Преди да изрие последната глътка кафе, Брадислав Братанов се сети, че не е нагледал магнолиите. Тези дни бяха нацъфтели и час по час ходеше да им се радва, да заснема цъфтежа им, та после да се изфука във Фейса. Остави чашата и се запъти към споменатите дървеса. От кафето го напъна и почувства повик от пикочния си мехур. „Ще взема да припикая магнолията! Може да тръгне по-добре, цъфтежа да се засили, все пак, самият аз го препикавам!”, помисли си той и се зае с препикаването. Пусна по малко и на трите магнолии и както винаги, остана много доволен от свършената работа. Той винаги беше доволен от себе си. Че как иначе, рече си той и метна поглед към магнолиите. После към ливадата, към къщата! Не къща, а палат! Красота! А как живееше като малък…Мъка, та мъка… При тази мисъл в крайчеца на очите на Брадислав се появиха сълзи. Но като мъж, той стисна здраво челюсти и ги преглътна. Но не можеше да преглътне мизерното си детство. Не детство, а кошмар. Беднотия! Няма салам, няма мляко, няма шок ...