Разкъсай ме... Само така чувствам, само така усещам, че живея. Нарани ме, нека отново събера душата си. Какво ли остава след края? Това така и не разбрах, но явно до сега не съм стигала крайния си предел. В какво се превърнах – в пепел... И защо сега мъчиш? Какво толкова казах? Толкова ли е трудно да ме мъчиш? Защо спря? Трябва ли да прося всеки път ласки, нищо, че някои от тях са болезнени... Аз свикнах с болката, само така мога да живея...
Пак те питам защо мълчиш. Толкова ли е труден отговора ти, че ме наказваш с мълчание. Защо ме гледаш като за последно? Толкова ли съм противна? Какво те отблъсква? Тялото или душата?
Защо наведе глава? Защо се отдалечаваш? Какво се опитваш да ми кажеш? Толкова ли са тежки думите в този момент? Защо не ме погледнеш отново с онзи поглед, който някога ме накара да замръзна на мястото си? Какво направих?
Изправи тази глава, кажи си болката... Аз ще я разбера... Добре... Ще си тръгна... Твоето мълчание е най-красноречивият отговор... Този път явно те задуших... Този път явно прекалих... Знам, че ме чуваш, нищо, че мълча и крещя с поглед едновременно...
Знаеш ли, че с теб си приличаме. Както ти ми мълчиш и те разбирам, така и аз стена, така и аз плача... Тишина... Това ли остана след любовта? Това ли е резултатът след като посветих толкова време на теб, на нас? И това ли ще скриеш в теб? Така ли си устроен в действителност? Кажи нещо... За последно моля със сълзи...
Разкъсай ме, нарани ме, унижи ме, удари ме... Но едва ли физическата болка ще прикрие душевната, едва ли думите ти ще са точни и премерени... Това ли е краят? Толкова безславен в тази връзка изкована от егото... Какво ми отбягва в твоето безразличие? Явно и аз съм сляпа...
За последно ще те целуна, но не се дърпай. Поне това ми дължиш. Не ти искам обясненията повече. Не прося съжаление и любов. Вземи си ги! Не искам извинения след време, ти вече взе решението. Ще запомня този разговор, един от малкото откровени разговори с теб. Но този е различен... Наранява повече от другите, защото тишината говори вместо теб, а нейните думи режат повече от твоите... Не съжалявай, вече ти казах, че няма смисъл...
За сбогом какво ли да ти пожелая? Но защо и да се хабя? Нека самотата ти припомня този мой монолог, моите сълзи, моето недоумение колко студен си всъщност. Нека ти напомня за раните ми. И когато решиш да се обадиш на приятел да те кара да се чувстваш като страхливец. Но защо го правя? Защо падам на твоето ниво? Защо ли? Защото не теб те боли, защото не теб ти унижи за пореден път...
Сбогом... Дано най-накрая си доволен...
© Мая Филт Все права защищены