Сутринта не изглеждаше с нищо по-различна от хилядите предходни. Обикновените задачи висяха на плещите ми - работа, парични проблеми, както и любовни. Зимният вятър отново пронизваше гръдта ми през палтото.
Докато вървях по познатите улици преди изгрева, сърцето ми биеше бавно и спокойно, забулено от хилядите терзания. Пресякох на червено, за да не закъснея. Застанах на спирката и се оглеждах напрегнато за колата, която ме караше до работа толкова години. Погледнах нетърпеливо часовника си - седем без петнадесет. Всеки момент трябваше да дойде. И ето, че след пет минути черен роувър отби до мен. Усмихнах се и седнах до шофьора си. Поздравихме се, а сетне аз извърнах полузамръзналото си лице към прозореца. Последва продължително мълчание, което, за разлика от хилядите предишни пъти, взе да ме измъчва.
- Кажи ми нещо... Дейв. - промърморих, вглеждайки се в пропуска му, за да си спомня името му и продължих.
-Минаха повече от три години, в които всеки ден прекарваме по един час заедно, а ти не обели и дума, не ти ли тежи? Не мога да разбера защо ме избягваш така грубо, сякаш се страхуваш от мен? Виждала съм те да ме наблюдаваш дълго след като се отдалеча и просто не мога да възприема как нито веднъж не ме заговори. - гласът ми затрепери от озадачение. Много отдавна често се питах какво ли става в мозъка зад това всяващо ужас лице - съзнание, затворено в една тиха, безмълвна вселена; съзнание, което попиваше целия околен свят през наблюдателните очи, ала никога, нито веднъж не издаде тайните си с гримаса, умозаключение или емоция.
- Нямам право. - отвърна меланхолично той и продължи да си гледа пътя.
- О, нима можеш да чуваш? Та това е прекрасно, много се радвам за теб! - гневът ми бе надделял над неведението.
Обърнах се отново настрани и продължих като хипнотизирана да се взирам в движещите се дървета и храсти до пътя.
- Чудех се кога ли ще дойде този момент, честно казано исках да го избегна възможно най-дълго, ала никога не съм се заблуждавал, че ще можете да го задържите в себе си вечно. Различна сте, има нещо много специално във вас. – мокрите му очи ме изпиваха в мрака. Погледнах го отново със същото недоумение...
- И какво знаеш ти за мен, като никога не сме говорили, ти си повече от непознат за мен, а аз представлявам същото в твоите очи.
- Грешите, знам за вас повече, отколкото предполагате и ми е достатъчно.
- Нима?
- Какво отново е направил той?
- Моля? - учудено се обърнах. Защо този човек мислеше че има „той” в живота ми, откъде знаеше за него, за проблемите ни...
- Знам, че сте обвързана, при това от доста време, знам и че той ви наранява.
- И откъде знаете, че съм обвързана? - засмях се, за да освободя надигащата се емоция вътре в мен.
- По парфюма ви. Просто надушвам обвързаните сериозно жени, винаги избират есенции с тъжна нотка и я засилват, щом са накърнени поради една или друга причина. Същото е и с вас. Колкото и безумно да ви се струва, знам в кои дни го обичате повече, в кои се чудите дали въобще трябва да сте заедно, в кои се чудите как да го изненадате и да го задържите само за себе си. Просто го знам, отгатвам и по очите ви. Когато сте се карали предната вечер, очите ви винаги са подути – черният грим не го прикрива, госпожице. Виждам и как тъжно се взирате в небето понякога, когато ви нарани, точно като тази сутрин.
Въздъхнах... Този мъж изглежда ме познаваше по-добре и от приятеля ми. И това без дори да сме говорили.
- В началото, когато те попитах защо не си ме заговорил през тези съвместни години, ми отговори, че нямаш право. Какво имаше предвид?
- Защо да ви заговарям, когато сърцето ви е нечие друго. Какъв смисъл има? Казах ви, че за мен сте специална - харесвам ви.
Минаха десетина минути, в които и двамата мълчахме.
- От какво се страхуваш, Дейв? - той сепнато отби колата на първата пресечка. Извади от жабката една кутия от парфюм и я отвори. Вътре имаше някакъв камък.
- Виждате ли този камък? Целият е осеян с дупки и кратери. Няма нито едно ненаранено пространство. Представете си, че този камък е сърцето ми. Всяка една вдлъбнатина е от някаква рана - душевна рана. Ако започнете да общувате с мен, аз ще ви харесам. Всички са влюбени във вас от мига, в който се приближите - уханието ви е неописуемо...
С всеки изминал ден аз ще ви харесвам все повече и през тези дни дупките малко по-малко ще се запушват. Когато обаче си отидете, щом разберете чувствата ми, малките частички, които са напълнили дупчиците, ще се разраснат и ще ги уголемят. Затова не исках да се случва този разговор помежду ни. Отвътре съм чуплив.
Намах какво да кажа. Той разкри цялата си същност пред мен.
-Ако го нямаше мъжа в живота ми, щях да се радвам да общуваме. - той ме погледна с прикрито задоволство. След пет минути пристигнахме. Слязох от колата, като преди това докоснах нежно ръката му. Не мина и час, когато телефонът ми иззвъня. Бяха от болницата. Мъжът, когото обичах, беше претърпял катастрофа. Отидох в полицията до екипа, който пристигнал на местопроизшествието пръв. Попитах ги какво точно се е случило, а жената в полицейска униформа ми заяви:
- Знаем само, че е бил прегазен от черен роувър. Бъдете спокойна, ще ми уведомим при нови улики.
Седнах, дишайки през устата. Когато се поуспокоих и тръгнах към болницата, на завоя някой силно дръпна ръката ми. Едва задържах гнева си.
- Дейв!! - изкрещях.
Когато отмести пръстите си от устните ми, вече беше късно. Извади пистолет и със сълзи на очи ме гръмна. Ей така, хладнокръвно... Докато зрението ми се замъгляваше, го чух да казва:
- Надушвах го от километри. Само ако знаете как го излъчвате... Сама ме потърсихте, защото само аз можех да ви помогна. Името ми не е Дейв, а Омраза.
© Екатерина Маркова Все права защищены
Поздрави за талантливата авторка!
БЪДИ!