Разкъсай ме... Само така чувствам, само така усещам, че живея. Нарани ме, нека отново събера душата си. Какво ли остава след края? Това така и не разбрах, но явно до сега не съм стигала крайния си предел. В какво се превърнах – в пепел... И защо сега мъчиш? Какво толкова казах? Толкова ли е трудно да ме мъчиш? Защо спря? Трябва ли да прося всеки път ласки, нищо, че някои от тях са болезнени... Аз свикнах с болката, само така мога да живея...
Пак те питам защо мълчиш. Толкова ли е труден отговора ти, че ме наказваш с мълчание. Защо ме гледаш като за последно? Толкова ли съм противна? Какво те отблъсква? Тялото или душата?
Защо наведе глава? Защо се отдалечаваш? Какво се опитваш да ми кажеш? Толкова ли са тежки думите в този момент? Защо не ме погледнеш отново с онзи поглед, който някога ме накара да замръзна на мястото си? Какво направих?
Изправи тази глава, кажи си болката... Аз ще я разбера... Добре... Ще си тръгна... Твоето мълчание е най-красноречивият отговор... Този път явно те за ...