Детето се роди след десетина часа и много измъчи Вела. Болките не стихваха. Първо надаваше силни викове, после уморена и разтреперана от ужасната пулсираща болка се сви на одъра и скимтеше като ранено животинче. Гърлото й се продра от крясъци, въртеше очите си като полудяла. Мислеше, че умира. Накрая един тласък я раздра и детето излезе от утробата й.
- Момченце…имаш момченце… я колко е голям този юнак… - извика баба Кера и сряза пъпната му връв.
А то нададе яростен вик и с него се появи в света.
Баба Кера изми детенцето, пови го и го даде на Вела.
А тя примряла от болка и радост го взе до себе си. Гледаше опулено малкото червено личице и не знаеше какво да каже, не пророни и дума.
Фанка изхвръкна навън да съобщи на Данчо. А той стоеше до сайванта и сипваше зоб на конете.
Като я видя вдигна поглед, като не смееше да пита от притеснение дали всичко е добре.
- Честит да е синът ти, стопанино! Здрав, голям син! И Вела е добре - бързо, без да си вземе дъх избърбори Фанка.
Лицето му се проя ...