята, да си се полуташ 1-2 десетилетия, пък да ти дойде акъла в главата и после да ме търсиш.
Душата се стресна. 1-2 десетилетия между двата свята прозвуча доста заплашително, въпреки че тази жена го гледаше с широка усмивка. Нямаше тяло, но усети тръпки да полазват гръбнака му.
- Добре, ще дойда. – Отвърна Христо.
- Ей, ти да видиш! – Каза Смърт и веднагически замахна с Косата.
- Чакай! Какво правиш? Защо… – Отново се поникьоса душата, но вече беше късно. Сребърната нишка между душата и тялото на Христо беше скъсана и нямаше връщане назад.
- Така! Хайде, Ице, да вървим към дома! – Ухили се Смърт някак ехидно.
Душата вече не можеше да се противи и тръгна след Смърт. Пред тях се отвори Тунела на Светлината.
- Върви! От другата страна на Тунела те чака домът. Там ще срещнеш и много познати души и учители. – Подкани го тя.
- Добре. Но ще боли ли?
- Не. Болка там няма. Тя е само тук. Върви. – Смърт отново се усмихна, но този път усмивката й го успокои.
Христо потегли към Светлината. Очите му грееха от удивление. Душата му преливаше от топлина. Болка наистина нямаше. На нейно място се появи единствено покоят.
Смърт го наблюдаваше и, въпреки че повечето хора намираха работата й за ужасна, тя намираше удовлетворение в това, да вижда как Светлината изпълва душите, особено след като са прекарали трудни години в разединение, разделение, отделяне и прочее. Точно когато се готвеше и тя да потегля към дома, чу зад гърба си:
- Ехо! Ами аз? – Провикна се глас.
Смърт се обърна озадачено и го видя. Разпозна душата на мига. Беше го съпроводила до Земята заедно със сестра си, Живот, преди 18 години. Тогава, когато за първи път го срещна в пределите на Духовното училище, беше усетила нещо, което никога преди не бе – топлина. Не че Смърт беше студена, както повечето непросветени биха си помислили. Но беше различна топлина. Напомняше й за баща й – Сурва. Той излъчваше такава и топлеше не само телесното, но и душата. Баща й беше причината да има живот на тази планета. Това усещане държеше Смърт, докато тази душа не напусна пределите на духовния живот и не се прероди на Земята. Но и след това, в сънищата й…
- Ало, чувате ли ме? – Обади се отново същият глас.
Смърт излезе от транса. Беше объркана. Цялото й същество се беше разтресло все едно метеорит я беше ударил. Чуваше го, разбира се, но си беше глътнала езика.
- И аз ли съм умрял? Аз трябва ли да дойда с вас? Къде е това вкъщи? – Не спираше да задава въпроси душата.
- Аз… ъъъ… Вие кой сте? – Запелтечи Смърт.
- Райко Звездев. Приятел съм на Христо, който току-що тръгна. Или поне бях… И аз полетях заедно с него в преспата и май стана тя, каквато стана… - Обясни Райко, сочейки към човешкото си тяло, което лежеше на около 10-на метра от Христовото.
- Ааа… Чакайте да проверя. – Смърт извади отново листчето от тогата си, за да провери. Там имаше само едно единствено име, както си спомняше. – Съжалявам, Вашето име го няма тук. Явно Вие не сте мой… смисъл, не сте за мен… ох, имам предвид, че оставате тук… – Оплете се тя.
- Тук ли? Между двата свята?! Не, моля Ви, не искам да се лутам! Вземете ме с Вас! – Умоляваше я Райко.
- Да Ви взема с мен? – Ококори се тя. – Аз с удовол…, ъ, такова… не мога. Не са ми казали да Ви прибирам.
- Но аз не искам да остана сам. – Замоли я той с големите си топли очи.
Смърт имаше чувството, че е затънала не в сняг, а в лава и, че от нея излиза пара. Колкото повече й говореше той и колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-топло й ставаше.
- Спрете! – Извика Смърт като че ли на себе си, но Райко замръзна. – Аз, ъъъ, не мога да ви взема, ясно? Не стават нещата така, както на всеки му скимне. Може би Вас ще ви спасят хората. Насам вече лети спасителен хеликоптер. Най-вероятно сте успели да го извикате преди да изпаднете в безсъзнание. Ще вземат Вашето тяло и това на приятеля Ви. За него е късно, но Вас сигурно ще спасят. Ако ли не е писано, ще дойда отново за Вас. – Обясни тя, задъхвайки се.
- Добре. Но все пак ще останете ли с мен, докато дойде хеликоптерът? Моля… - Отново се помоли той.
- Аз? Да остана с Вас? ДА! Тоест… Да, ще остана. – Смърт едва се овладяваше. Ако сестра й можеше да я види сега, щеше да я скъса от подигравки до края на дните й. А най-лошото беше, че нейните дни нямаха край…
Двамата зачакаха. Смърт не знаеше какво да каже. Стоеше там и копаеше дупка в снега с десния си крак. В главата й беше суматоха. „Кажи нещо!…Ох, какво…Например… Хм… Какво хубаво време, а?… Ох, млъкни, млъкни!!!“, мислеше си и се мръщеше тя. Той я гледаше втренчено и, без да усети, от устата й излязоха думите:
- Хубаво време, а? Само за ски…
Когато осъзна какво му каза, й се прииска да си фрасне един. „Ама, че си глупава!“, крещеше тя наум. Но Райко не отрази коментара й, защото беше зает с това, да се сети кога преди я беше виждал. Тъй като травмата му беше прясна и той все още беше свързан за тялото си със сребърна нишка, някои от извънтелесните му преживявания от преди раждането бяха замъглени и той не помнеше кога се бяха срещали със Смърт.
- Имам чувството, че Ви познавам от някъде. – Поде Райко с леко присвити очи. – Как казахте, че се казвате?
- Наричат ме Смърт. – Отвърна тя засрамено.
- Смърт ли? Хм, не е особено привлекателно за дама като Вас. – Отвърна Райко с лека усмивка.
Ако Смърт можеше да се изчервява, сега бузите й щяха да са с цвета на тези на изпила 2 литра червено вино разгорещена селска родопчанка, изиграла 5 хорà подред.
- Аз… Не съм си го избрала сама. – Отговори тя някак уплашено.
- А, кой Ви го избра? – Попита душата.
- Родителите ми.
- Хм, май родителите Ви са с голямо чувство за хумор. – Отново се усмихна той.
Смърт започна да се оглежда, като че ли търсеше нещо. И да, тя търсеше – дупка, в която да си завре главата и да се преструва, че щом тя никого не вижда, значи и нея не я виждат. Все по-усърдно копаеше в снега с крак. Ако някой я гледаше от страни, щеше да си помисли, че господин Покой се е метнал на стопанката си.
- Може ли да Ви наричам с друго име? – Попита момчето. – Мисля, че повече би Ви прилягало.
- Мен ли? С друго име? Как?
- Неда! – Тя го погледна озадачено, затова той продължи. - От една страна, Неда е най-себеотрицателното име, което съм чувал. И мисля, че приляга идеално на същността Ви. Хем сте Смърт, хем сте някак „жива“, хем сте „смъртоносна“, хем сте толкова божествено красива… От друга страна, Неда също идва от Неделя – според старите традиции това е първият ден от седмицата и е денят на Слънцето. Вие приличате на Слънцето, очите Ви греят като него… - Райко така и не си спомни кога я бе срещал преди, но очевидно беше нацелил приликата с баща й.
Чувайки думите му, Смърт вече съвсем щеше да ритне камбаната. „Боже, сърцето ми ще се пръсне…“, помисли си тя. Не че имаше такова, но толкова време беше работила с човеците, че бе прихванала от тях.
- Благодаря ти! Тоест Вие… Благодаря Ви! Аз, ох… Красиво е името, да. – Успя да смотолеви тя.
- Нека е „ти“. – Усмихна се Райко нежно. - Красиво е. Най-красивото! – Ентусиазира се той.
- Ти също ми напомняш за Слънцето. – Добави Смърт.
- Може би моето име ти напомня на него – Райко. По някои български земи все още така наричат голямото светило. – Ухилиха се двамата като сладко-кисели зелки и очите й вече не просто му говореха. Те направо му пееха.
След това отново настана тишина, а проклетият хеликоптер не идваше и не идваше. Смърт и душата стояха там, в снега, с двете тела до тях, но романтика грееше в сърцевината и на двамата. Докато Смърт се чудеше каква поредна глупост да произнесе, Райко я гледаше и цялата му същност бликаше от божествена творческа енергия. Той се възхищаваше на красотата на дамата срещу него.
- Какъв искаш да станеш като пораснеш?... Смисъл, ако оживееш… КАТО оживееш. – Тя продължаваше да си връзва езика. Тези човешки общи приказки никак не бяха силната й страна.
- Не съм решил. Знам, че ми е време, но това, което искат родителите ми от мен, не ми харесва и не знам все още. – Каза Райко.
- Какво искат те от теб?
- Баща ми е инженер, а майка ми - учителка по математика. Иначе казано, и двамата си падат по числата и им се иска да последвам стъпките им, но това не е моето. – Обясни той.
- А ти какво харесваш? – Отново захвана тя.
- Буквите. Обичам думите. Словото. Обичам да рисувам, да обрисувам, да оцветявам с думи. С думи можеш да убиеш и с думи можеш да съживиш човек. Да се влюбиш и да разлюбиш. Да създадеш и да разрушиш… Те са най-мощното оръжие и най-благата милостиня. Думите са най-голямото богатство за мен.
- Тоест искаш да преподаваш думи? – За пореден път се оплете Смърт.
- Да преподавам думи? – Погледна я озадачен той. – Не, не. Не искам да преподавам думи. Искам да пиша – разкази и стихове. Най-вече любовни. Думите в любовта и любовта в думите… Това е толкова красиво, че мога да прекарам цели дни с лист и химикал в ръка и да забравя за всичко. Искам да творя. Да оставя любов на хартия след себе си. Затова не ми се тръгва все още за там, за този дом.
- Значи искаш да останеш тук, на Земята?
- Да. Искам да остана. Знам, че има много какво да сътворя и да оставя тук, преди да се прибера с теб.
Думите му я докоснаха. Стана й и хубаво от това „да се прибера с теб“, и болно, че той иска да остане.
- Щом знаеш, че трябва да останеш, това означава, че не ти е време да тръгваш. Явно имаш какво да сториш още на тази планета, затова не си в листа ми днес. – Отговори Смърт с тъжна усмивка на лице.
Тогава чуха приближаването на хеликоптера.
Хората дойдоха и взеха двете тела, захвърлени в снежните преспи. Тялото на Христо беше бездиханно и ледено. Парамедиците обявиха смъртта на момчето. Аутопсията щеше да покаже приблизителния час и причина за това. В тялото на Райко обаче все още имаше признаци за живот като слабия пулс.
Хеликоптерът кацна в най-близката болница и докторите поеха тялото на 18-годишното момче. Смърт и душата на Райко ги бяха последвали. Тя знаеше, че не им остава много време заедно, затова побърза да се сбогува.
- Ти… най-вероятно няма да ме помниш след като се събудиш в тялото си. Но ще се видим отново някога... – Едва успя да се усмихне тя. – Може би ще ти се стори дълго време или може би не… но такова е то тук, на тази планета – за едни тече бързо, за други бавно, а за трети спира съвсем…
- Ще те помня! Знам, че съм те срещал и преди. Знам, че ще те срещна и отново. Ще те чакам, Неда. – Ако беше в тялото си, с тези думи от очите му щяха да се откъснат две големи капки вода.
Думите му бяха като обещание, което жигоса времето и пространството. Нещо натежа в сърцевината и на двама им. Беше тъжно щастие. Беше горчива сладост. Беше премълчано „обичам те“. Думи, чието значение тя познаваше, но не и по този начин. Гледайки в очите й, той като че ли сътвори душата й. Но можеше ли Смъртта да има душа? Можеше и още как! Нейната бе една от най-отдадените и предани на Бога души. А Райко запали огъня в нея.
Смърт обърна гръб и избърса лицето си. Тя не можеше да плаче със сълзи, но имаше чувството, че цялото й лице е обляно от тежки, кристални капки вода. Когато отново се завъртя, душата на Райко я нямаше. Докторите си бяха свършили работата и тя вече беше в тялото му. Смърт реши да не се терзае повече, отколкото можеше да понесе и затова остави Райко в ръцете на хората и потегли към дома.
Когато се прибра вкъщи на вратата я чакаше друг дух – счетоводителят.
- Госпожице, здравейте! Станала е някаква грешка днес. Липсва ни една душа. – Подхвана духът припряно.
- Как така ви липсва една душа? И какво общо имам аз? – Попита Смърт.
- Ами трябваше да приберете две души днес, но при нас дойде само една. – Обясни той.
- Как така две? В листа ми имаше записано само едно име. – Смърт извади листа от тогата си и го показа на духа.
- Хм, странно! При вас липсва Райко Звездев, който също трябваше да Ви чака на връх Тодорка заедно с Христо. Не го ли видяхте?
- Не, не го видях. Друг освен душата на Христо нямаше там. – Каза Смърт без да трепне.
- Хм, хм, хм. Ще трябва да разследваме значи…
- Какво да разследвате!? В моя лист няма второ име! Значи съм прибрала само този, когото е трябвало. Вие нямате ли си друга работа? Явно не ви е достатъчно това, което вършите. Ще взема да говоря с Господ, да видим какво да правим със свободното ви време... – Започна заплашително тя.
- А, не, не, Господ, не… Няма нужда! Нямаме свободно време ние. Не ме слушайте какви ги говоря. То при нас е една бъркотия в момента… И аз не знам какви ги приказвам вече. Права сте, госпожице! Няма нужда от разследване. Жив и здрав да е Звездьо Райков, пък като му дойде времето…
- Да, да, заети сте… почти 7 милиарда душѝ…
- Точно така, да… Пълна лудница! Много се извинявам, че Ви притесних с моите небивалици. Хубав ден Ви желая! – Каза духът и се изпари.
Смърт имаше нужда от вино. Много вино. Отвори шкафа в кухнята и извади бутилка. Наля си и изгълта 2 чаши на екс. Прииска й се да я хване хубаво и да заспи като отрязан казак на дивана. Но тъй като нямаше такъв шанс, просто взе госпожа Грация в скута си и се отпусна на меката мебел. Господин Покой също се присъедини към тях. Двете животинки й подействаха като терапия с психотерапевт.
От този ден нататък Смърт не беше просто Смърт, тя стана и малко Неда. Преди да срещне Райко като че ли бе някак по-решителна, твърда и непоколебима като баща си. Сякаш нямаше нищо за губене. Но след тази среща тя вече имаше нещо ценно, нещо безценно, което нямаше да си позволи да изгуби. Имаше любов. След тази среща женското в нея взе превес и тя започна да проявява някои черти на майка си, Чандра. Да не си помислите, че стана нестабилна. Не! Просто стана някак суетна, замечтана, някой дори би казал загубена. Но тя не бе загубена, не. Просто бе влюбена. И ей така - понякога беше тук, друг път беше там… понякога беше „не“, друг път беше „да“…
След известно време Смърт реши да слезе отново на Земята, за да провери как е Райко. Принципно такива неща не влизаха в задълженията й. Нито май бяха особено легални, така да се каже, но тя реши и го стори.
Озова се в апартамента на Райко, където той живееше сам с многото си книги, пълни с най-различни букви. Завари го в ранните часове на утринта, заспал в спалнята. Бяха изминали петнайсетина години, откакто го спасиха и той лежа в болницата. Райко все още беше млад, но вече възмъжал и в разцвета на силите си. Бе последвал мечтата си - беше завършил Българска филология и сериозно се бе захванал със своята първа любов - думите. Имаше няколко издадени книги и стихосбирки от негово име и хората разпознаваха и харесваха стила му. Той беше започнал да оставя своя отпечатък с думите, точно както копнееше.
Смърт се приближи до леглото и тогава видя листа хартия, оставен върху нощното му шкафче. Взе го и прочете:
На Неда
Красиви са очите й -
две космични красоти.
Огънят струи от тях,
по гръбнака ми пълзи.
Но някак романтично е,
тя отвътре да ме гори.
Нед(р)а дълбоки,
райска бездна дори,
щом я погледна и зная -
струва си и мен да ме боли.
Само да я докосна,
в сърцето си да ме допусне за миг.
Ще му отдам всичко, що имам
и на Смъртта ще стана заложник.
Но аз нямам против…
Пред красотата й съм коленичил сиромах.
Цял живот гладувам за нейния аромат -
за него мечтая, по него копнея.
Споменът за нея е туй,
за което живея...
Тя ме спаси!
Дано някога ми позволи
да я целувам, да я обичам.
Без интриги, игри. Без лъжи.
Прекрасница, самодива,
дамата с най-чистите очи!
Някой ден пред нея
душата ми отново ще стои.
В съня си виждам я и зная –
струва си и мен да ме боли.
Той също я сънуваше! И беше написал стихотворение. За нея. Не за друга, а за нея! Никой не беше правил такова нещо преди. За нея! За някои хора това може би щеше да значи нищо, но тя не беше нито „някои“, нито „хора“. Тя беше Смърт. Не! Тя беше Неда. Неда на Райко. И щеше да го чака, колкото и да трябваше, колкото и невъзможно да изглеждаше.
Прибра листа в тогата си. Знаеше, че не бива, но искаше да има поне нещичко от него. Наведе се и го целуна по челото. Никога преди не бе целувала. Беше различно, нежно, интимно и толкова хубаво. Усмихна му се и след това си тръгна. За да го чака.
***
Смърт наблюдаваше как господин Покой и госпожа Грация си играят в снега. В едната си ръка стискаше чашата със сутрешното си кафе, а в другата държеше стихотворението на Райко. Не спираше да си мисли за него, не спираше да го препрочита. Май двамата не бяха толкова различни. Може би не бяха чак такива противоположности. Все пак и двамата имаха нещо общо с баща й и с любовта…
Бяха изминали повече от 30 години от случката в планината, но за нея това беше нищо. Защото какво са 30 години за вечността? Тя чакаше душата на Райко и щеше да продължава да я чака, колкото е необходимо. Знаеше, че той трябва да извърви своя път на Земята. Също така знаеше, че той ще я познае, когато отново я срещне, както тя всеки път разпознаваше него в съня си.
© Ваня Все права защищены