Монсеньор Биенвьоню от Тулуза
Тежестта на омразата бе по-силна от дебелите решетки, които деляха крехкото тяло на Мишел от външния свят. Беше като гниеща рана, чиято отрова бавно, но сигурно пъзли из тялото, следвана от отчайващ студ, сковаващ костите. Нямаше лъч светлина, който да я прокуди, нито нежна дума, прошепната в мрака, която да влее полъх надежда в обезцветената душа на момичето. Всичко изглеждаше да върви към своя край, но дали наистина беше така?
Тя не вярваше в това. Когато нямаше какво да я повдигне на крака, да я накара да се загледа между малката пролука на стената, заградена с четири метални пръта, Мишел мислеше за нещата, в които бе убедена, че не съществуват.
Рай. Мечти. Обич. Приятелство. Семейство. Прошка…
Архаични схващания за смисъла на живота от хора, които не можеха да приветстват безропотно факта, че цялото им битие зависеше от техните собствени ръце, завързани зад гърбовете им с бодлива тел, която напомняше за жалката илюзия, заобикаляща ги като недовършена к ...