Преди да изрие последната глътка кафе, Брадислав Братанов се сети, че не е нагледал магнолиите. Тези дни бяха нацъфтели и час по час ходеше да им се радва, да заснема цъфтежа им, та после да се изфука във Фейса. Остави чашата и се запъти към споменатите дървеса. От кафето го напъна и почувства повик от пикочния си мехур. „Ще взема да припикая магнолията! Може да тръгне по-добре, цъфтежа да се засили, все пак, самият аз го препикавам!”, помисли си той и се зае с препикаването. Пусна по малко и на трите магнолии и както винаги, остана много доволен от свършената работа. Той винаги беше доволен от себе си. Че как иначе, рече си той и метна поглед към магнолиите. После към ливадата, към къщата! Не къща, а палат! Красота! А как живееше като малък…Мъка, та мъка… При тази мисъл в крайчеца на очите на Брадислав се появиха сълзи. Но като мъж, той стисна здраво челюсти и ги преглътна. Но не можеше да преглътне мизерното си детство. Не детство, а кошмар. Беднотия! Няма салам, няма мляко, няма шоколад. А бе по един бонбон лукче или кръц-кръц за празник и това е! В останалото време картофи! Сутрин супа от картофи. Постна, естествено! На обяд, яхния от картофи! Вечер варени картофи, защото пестяха олиото и ядяха пържени само в неделя. Две ниви с картофи! Обелките, за прасето. И то на картофи! За Коледа го заколваха, ама прасе, хранено с картофи е гърчаво. Продаваха колкото месо изкарат, за семе за картофи, че пролетта да има какво да засеят. Майка му така му и казваше „На мама Картофеното момче!” Някои по-злобни съседи дори ги наричаха Картофите или Компирите. Да, ама всички нагъваха на воля хляб и салам, пържоли и сирене, кашкавали и кренвирши, мажеха филии с масло и сладко, живот си живееха. Тогава малкият Брадиславчо си каза, че само един път да порасне, лайнено въже ще прегризе, ама ще се измъкне от беднотията, ще стане богат и никога няма да забоде и едно резенче картоф! Да не го види повече!!!

В такива размисли и съзерцание на магнолиите го завари позвъняването на Цветослав Цеков – пръв негов приятел и съратник по амбиции.

- Ало, Брада, какво правиш?

Цветослав си позволяваше да го нарича така свойски, защото бяха като дупе и гащи, както би казал простия народ от низините.

- Какво да правя…нагледах магнолиите и аз малко да се зарадвам като простосмъртен и ще я захващам! А ти как си, приятелю най-драг?

- Ами звъннах ти да се похваля, че си купих ново апартаментче!

Тук е мястото да осветлим малко и съдбата на Цветослав, който също като Брадислав имаше сложна съдба, белязана с мъка. Няма да се ровим в менюто му какво е ял, но не понасяше ориз. Едва ли е израснал сред виетнамски оризища, тук историята е малко мистериозна, защото всъщност е обитавал апартамент на първи етаж в някакъв жилищен блок. Случило се така, че в шести клас се влюбил безпаметно в Мимето от осми етаж. И като не знаел как да изрази любовта си, той прескачал час по час до нея, уж да я попита нещо за уроците, но по-скоро да я види. Обаче асансьорът често бил повреден и трябвало да трамбова по десет пъти на ден пеша до осми етаж. Развил мускулатура до толкова, че това му създало любов към физкултурата и направо си станал професионален физкултурник! Изучил се за физкултурник! Висше, значи! И намразил развалените асансьори до дъното на душата си така, както Брадислав – картофите! Рекъл си, че само да порасне и ще си купи апартамент на високо, с модерен асансьор. Да го вози и да гледа на града отвисоко, а не като в детството си. Първи етаж! И той също си казал, че лайнено въже ще прегризе, ама ще успее. И прегризвал, бе! Хич не си поплювал и сума ми ти лайнени въжета прегризал, та чак и чужбински такива, при това с най-голяма охота ! Но да се върнем към позвъняването.

- Ами честито, Цветославе! Ще черпиш! Едно вино!

- Всякак! Ама да знаеш какво апартаментче съм набарал! Мечта! Вътре мога и самолета си да държа! Обаче това не е важно, с квадратура не мога да те смая. Имам си свой, личен асансьор! А да видим сега кой ще го поврежда, та да трамбовам пеша до горе!!! Ще си се возя сам в него, кафето ще си пия там, масичка ще си сложа. Душ ще ми инсталират! Кушетка, ако кажа! Ако си поискам, ще се возя цял ден нагоре-надолу и никой няма да ми тропа по вратата! Ще слизам само да се изпикая и пак се мятам в асансьора. А бе може и писоар да ми монтират, ама да не мирише!

- Не думай! Голяма работа си, ей! – възхити му се Брадислав.

- Да бе! И да знаеш, кой ми е съсед! Онази кикимора Цена, която Цена ли е, Цено ли е… Уж Цена, ама на Цено прилича… Да не е по-назад и тя апартамент! Около мен. Ама си няма свой асансьор и е бясна! Носа и висна до коленете от яд! Знаеш каква е! Голяма мъка я е налегнала…И ми вика Цена, че съм бил физкултурник и съм можел да отърча до горните етажи като кон, а тя едва кретала, болели я краката! На нея се полагал асансьорът! Не можела да ходи, моля ти се! Че то колко народ едва крета, ама не претендира за собствен асансьор!

- Така си е, Цветьо! Така си е… - въздъхна Брадислав – Не ни е лек живота! Изобщо! Чудиш се как да оцелееш, онези въжета, дето ги гризахме, да не би да ни е било леко? Не, не беше! Зор! Мъка за нас, ама кой ни пита??? Никой не ни съчувства, не ни пита как я караме, не ни обича! А ние се мъчим за тях, мъка, та мъка! Ама хайде да се прибирам, да си налея чаша вино и да пийна за разтуха…. Сам, сам като куче! Но какво да се прави, Цветославе, като сме се венчали за народното благо, така ще е, ще теглим, благото трябва да се събира. Айде, бегай да се возиш на асансьора!

Брадислав плюна на ливадата и се затътра съм покоите си…Плещите му бяха натежали от голяма мъка по народните дела…