Монсеньор Биенвьоню от Тулуза

 Тежестта на омразата бе по-силна от дебелите решетки, които деляха крехкото тяло на Мишел от външния свят. Беше като гниеща рана, чиято отрова бавно, но сигурно пъзли из тялото, следвана от отчайващ студ, сковаващ костите. Нямаше лъч светлина, който да я прокуди, нито нежна дума, прошепната в мрака, която да влее полъх надежда в обезцветената душа на момичето. Всичко изглеждаше да върви към своя край, но дали наистина беше така?

Тя не вярваше в това. Когато нямаше какво да я повдигне на крака, да я накара да се загледа между малката пролука на стената, заградена с четири метални пръта, Мишел мислеше за нещата, в които бе убедена, че не съществуват.

Рай. Мечти. Обич. Приятелство. Семейство. Прошка…

Архаични схващания за смисъла на живота от хора, които не можеха да приветстват безропотно факта, че цялото им битие зависеше от техните собствени ръце, завързани зад гърбовете им с бодлива тел,  която напомняше за жалката илюзия, заобикаляща ги като недовършена картина на мним художник.

Някъде щяха да кажат – социален аутсайдер, самоотлъчил се от обществото. Другаде – недоразвит социопат. Нямаше никакво значение…

Мишел беше забравила сълзите. Не можеше да плаче, колкото и пъти да се бе опитвала. Душата ù бе пресъхнала, изоставена от слънцето и облаците. Хранеше я единствено с жлъч и ненавист, които растяха като плевели из дълбините на нейното създание, обилно поливани от пазачите и управителя на затвора.

Така минаваха дните, месеците, в несекващи мисли за безсмисленото съществуване на хората навън и за онези, които ù навредиха преди време.

Мразеше баща си. Беше разочарована от майка си. Презираше момчето, в което мислеше, че може би е влюбена. Плюеше на църквата, обърнала гръб на една явна несправедливост.

Захвърлила кръста, отказвайки се от своето минало, Мишел гледаше само напред, размишлявайки над стъпките, които щеше да направи, когато излезеше на свобода. Щеше да напусне Париж, да отиде в провинцията, някъде на юг, където вятърът бе топъл, а дърветата пееха красиви песни. Не мечтаеше, вече не. Страхуваше се. Само подреждаше въображаеми фрагменти от картина, която щеше да направи реалност. Нищо повече. Не искаше да се окаже без цел, когато напуснеше това адско място, озовавайки се сама на улицата. Парче по парче образът в главата ù щеше да бъде завършен скоро и нямаше да има кой да я спре да направи това, което искаше.

Дойде май и една прохладна сутрин металната врата на килията и се отвори с проскърцване, при което вътре надникна плешивата глава на главния надзирател Жак Дени, подканващ Мишел да се надигне от тясното легло, издигащо се на сантиметри от каменния под.

Намери се насред пустата алея с ръце, заети да стискат торбата с върнатите и вещи, оглеждайки се смутено наоколо. Колко години бяха минали? Три? Четири? Пет?

Мислите ù заскачаха като скакалци из спомените, опитвайки се да се сети за последния празнуван рожден ден. Всичко беше обгърнато в мъгла. Миналото ù бе останало там, между решетките и влажната стена, да чака своето забвение, докато не изчезне, затрито от времето.

Първата ù кражба беше още същата вечер, когато пресичаше площад Пигал, разминавайки се с наконтена жена, бутаща бебешка количка. С едно бързо движение Мишел се сдоби с петдесет франка, които прибра в джоба на зелената горна дреха, купена от един магазин из Монмартър година, преди да влезе в затвора. Преспа в един хотел, близо до базиликата Сакре кьор, а на сутринта, след като си позволи закуска в местното ресторантче, се отправи към гарата Сен Лазар, откъдето възнамеряваше да хване влак за Тулуза и да приключи завинаги с живота си в Париж.

Докато пътуваше с наетия файтон, чиито черни жребци караха хората по улиците да се обръщат впечатлени към тях, Мишел реши да се отбие за последно през дома на Клод Роден, който бе един от малкото хора, оставили някакъв светъл отпечатък в паметта ù.

Къщата му се намираше на една от тесните улички на Льо Маре, в близост до еврейските магазини и свенливо се криеше между две високи дървета, окичени с угаснали фенери, вероятно останали от миналогодишния юлски празник.

Мишел откри Клод в градината, където люлееше на въжена люлка красиво момиче, отпуснало златни къдрици върху гърдите си, облечено в светлосиня рокля, огряна от издигащото се в небето слънце. Той изглеждаше все така жизнерадостен и доволен от живота, сякаш ангелите танцуваха единствено над неговата глава.

Нещо в душата ù потрепна, напълвайки очите и с влага. Тя се осъзна и веднага улови надигащото се чувство с ръце, захвърляйки го със сила в бездънната яма на миналото, след което се отдръпна от боядисаната в зелено ограда, връщайки се при чакащия файтон. Нямаше какво да търси повече тук. Клод Роден поемаше по същия път в живота ù, както всички останали. По пътя на забравата.

Качи се във влака малко преди часовника на гарата да удари дванадесет, и потегли към Орлеан, оставяйки безмълвна пред отдалечаващите се върхове на парижките сгради. Нямаше какво да им каже. Не вярваше, че някои от хората тук се сещаше за нея в нощите, прекарани от Мишел в тясната килия, замеряна с гнусни закачки от хилещите се надзорници. Не бе чула една добра дума, когато за втори път се изправи  пред съда за убийството на собствения си баща. Дори Филип Гардел, нейният любим, бе избрал безмълвието, пред това да изкрещи на всички истината, в която Мишел се кълнеше.

Не. Париж оставаше празен за нея. Едно изсъхнало листо от отдавна забравена есен, разпаднало се в шепите и издухано от пролетния вятър.

Когато пристигна в Тулуза късно следващия ден, Мишел вече бе ограбила още двама пътници от влака, единият от които бе елегантен джентълмен с посивял мустак, хванат натясно из коридорите, докато пушеше цигара в компанията на млада дама от съседно купе. От него взе двеста франка, които щяха да ù стигнат за престоя в някой хубав хотел поне за две седмици, което звучеше доста обнадеждаващо. През това време щеше да се захване сериозно с работата. Не биваше да губи време в безцелни кръстосвания на магнетичните алеи по бреговете на Гарона, които бе сънувала толкова пъти в тясното легло с изпояден от плъхове дюшек.

Времето нямаше да я чака.

**********

Бернард не можеше да бъде описан като привлекателен и изискан мъж, но притежаваше други качества, заради които се бе харесал на младата буржоазка, така популярна през последните месеци из Миди Пирене. Той обичаше да работи, особено ако ставаше въпрос за обработването на десетките декари лозя заедно с наетите от Френска Гвинея работници, както и да разкарва готовата продукция вино из малките градчета около Тулуза и  Монтобан. Беше всеотдаен и вечно усмихнат, което не оставаше незабелязано от страна на Мишел, усетила внезапния полъх на самотата.

Той беше втория и мъж, откакто бе пристигнала в града. Обикна го след няколко месеца и не искаше да се разделя с него. Криеше истината от Бернард, както за живота си в Париж, така и за истинската причина за смъртта на Филип Башлар, роднина на известния философ Гастон Башлар, за когото се бе омъжила половин година след пристигането и от столицата.

Мишел не беше влюбена. Тя отричаше това чувство, което и бе навлякло толкова беди в миналото. Привързана – да. Обикнала – да. Но не и влюбена.

Не чувстваше луда страст към Бернард, нито горещи трепети. Беше спокойна и стъпила здраво на земята, търсейки в мъжа до себе си утеха от бруталността и лицемерието, които властваха по света, поробвайки съзнанията на хората. Той беше идеалната опора, която щеше да я държи изправена, докато се бореше със завистта на местните търговци, отказващи да приемат присъствието на едно младо момиче, решило да догони целите си.

Дните продължаваха да радват загорелите лица на работниците из лозята, галейки ги като с копринен воал между шумолящите листа и едрите гроздове, а Мишел не спираше да се удивлява на собствената си находчивост, заради която бе успяла да стигне до тук. Беше си обещала да зарови своята тъмна страна в тукашната плодородна земя и да остави само усмивката, която блестеше не по-малко очарователно от самото слънце, играещо по повърхността на Гарона.

Всичко приключи една сутрин, когато пред имението Башлар спря черен автомобил, от който  слязоха трима мъже, отправяйки се към покритата с оранжеви цветя порта. Посрещна ги възрастния иконом, който погледна подадените му документи и бавно пое към голямата веранда с умислено лице, където седеше  Мишел, пиейки чай заедно с Сабрин Ардам, нейната съседка.

Студенина покри кожата на младата жена, когато чу тревожния глас на стареца, накланяйки се леко към нея. Синьото в очите и потъмня, сякаш попарено от внезапна слана и бледата и кожа, така грижливо пазена от слънцето, стана още по-бяла, като че ли кръвта бе напуснала живото тяло.

Бяха намерили тялото на Филип, което бе оставила да потъне в прегръдката на тресавището отвъд нейните хълмове с лозя. Не и беше изневерил. Дори я обичаше. Но той така силно и напомняше за баща и, че Мишел едва понасяше присъствието му, когато го опозна напълно след сватбата им. Същата онази омраза, която я държеше жива в Париж, се бе пробудила в нея, карайки я да извърши това убийство. Новата и самоличност я предпази от подозренията на полицията, когато започна търсенето на „изчезналия” и съпруг. Тя остана единствена господарка на имението и всичките земи около него, доближавайки се още повече до своята цел. Беше доволна от себе си, успявайки за толкова кратко време да обърне полюсите в своя живот.

Разпитваха я. За онази нощ. За отношенията и през последните седмици с Филип. За нейния живот и хората, които познаваше.

Принудиха я да лъже. Тя умееше това. Така беше правил баща и в съда, отричайки блудствата, които бе извършил със собствената си дъщеря. Така бе правила и майка и, защитавайки своя съпруг. Така правеше и Мишел сега. Още през първите дни от престоя си в Тулуза, тя бе съчинила своя измислен предишен живот, който щеше да се хареса на местните хора, за да я приемат като приятел. Тетрадката с плановете отдавна бе изгорена в камината на голямата къща, заличавайки по този начин едно от малкото доказателства за красивата маска, която младата вдовица бе сложила пред лицето си.

Тримата мъже си заминаха, уверявайки я, че много скоро отново щяха да я посетят. Те я подозираха и това Мишел го знаеше. Имаше малко време, в което трябваше да реши какво да прави. Усмихна се насила на Сабрин, която я попита дали не иска да остане сама и допи набързо чая си, напускайки верандата. Вятърът раздуха косата и, която се плъзна назад, докосвайки една от каменните колони, държащи навеса над масата с трите столчета. В чашата на Мишел бе паднало малко листо от близкото дърво, което плуваше безшумно по тъмната повърхност, подобно на египетска галера.

Не каза нищо на Бернард, когато се видяха вечерта, след пристигането му от Балма. Гледаше го безмълвно от своето място на масата, докато вечеряха, следейки всяко негово движение. От колко време го познаваше? Седем месеца? Достатъчно дълго, за да проникне в съзнанието му и да открие нишките на мислите, които се спотайваха в неговата глава и достатъчно малко, за да направи това, което бе добре за нея, колкото и да не и се искаше.

Тя не беше влюбена в него, но той бе изгубил ума си по нея. Мишел щеше да използва неговата слабост, за д изчисти името си. Той беше необходимата жертва, която можеше да върне живота и в правилните релси.

Разказа му всичко още същата нощ, след като се любиха в леглото в нейната спалня, някога принадлежало на нея и Филип. Започна със семейството си от времето, когато беше само едно глупаво дете и завърши с пристигането и в Тулуза и запознанството с бъдещия си съпруг, пропускайки единствено убийството, изцапало завинаги ръцете и.

Разплака се, когато спомена за пристигането на тримата мъже, които явно подозираха Мишел в извършеното престъпление и сподели през сълзи за съкрушеното и сърце, неможещо да понесе подобна несправедливост.

Плачеше за първи път от толкова време, въпреки че водата в очите и бе лъжлива. Това беше промяна, която тя не забеляза веднага.

Внимаваше да не посее у Бернард ревност, която щеше да провали целия и план. Говореше за Филип като за стар познат, който си бе заминал преждевременно, макар и неизвестно как. Тонът и стана уравновесен, когато започна да изрежда делата от миналото и, докарали я в Тулуза и нещата, които се бе принудила да направи, за да стигне до тук.

След това уморена заспа, сгушена в тялото на мъжа до себе си. Сънуваше безкрайните зелени хълмове около имението, през които препускаше с разперени ръце, яздейки белия Ури, чиято златиста грива попиваше слънчевите лъчи, подобно на руното на Язон.

**********

Докосваха ръцете си през решетките, гледайки се право в очите. Мишел от едната страна, а Бернард от другата. Не говореха. Мълчанието казваше достатъчно. Зад гърба на младата жена стоеше мустакатия инспектор, който разследваше случая с изчезването на Филип Башлар, почуквайки нервно с пръсти по черното бастунче в дясната си ръка.

Утре произнасяха присъдата и тя бе дошла да види своя любим, който бе направил признание предишната седмица. Работата по лозята бе приключила и това накара Бернард да направи необходимото, за да предпази  „своето цвете”, както обичаше да нарича Мишел, когато оставаха насаме.

Студът на решетките я върна назад във времето, когато именно тя се намираше от другата страна, затворена в мрачната килия, сама със спомените и черните чувства, разяждащи душата и. Сега, в лицето на Бернард, Мишел не виждаше своето отражение от преди година. Той продължаваше да изглежда все така жизнерадостен и замечтан, както когато го срещаше между редовете лозя, сложил сламена шапка на главата си, приличащ на герой от немите американски уестърн филми. В очите му все още проблясваше нежност, която бе предназначена единствено и само за нея.

Това я трогна, въпреки че вече бе взела решение.

Отдръпна внимателно ръце от неговите и сведе глава, вглеждайки се в скъпите обувки, красящи краката си. Спомни си изтърканите ботуши, които носеше, когато излезе от затвора. Бяха изгуби нейните обувки, давайки и тези, принадлежащи незнайно на кого.

„Сбогом…”, произнесе наум Мишел, отстъпвайки назад. Ръката на Бернард продължаваше да виси между решетките, с пръсти насочени към нея.

- Обичам те, въпреки всичко! – прошепна той, усмихвайки се по детски, както правеше винаги. Нещо в очите му накара Мишел да спре, примигвайки насреща.

„Той знае!”, помисли си трескаво тя. „Знае какво съм направила!”

Разтреперана обърна гръб на килията и напусна сградата, където държаха престъпниците преди съдебното дело, качвайки се на автомобила, каран от личния и шофьор. Сърцето и биеше като камбаната на Сакре кьор, кънтейки болезнено в склонената глава. Безименен ураган вилнееше из мислите и, разхвърляйки ги във всички посоки. Зави и се свят и тя се отпусна пребледняла върху седалката, поглеждайки към редицата дървета, покрай които минаваха.

- Откарай ме до реката. – обърна се към шофьора Мишел, който кимна и сви по една малка улица, отправяйки се на запад.

Слънцето клонеше към залез и оцветяваше покривите на сградите в огнени шарки, правейки града да изглежда още по-очарователен. Ято птици прелиташе безгрижно над върха на базиликата Сен Сернан, която се извисяваше над Тулуза като величествен, строг господар, обвит в тайнствен мистицизъм.

Мишел нямаше очи за това. В мислите си тя все още се намираше пред Бернард, който протягаше ръце към нея, желаейки да я докосне още веднъж.

„Но как е разбрал?”, попита сама себе си, търкайки с пръсти внезапно потеклите сълзи по лицето. Този път те бяха истински, проправили си път между стените от студенина и безразличие, отпушили отдавна заспали, топли чувства. И въпреки това Бернард бе засвидетелствал любовта си към нея, откривайки онези нейни страни, от които бе погълнат като от водовъртеж. Беше намерил истинската Мишел, онази която се спотайваше в малкото останали цветни спомени от времето преди затвора, когато пролетта и лятото не свършваха, а небето си оставаше все така слънчево и синьо.

Тя погледна ръцете си. През главата и преминаха всички престъпни неща, които бе извършила. Може би очакваше, че няма да има последици? Беше се излъгала сама себе си.

Колата спря в края на една тясна алея, отвъд която се виждаха водите на голямата река, отразяваща последните лъчи на слънцето. Мишел бавно излезе навън и стъпи върху все още светлозелената трева, която се простираше до самия бряг. Когато достигна до ивицата дребни камъни, Мишел нави краищата на червената си рокля и нагази в студената вода, вглеждайки се в своето отражение.

„Това…аз ли съм?”, изникна въпросът като мълния в главата и.

Слънцето изчезваше зад върховете на дърветата отсреща, отстъпвайки място на пълзящата от изток вечер. Нещо в гърдите и прескочи, карайки я да положи ръка върху тях. Зави и се свят и тя седна замаяно в реката, оставяйки се на течението да намокри косата и.

Самотата се прокрадна като среднощен крадец в нейната душа, насочвайки се към мястото, където Мишел ревностно пазеше своята надежда. Само за миг всичко рухна, разпадайки се на безброй късове, които изчезнаха в мрака на изгубената посока. Лицето и помръкна и тя отново заприлича на момичето, което кълнеше без глас, затворено между решетките и стените, вглъбено в собствената си безпомощност.

Затвори очи и се остави на водата да я обгърне. Това вече не беше тя. Старата Мишел, която поменеше от детството, не беше такава. Искаше си я обратно, но времето и я бе отнело.

**********

Седеше на терасата с изглед към Рона и допиваше изстиналото кафе, приготвено преди повече от час. Някъде вътре в апартамента се гонеха Марсел и Софи, оставени от Лора на нейните грижи. Дъщеря и бе излязла на разходка с Жан-Филип, който бе получил повишение в службата след чудесната си работа по статията за подадената оставка на Шарл дьо Гол във вестник „Монд”. Естествено, празнуваха без Мишел, която бе предпочела да остане в своя дом заедно с внуците си, наслаждавайки се на хубавото време, което стопляше душата и.

Бяха изминали четиресет години от екзекуцията на Бернард. Малко след това Мишел продаде имението Башлар, дарявайки парите на училищата в Тулуза, след което напусна завинаги града, поемайки наново по железопътните релси. Не бе намерила сили да признае стореното, спирана единствено от убеждението, че Бернард щеше да отрече нейното твърдение. С малкото останали средства тя пристигна в Марсилия, обезсърчена и изгубила надежда за всичко, хващайки се на работа в местна пекарна. Там намери приятели в лицата на Одри Санда и Доминик Прел, две жени, които отправяха всекидневни предизвикателства към живота и с тяхна помощ успя да стъпи на краката си, отваряйки свой собствен магазин за тестени десерти. Втората световна война разруши почети всичко постигнато, но това не я събори. С много усилия Мишел отново започна да гради, установявайки се в Арл, където срещна своя втори съпруг – Кристиан Манжер и роди прекрасната Лора, най-ценното богатство в живота и.

Сега, когато Кристиан я бе напуснал преждевременно, повален от болест, Мишел продължаваше да гледа напред, надявайки се някой ден да изкупи греховете, които лежаха на нейните плещи. Не мислеше за родителите си, които най-вероятно бяха мъртви, нито вярваше ,че има или е имала нещо общо с тях. Важни бяха само хората, които виждаше пред себе си в този момент, в този град. Животът и бе една филмова лента, която изгаряше след всеки показан кадър. Нямаше Париж, нямаше Тулуза. Нямаше и Марсилия, където също бе оставила няколко сълзи. Чувстваше се отново силна, макар умората от ежедневната борба с живота да си казваше думата.

Марсел дотича при нея на терасата и седна в скута и, поглеждайки замисленото лице, което съзерцаваше розовото небе в далечината.Тя го погали по главата и отвори джобната книга, която бе взела от библиотеката на ъгъла. Беше харесала заглавието – „История без име” на Жюл Барбе д’Орвили. Виждаше себе си в лицето на главния герой, който изтриваше миналото, както морската вода следите в пясъка. Мечтаеше как един ден ще напише история за някого, който обичаше да пътува, кръстосвайки далечните кътчета на света, подобно на прелетна птица, без грижи и мисли за бъдещето. Дори беше измислила име на героя – Бернард, пламенен моряк от Френска Гвинея, който кръстосва Атлантика на борда на изящна фрегата. Имаше достатъчно свободно време, за да го направи и един ден Марсел и Софи да се захласват по страниците на книгата, спомняйки си за Мишел, добрата Мишел, която познаваха.

Слънцето изчезна зад хълмовете, оставяйки небето на първите звезди, които заблестяха срамежливо из него. Задуха хладен вятър и това накара старата жена да се върне към реалността. Тя се надигна от мястото си, помагайки на Марсел да внесат стола вътре, след което хвърли един последен поглед към хоризонта и затвори вратата, отправяйки се към кухнята, където я чакаше приготвянето на вечерята.

Филмовата лента привършваше, минавайки през последните няколко кадъра, които щяха да угаснат заедно с очите не Мишел. С тях си отиваха и всички онези моменти, превърнали се в сънища, както и всички сънища, станали реалност, изживяни и изоставени от нея. Единствено вятъра щеше да носи спомена за това, като самотен, ням наблюдател, бродещ из безкрайната шир под светлината на луната и звездите, свидетели на всички човешки мечти и мисли, прошепнати или изплакани някога в мрака.