Сутринта не изглеждаше с нищо по-различна от хилядите предходни. Обикновените задачи висяха на плещите ми - работа, парични проблеми, както и любовни. Зимният вятър отново пронизваше гръдта ми през палтото.
Докато вървях по познатите улици преди изгрева, сърцето ми биеше бавно и спокойно, забулено от хилядите терзания. Пресякох на червено, за да не закъснея. Застанах на спирката и се оглеждах напрегнато за колата, която ме караше до работа толкова години. Погледнах нетърпеливо часовника си - седем без петнадесет. Всеки момент трябваше да дойде. И ето, че след пет минути черен роувър отби до мен. Усмихнах се и седнах до шофьора си. Поздравихме се, а сетне аз извърнах полузамръзналото си лице към прозореца. Последва продължително мълчание, което, за разлика от хилядите предишни пъти, взе да ме измъчва.
- Кажи ми нещо... Дейв. - промърморих, вглеждайки се в пропуска му, за да си спомня името му и продължих.
-Минаха повече от три години, в които всеки ден прекарваме по един час заедно, а т ...